— Днес?

— След два часа. Много е настойчив.

— Можехте да ме предупредите малко по-рано.

— Да, ако имах възможност, щях да го направя, мис Фелоус. Но Манхайм ме хвана натясно, когато му се обадих да го уведомя за решението ни. Заяви, че идва веднага и когато му казах, че не съм сигурен дали това е възможно, отново ме засипа с подозренията и обвиненията си. Намекна, че искаме да печелим време, за да прикрием всички белези на Тими от бой с камшик или някоя подобна дивотия. Във всеки случай утре щяло да бъде месечното съвещание на директорите им и това била добра възможност да ги запознае с положението на Тими… — Хоскинс не се доизказа. — Знам, че нямате много време, но моля ви, мис Фелоус, не се противопоставяйте. Разбрахме ли се? Моля ви!

Внезапно силно го съжали. Горкият човек. Беше между два огъня — онова неуморно политическо агитаторче, от една страна, и чепатата сестра-горгона, от друга.

— Добре, доктор Хоскинс — склони тя. — Само този път. Ще се опитам да прикрия синините на Тими с някакви мазила, преди да е дошъл.

Тя се върна в банята, без да доизслуша благодарностите на Хоскинс. Тими водеше решителна битка между зелено пластмасово пате и мораво морско чудовище. Патето май имаше надмощие.

— Днес следобед ще имаш гости — осведоми го мис Фелоус. Кипеше от ярост. — Ще дойде един човек да провери дали не се отнасяме лошо с теб. Представяш ли си? Да се отнасяме лошо с теб!

Тими я изгледа равнодушно. Речникът му беше все още оскъден, но мис Фелоус не се и надяваше да я разбере.

— Кой идва? — попита той.

— Един човек — отвърна тя. — Посетител.

Тими кимна:

— Добър посетител?

— Да се надяваме. Хайде, време е да излизаш от ваната и да се изсушиш.

— Още вана! Още вана!

— Още вана утре. Хайде, Тими, излизай.

Той излезе от водата с неудоволствие.

Мис Фелоус свали хавлията му и го огледа. Не, не се виждаха никакви следи от камшик. Никакви синини. Момчето беше в отлична форма. Особено ако го сравнеше с мърлявото, насинено и изподраскано дете, което се изтърси от СТАСИС-сондата ведно с куп мръсотия, чакъл, мравки и оскубана трева през онази необикновена страшна нощ. Тими беше в цветущо здраве. Беше наддал няколко килограма, нараняванията бяха излекувани, а многобройните синини отдавна бяха изчезнали. Косата му беше сресана, а ноктите подрязани. Нека Брус Манхайм намери за какво да се заяде. Нека опита!

По принцип обличаше Тими с пижамка, след като го изкъпе, но сега всичко бе другояче. Днешният посетител беше много важен. Това изисква специално облекло, реши мис Фелоус. Моравия гащеризон с червените копчета.

Като го видя, Тими грейна. Беше любимият му.

— А сега предлагам да похапнеш, преди да дойдат гостите. Какво ще кажеш, Тими?

Още трепереше от яд.

Брус Манхайм — тръпки я побиха. Този досадник. Тази напаст. Ще ми се нарича защитник на децата. Кой го е молил за защита? Професионален агитатор — това е той. Обществен натрапник.

— Мис Фелоус? — отново се обаждаше Хоскинс.

— Какво има, докторе? Смятах, че мистър Манхайм ще е тук чак след половин час.

— Дойде по-рано — каза Хоскинс. — Изглежда, това е типично за него. — В гласа му се долавяше странно смущение. — Боя се, че не е сам. Довел е още някого, без да ни предупреди.

— Двама посетители са прекалено много — твърдо заяви мис Фелоус.

— Знам, знам. Моля ви, мис Фелоус. Нямах представа, че не е сам, но много настоява тя също да види Тими. След като вече сме стигнали дотук… безсмислено е накрая да го обидим… Разбирате ме, нали? Нали?

Значи пак я молеше. Този Манхайм наистина го ужасяваше. Какво беше станало със силния несломим доктор Джералд Хоскинс, когото тя познаваше?

— И кой е с него? — попита тя след кратка пауза. — Коя е нечаканата посетителка?

— Негова сътрудничка. Консултант в организацията му. Сигурно я познавате. Занимава се с травмирани деца, член е на всевъзможни държавни комисии и институции. Забележителна личност. Дори трябва да ви кажа, че известно време се колебаехме дали да не й дадем мястото, което вие заемате днес, макар да подозирахме, макар аз да подозирах, че не притежава необходимите топлота и отзивчивост, които търсехме. Казва се Мариан Левие. Мисля, че би могла да се окаже опасна. Не бива да рискуваме да я връщаме от входа, след като вече е дошла.

От ужас мис Фелоус постави ръка пред устата си. Мариан Левие! — тя бе поразена. — Господ да ми е на помощ. Господ да ни е на помощ.

Овалната врата на кукленската къща се отвори и Хоскинс влезе, последван от двама души. Изглеждаше ужасно. Пълните му страни сега като че бяха хлътнали. Кожата му бе оловносива. Изглеждаше остарял за един ден с десет години. В очите му се четеше нетипичен за него израз на поражение, почти уплаха; това озадачи и разтревожи мис Фелоус.

Не можеше да го познае. Какво ставаше за бога?

— Това е Едит Фелоус — сестрата, която се грижи за Тими. — Говореше тихо и неспокойно. — Мис Фелоус — Брус Манхайм. Мариан Левие.

— А това сигурно е Тими? — предположи Манхайм.

— Да — каза мис Фелоус високо и ясно, за да заличи впечатлението от внезапната неувереност на Хоскинс. — Това е Тими!

Момчето се занимаваше в задната стая, която му служеше за спалня и стая за игри, но когато ги чу да влизат, любопитно надникна и след миг дружелюбно и енергично се отправи към тях. Уверената му походка предизвика ликуването на мис Фелоус.

Покажи им, Тими. Лошо ли се отнасяме с теб? Криеш ли се под леглото, разтреперан от ужас и мъка?

Пременено в най-хубавия си гащеризон, момчето приближи гостите и впери очи в тях с искрен интерес.

Браво на теб, помисли мис Фелоус. Браво на всички ни!

— Така — започна Манхайм, — значи ти си Тими?

— Тими — отвърна детето, макар че единствено мис Фелоус разбра какво казва.

После посегна към Манхайм. Той предположи, че иска да се ръкуват и му подаде ръка. Тими обаче не знаеше какво значи ръкостискане и не обърна внимание на подадената ръка, а нетърпеливо размърда пръстчета наляво-надясно, без да спира да протяга ръчичка колкото може по-нагоре. Манхайм беше озадачен.

— Косата ви — обясни мис Фелоус. — Вероятно досега не е виждал рижав човек. Може би по неандерталско време не е имало такива, а тук не са го посещавали други червенокоси. Очевидно светлите коси силно го впечатляват.

— Аха — кимна Манхайм. — Така значи…

Той се усмихна и клекна. Тими незабавно зарови пръсти в гъстата еластична коса. Не само цветът, а и къдриците май бяха нови за него и той започна да ги изследва задълбочено.

Манхайм понесе любопитството в отлично настроение. Мис Фелоус започваше да мисли, че си е изградила погрешна представа за него. Очакваше, че ще е някакъв огнедишащ радикал с яростен поглед, който тутакси ще забълва изобличаващи факти, манифести и безкомпромисни искания за промени. А този човек се оказа доста приятен и внимателен, грижлив и сериозен, по-млад, отколкото предполагаше и без колебание се зае да се сприятелява с Тими.

Мариан Левие обаче беше съвсем друга работа. Дори Тими, след като му омръзна да рови в косата на Брус Манхайм и се обърна да разгледа другия си гост, изглежда, доста се затрудни в преценката си.

Мис Фелоус вече имаше мнение — от първия миг не я хареса. Освен това подозираше, че именно неочакваната поява на Мариан Левие, а не присъствието на Брус Манхайм, е причина за явната тревога на Хоскинс.

Какво търси тук? — чудеше се мис Фелоус. — Каква ли неприятност ни е подготвила?

Във всички институции, свързани с грижи за децата, Левие бе известна като амбициозна, непрекъснато издигаща се в йерархията, конфликтна и агресивна жена, поддържаща много успешно собственото си реноме. Мис Фелоус не се бе срещала лично с нея, но сега, още щом я погледна, Левие й се видя точно толкова опасна и неприятна, колкото предполагаше и самата й репутация.

Приличаше повече на актриса или бизнесдама, или по-скоро на актриса в ролята на бизнесдама, отколкото на специалист по детските проблеми. Беше облечена в лъскава, прилепнала по тялото рокля, изработена от еластично метално трико; на гърдите й висеше огромен ослепителен медальон с форма на слънце, а на високото й чело имаше сложен златен сплитък. Лъскавата й черна коса бе силно опъната назад, за да й придаде по-драматичен вид. Устните й бяха ярко начервени, а очите — прекалено силно гримирани. Бе обгърната в благоуханието на парфюма си. Мис Фелоус я гледаше с отвращение. Беше й трудно да си представи, че доктор Хоскинс дори за част от секундата е помислил да й повери Тими. Тя бе нейна противоположност във всяко отношение. За нея бе непонятен интересът на Мариан Левие към тази работа. Тя изискваше изолация и пълно себеотрицание, а Левие, Мис Фелоус знаеше това, беше непрекъснато в движение, кръстосваше света по научни срещи, изразяваше категорични мнения, които хора с по-богат опит намираха противоречиви и обезпокояващи. Обосноваваше шокиращи идеи за използването на развити технологии за рехабилитацията на проблемни деца, за заместването на обикновената любов и всеотдайност, които бяха вършили успешно тази работа през голяма част от съществуването на човечеството, с невиждани досега лъскави машинарии от бъдещето. Освен това беше и опитен политик: нападаше този или онзи комитет, беше консултант към една или друга изследователска група, изникваше навсякъде в качеството на каква ли не. Ексцентрична личност, открояваща се ярко сред колегите си. И ако бе пожелала работата, която в крайна сметка бе дадена на мис Фелоус, то сигурно е било, защото я е счела за нещо като трамплин към много по-големи постижения.