Мис Фелоус не беше винаги при него. Все пак започна да преспива три-четири пъти седмично в апартамента в района на института, който Хоскинс й бе предложил отдавна. Изглеждаше разумно малко по малко да отвикне Тими от постоянното си присъствие. През първите няколко нощи бе толкова притеснена, че го е изоставила, че почти не мигна. На сутринта Тими не казваше нищо за отсъствието й. Може би очакваше рано или късно да го оставят сам. След време започна да се чувства по-спокойна, задето понякога спи извън кукленската къща. Беше й ясно, че не само Тими трябва да отвикне от взаимната им зависимост.

Мис Фелоус всяка сутрин старателно си водеше бележки за сънищата на момчето. Опитваше се да гледа на тях само като на полезен материал за психологическите изследвания на съзнанието на Тими, които в крайна сметка ще се окажат сред най-ценните резултати от експеримента.

Имаше обаче нощи, когато тя също плачеше — сама в стаята си.

Мис Фелоус четеше приказки от „Хиляда и една нощ“. Тя бе сред любимите книги на момчето. Внезапно Тими пъхна ръчичка под брадичката й и леко я повдигна, така че очите й се откъснаха от страницата и срещнаха неговите.

— Всеки път, когато четеш приказката, е съвсем същата. Как казваш същите думи, мис Фелоус?

— Ами нали ги чета. Ето оттук.

— Да, знам. Но какво е това „чета“?

— Ами… ами… — въпросът бе толкова елементарен, че я свари неподготвена. Обикновено, когато учеха буквите, децата сами несъзнателно проумяваха какво представлява четенето, после правеха следващата крачка и вникваха в значението на малките символи. Ала невежеството на Тими вероятно имаше по-дълбоки корени от невежеството на съвременното четири-пет годишно хлапе, което открива, че съществува нещо, наречено четене, и възможността някой ден да го овладее. За Тими въобще идеята за четене беше чужда.

Мис Фелоус се зае да му обяснява.

— Сега ще ти кажа. Нали знаеш, в книжките с картинки, не във филмчетата, а в книжките, в долния край на страницата има знаци.

— Да — каза той, — думи.

— В книгата, от която ти чета, има само думи. Няма картинки, а само думи. Те са образувани от тези знаци. Като погледна знаците, чувам думите в ума си. Това е да се чете — правиш от знаците на страницата дума.

— Покажи ми, мис Фелоус.

Тя му подаде книгата. Той я обърна настрани, после наопаки. Мис Фелоус се засмя и я изправи.

— От знаците стават думи само ако ги гледаш по този начин — обясни тя.

Той кимна. Наведе се над страницата, толкова ниско, че буквите сигурно се размазаха пред очите му. Взира се дълго и любопитно. После се изправи с няколко сантиметра и текстът, изглежда, се проясни. Отново опита да завърти книгата. Този път мис Фелоус не каза нищо. Той я върна в правилното положение.

— Някои от знаците са еднакви — съобщи той след известно време.

— Точно така — тя засия от щастие при тази проява на съобразителност. — Наистина са еднакви, Тими.

— И откъде знаеш коя дума от кои знаци е направена?

— Това се научава.

— Да, ама има толкова много думи. Как може да се научат толкова много знаци?

— От малките знаци се получават големите знаци. Големите знаци са думите. Малките знаци се наричат „букви“. И всъщност няма чак толкова много малки знаци — само двадесет и шест. — Тя вдигна ръка и пет пъти разпери пръсти, после помаха само с един пръст. — Всички думи са образувани от тези двадесет и шест букви, подредени по различен начин.

— Покажи ми.

— Ето сега, гледай! — Тя посочи „Синдбад“ — Нали виждаш, между двете празни места има шест букви. Тези букви означават „СИНДБАД“. Тази е „с“, тази „и“, следващата „н“. Четат се една по една и после се произнасят заедно — С-И-Н-Д-Б-А-Д. Синдбад.

Дали въобще разбира нещо?

— Синдбад — тихо произнесе Тими и прокара пръстче по думата.

— Тази дума пък е „сирена“. Виждаш ли, започва със същата буква като „Синдбад“ — ссс. Буквата е „с“, а тази е „и“. Има я и в „Синдбад“, само че сега е в „сирена“.

Взря се в страницата. Изглеждаше объркан.

— Да ти покажа ли всичките букви — предложи тя. — Искаш ли?

— Искам. И-и… каква интересна игра.

— Тогава донеси ми лист и боичка. Вземи и за себе си.

Настани се до нея. Тя написа цялата азбука в две дълги колони. Тими непохватно стисна пастела в юмруче и нарисува нещо, което би трябвало да прилича на нейното „А“, ала дългите му разперени крака се разпростираха по цялата страница, без да оставят място за другите букви.

— И така — започна тя, — да видим първата буква…

Срамота, че не се бе сетила по-рано, досега Тими би могъл да се научи да чете. Въпреки неутолимата му жажда за книжки с картинки и филмчета, той за първи път показваше интерес към печатните символи, които съпътстваха илюстрациите. Може би отново Джери бе разпалил любопитството му? Мис Фелоус реши следващия път да го попита дали вече се учи да чете. Във всеки случай обаче тя поначало бе отхвърлила мисълта, че някой ден Тими може да започне да чете.

„Расови предразсъдъци“ — осъзна тя. Дори сега, след като бе живяла толкова дълго с него и бе видяла как умът му се развива, разцъфтява и се обогатява, продължаваше да си въобразява, че не е съвсем човек или поне, че е прекалено примитивен, прекалено изостанал, за да се справи с такова изтънчено умение като четенето. И дори докато му показваше буквите, сочеше ги на своя лист, произнасяше ги и го учеше да ги изписва с неумелата си ръчичка, не вярваше сериозно, че някой ден Тими ще се възползва от това.

Не вярваше до мига, когато й прочете книжка.

Случи се седмици по-късно. Седеше в скута й с една книжка с приказка, разгръщаше я и разглеждаше картинките. Поне така смяташе тя.

И изведнъж прокара пръстче по печатния ред и със затруднение, но високо и решително, прочете:

— Кучето… подгони… котката.

Мис Фелоус бе поуморена и в първия миг не му обърна особено внимание.

— Какво каза, Тими?

— Котката… се покатери… на… дървото.

— Преди малко каза друго.

— Преди казах: „Кучето подгони котката“. Тук така пише.

— Какво, какво? — сега вече мис Фелоус окончателно се окопити. Погледна тъничката книжка в ръцете на момченцето.

Надписът от лявата страна гласеше: „Кучето подгони котката.“

А от дясната: „Котката се покатери на дървото.“

Тими гледаше напечатания текст. Той четеше!

В изумлението си мис Фелоус се изправи така рязко, че детето се изтърколи на пода. Изглежда, реши, че това е някаква нова игра и весело я погледна, но тя бързо го изправи.

— Откога можеш да четеш?

Той сви рамене:

— Отдавна.

— Не, наистина?

— Не знам. Гледам буквите и чувам думите, нали ти така ми каза.

— Я прочети оттук? — мис Фелоус сграбчи напосоки книжка от купа и я отвори по средата. Той я взе и я разгледа. Смръщи се от напрежение. Надвесеното му чело изпъкна още повече. Той изплези езиче и облиза устните си.

Бавно и мъчително произнесе:

— После влакът ИЗ… С… СВ…

— Изсвири — довърши тя вместо него. — Можеш да четеш, Тими! Наистина можеш да четеш!

Замаяна от вълнение, тя го грабна на ръце и затанцува с него из стаята, а той недоумяващо впери в нея огромните си очи.

— Можеш да четеш! Можеш да четеш! Човекоподобно маймунче ли? Пещерно момче? Низша форма на човешкия род? „Котката се покатери на дървото!“ „Влакът изсвири.“ Кое е шимпанзето, способно да прочете тези думи? Коя горила? Влакът изсвири. О, Тими, Тими…

— Мис Фелоус? — Тими изглеждаше изплашен от лудешкото въртене.

Тя се усмихна и го пусна на пода.

Трябваше да съобщи на някого за новото му постижение. Държеше ключа към щастието на Тими в ръцете си. Филмчетата може би щяха да го развличат още известно време, ала когато пораснеше, щеше да получи достъп до богатата книжна съкровищница. След като не биваше да напуска СТАСИС-сферата и да излиза във външния свят, светът щеше да дойде при него. Целият свят между кориците на книгите. Трябваше да го образоват, да го научат на всичко, което е способен да възприеме. Дължаха му поне това.