Манхайм обаче знаеше, че това няма да стане и през цялото време бе чакал да му се обади.

— Искам да говоря с вас веднага — каза му тя.

— В СТАСИС ли?

— Не, някъде другаде. Без значение. В града. Вие кажете.

Бе дъждовен следобед в средата на седмицата. Мис Фелоус пристигна в малкия ресторант близо до реката. Манхайм бе казал, че там никой няма да ги безпокои. Вече я чакаше. Изглеждаше ужасно заговорнически, дори до известна степен скандално да обядва с личност, създала немалко неприятности на шефа й. И на всичко отгоре с мъж; мъж, когото едва познаваше, млад и привлекателен. Не беше в стила й да върши подобни неща. Особено като си припомни отдавнашния сън. Манхайм тропа на вратата, тя отваря и той я грабва на ръце…

Това обаче не беше любовна среща. Сънят бе само сън, краткотрайна фантазия на спящото й подсъзнание. Манхайм ни най-малко не й харесваше. Срещаше се с него по работа. Въпрос на живот и смърт.

Въртеше менюто в ръце и се чудеше откъде да започне.

— Как е Тими? — попита той.

— Добре. Много добре. Няма да повярвате колко добре се развива.

— Расте и укрепва?

— От ден на ден. Вече може да чете.

— Сериозно! — в очите на Манхайм заиграха весели пламъчета.

Има много хубава усмивка — помисли мис Фелоус. — Как може Хоскинс да го счита за такова чудовище?

— Страхотен напредък. Хващам се на бас, че антрополозите доста са се постреснали.

Тя кимна. Разгръщаше менюто, като че не знаеше за какво служи.

Отвън дъждът се усили. Почти ожесточено затрополи по прозореца на малкия ресторант. Нямаше други посетители освен тях.

— Много харесвам пилето в сос с червено вино — каза той. — Правят хубава лазаня. Или предпочитате телешко?

— Няма значение, мистър Манхайм. Ще поръчам като вас.

Той я изгледа странно:

— Моля ви, наричайте ме Брус. Да вземем ли бутилка вино?

— Вино? Съжалявам, не пия вино, но ако вие искате, поръчайте…

Продължаваше да я гледа.

Гласът му надмогна барабанно-дъждовния ритъм:

— Какъв е проблемът, Едит?

Едит?

За момент онемя.

Хайде, Едит. Стегни се! Ще реши, че си някоя пелтечеща идиотка!

— Ще връщат Тими обратно.

— Обратно? Имате предвид обратно във времето?

— Точно така. Обратно в неговата ера. В епохата на неандерталците. В Каменната ера.

Широка усмивка опаса лицето на Манхайм. Очите му засияха.

— Ами чудесно! Това е най-прекрасната новина, която чувам от началото на седмицата.

Тя бе ужасена:

— Не, вие не разбирате…

— Как да не разбирам, най-после нещастното малко затворниче ще се върне при собствения си народ, при майка си и баща си, при сестрите и братята си, в света, на когото принадлежи и когото обича. Трябва да го отпразнуваме! Келнер! Келнер, бутилка кианти, моля! Или нека бъде половин бутилка. Предполагам, че дамата няма да пие.

Мис Фелоус го гледаше смаяно.

— Защо сте толкова притеснена, мис Фелоус? Едит… Не искате ли Тими да се върне при своите?

— Да, но… но — тя безпомощно разпери ръце.

— Мисля, че разбирам — Манхайм се наведе към нея над масата. Лицето му излъчваше топлота и съчувствие. — Грижили сте се за детето толкова дълго, че сега ви е трудно да се разделите с него. Връзката помежду ви е толкова здрава, че не можете да понесете факта, че ще го връщат обратно. Напълно ми е ясно как се чувствате.

— Това е само част от проблема — отвърна мис Фелоус. — Само много малка част от проблема.

— В какво тогава се състои истинският проблем?

В този момент пристигна келнерът. Той превърна сервирането на виното в същинско представление. Първо показа етикета на Манхайм, после махна тапата и наля малко в чашата му, за да го опита. Манхайм кимна и се обърна към мис Фелоус:

— Сигурна ли сте, че не искате, Едит? В такъв мрачен дъждовен ден…

— Не, не, моля ви — почти прошепна тя. — Не се безпокойте. Изпийте го вие. Аз не бих могла да го оценя.

Келнерът напълни чашата на Манхайм и се оттегли.

— А сега — Тими — каза Манхайм.

— Ако го върнат, ще умре. Не разбирате ли?

Манхайм толкова рязко остави чашата си на масата, че виното преля и изцапа покривката.

— Да не искате да кажете, че пътуването назад във времето е опасно?

— Не. Не самото пътуване. Поне доколкото аз знам. Не мисля, че е опасно. Но ще е фатално за Тими. Вижте, той вече е цивилизован. Връзва си връзките на обувките, яде месото с нож и вилица, мие си зъбите сутрин и вечер. Спи в легло и се къпе всеки ден. Гледа филмчета, а отскоро чете прости книжки. За какво биха му послужили тези умения в палеолита?

Манхайм изведнъж помръкна.

— Май започвам да ви разбирам…

— Докато беше тук — продължи тя, — навярно е забравил всичко за живота в Каменната ера, а е много вероятно въобще да не е знаел как да се справя. Беше съвсем малък, когато пристигна. Там все някой се е грижил за него — родителите, наставниците на племето. Дори неандерталците не биха очаквали дете на три-четири години да знае как се ловува и се събира храна. Дори и да е бил обучен, оттогава са минали няколко години и той нищо няма да си спомни.

— Но ако се върне при собственото си племе, те ще го поемат, отново ще го обучат в племенните традиции и…

— Сигурен ли сте? Вече не говори много добре техния език, не мисли като тях, мирише особено, защото е чистичък. Не смятате ли, че е също толкова вероятно да го убият?

Манхайм се бе вторачил замислено в чашата с вино.

Мис Фелоус не млъкваше:

— Освен това каква е гаранцията, че въобще ще се върне при племето си? Не знам много за пътуването във времето, но мисля, че и хората в СТАСИС не са достатъчно наясно. Ще се върне ли точно в момента, в който е тръгнал? В такъв случай ще е три години по голям. От тяхна гледна точка ще се е променил значително само за един миг и те няма да знаят какво да мислят за него. Може да решат, че е зъл демон. А ако се върне на същото място, но три години по-късно? Тогава племето отдавна ще се е преместило в друг район. Тогавашните хора сигурно са били номади. Когато Тими пристигне в миналото, няма да има кой да го поеме. Ще е съвсем сам сред суровата, враждебна, болезнено студена действителност. Малко момченце, оставено на милостта на ледниковия период. Сега разбирате ли, мистър Манхайм? Ясно ли ви е?

— Да — отговори Манхайм. — Разбирам.

Дълго време не продума. Изглежда, премисляше нещо. Накрая попита:

— Знаете ли кога трябва да бъде изпратен обратно?

— Доктор Хоскинс каза след няколко месеца. Не знам точно. Може да е два, а може да са и шест месеца.

— И в двата случая нямаме много време. Бихме могли да организираме кампания „Спасете Тими!“ — писма до вестниците, демонстрации, съдебно разпореждане, запрещение, вероятно разследване на цялата дейност на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС от конгреса. Разбира се, би било добре, ако и вие вземете участие, като свидетелствате, че е истински човек и ни предоставите видеофилми, от които се вижда как чете и се справя с ежедневните си задължения. В такъв случай може и да се наложи да напуснете работата си в СТАСИС. Това ще ви отдели и от Тими, а като гледам, не искате да го изоставяте, освен това ще ни затрудни. Ето ви проблем. От друга страна, ако предположим…

— Не — прекъсна го мис Фелоус. — Няма смисъл.

Манхайм изненадано вдигна очи.

— Кое няма смисъл?

— Кампанията, за която говорите. Ще се провали. В момента, когато започнете да протестирате, да заплашвате с демонстрации и запрещения, доктор Хоскинс просто ще дръпне ръчката и с Тими е свършено. Да. Това е всичко — прекъсвач и ръчка. Дърпате я и всичко от сферата се връща на мястото си. В СТАСИС няма да се оставят да ги притиснете със запрещение. Ще действат светкавично и ще превърнат всичко в хипотетичен случай.

— Няма да посмеят.

— Ще посмеят и още как. Вече са решили, че експериментът „Тими“ е приключил. СТАСИС-сферата им е нужна за друго. Не ги познавате. Не са особено сантиментални. В основата си Хоскинс е свестен човек, но ако трябва да избира между Тими и бъдещето на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, въобще няма да се колебае. А след като веднъж изпратят Тими в миналото, няма начин да го върнат тук. Ще бъде свършен факт. В никакъв случай не могат да го открият отново. Запрещението ви ще е безполезно. А човек, живял преди четиридесет хиляди години и починал още преди някой да е имал понятие от цивилизация, няма право на иск пред никой наш съд.