— Не съм съгласен да го наричате „нещастно“. Толкова пъти ви повторих — детето е…

— Добре, добре. Оттеглям думата, щом толкова ви притеснява, но поддържам останалата част от становището си.

— Какво по-точно искате от нас, мистър Манхайм? — попита Хоскинс, без да прави усилие да прикрива нарастващото си раздразнение.

— Казах ви — проверка на място. Искаме лични наблюдения върху състоянието и положението на детето.

На екрана Хоскинс затвори очи за момент:

— Много сте настойчив, не мислите ли. Ще останете доволен единствено ако дойдете сам да проверите как стоят нещата, така ли?

— Знаете отговора на този въпрос.

— Е, в такъв случай ще ви потърсим по-късно, мистър Манхайм. Засега допускаме при Тими само квалифицирани специалисти, а не съм сигурен дали вие попадате в тази категория. Трябва да обсъдим въпроса на съвещание с моите съветници. Много благодаря, мистър Манхайм. За мен беше удоволствие да разговарям с вас.

Екранът угасна. Хоскинс се огледа:

— Е? Това е. Виждате как стоят нещата. Той е като булдог, здраво захапал подгъва на панталона ми. Не ме пуска, въпреки че упорито се мъча да се отърва от него.

— А ако някак успееш да се отървеш от него, той ще те атакува отново и този път много вероятно ще захапе крака ти, Джери, не панталона — додаде Нед Касиди.

— Какво искаш да кажеш, Нед?

— Трябва да го оставим да си извърши проверката на място. Като жест на добра воля.

— Това ли е твоето аргументирано от правна гледна точка мнение?

Касиди кимна.

— Протакаш с този тип от седмици. Той ти се обажда — ти го увърташ; той пак ти се обажда — ти намираш начин да го отклониш и т.н., и т.н. Това не може да продължава вечно. И двамата сте упорити, само че в неговия случай инатът се представя като преданост към достойна кауза, а в твоя — като съзнателен обструкционизъм. Всъщност за първи път те моли за посещение, нали?

— Така е — призна Хоскинс.

— Виждаш ли? Непрекъснато измисля нови маневри. Не можеш да отвърнеш с нови извинения в пресата или с още едно субпространствено интервю с Кендид Девни. Манхайм моментално ще заяви пред обществеността, че тук крием нещо ужасно. Позволи му да посети момченцето. Това може да му затвори устата, докато приключим с проекта.

Сам Айкман поклати глава.

— Не виждам никаква причина да се подлагаме на това невиждано божие наказание. Ако държахме хлапето вързано с вериги в някой шкаф — може би, ако беше болнаво, кожа и кости, изринато и със скорбут, ако денонощно ревеше до небесата, но според Джери детето е в цветущо здраве, малко е наддал, а чувам, че дори се опитва да понаучи малко английски. Никога досега не се е чувствал толкова добре и това трябва да стане ясно дори на Брус Манхайм.

— Точно така — обади се Касиди. — Ние нямаме какво да крием. Тогава защо да даваме възможност на Манхайм да представя нещата в такава светлина?

— Правилно — Хоскинс се огледа. — Бих искал да чуя мненията ви по въпроса. Да поканим ли Манхайм да види Тими или не?

— Да върви по дяволите! — отсече Айкман. — Той е просто една напаст. Не виждам никакво основание да му играем по свирката.

— Аз съм съгласен с Нед Касиди — каза Франк Брътън. — Да дойде, за да приключим с въпроса.

— Рисковано е — рече Чарли Макдърмът. — Ако веднъж го пуснем да влезе, не се знае какви други въпроси може да повдигне. Както казва Нед, все ще измисли някой нов ход. И да го оставим да види момченцето, той няма да ни се махне от главата. Даже може да ни постави в по-безизходно положение. Мнението ми е — не.

— А ти, Хелън? — обърна се Хоскинс към Хелън Садлър — ръководител на отдела за набиране на материали.

— Гласувам да му позволим да дойде. Както казва Нед, няма какво да крием. Не бива да го оставяме да продължава да петни името ни. След като види какво има тук, остава само неговата дума срещу нашата, освен това разполагаме с кратките филмчета за Тими и можем да покажем на света, че ние сме прави, а той греши.

Хоскинс свъси вежди и кимна:

— Двама — „за“, двама — „против“, значи аз трябва да дам решаващия глас. Добре. Така да е. Ще кажа на Манхайм, че може да дойде.

— Джери, сигурен ли си, че искаш да…

— Да — отсече Хоскинс. — И аз не го харесвам, Сам. И аз не искам да души наоколо, дори и за малко. Съгласен съм с теб. Истинска напаст е. И именно защото е такава напаст, преценявам, че е по-добре да отстъпим. Нека види колко добре се развива Тими и как укрепва. Нека види мис Фелоус и със собствените си очи да се увери, че никой не прави нищо лошо на детето. Съгласен съм с Нед, че след посещението може да си затвори устата. Ако ли не, няма да стане по-зле, отколкото е сега. Ще продължи да реве и агитира, а ние ще продължим да отхвърляме обвиненията му. Но ако отклоним молбата му да ни посети, ще изфабрикува всевъзможни абсурдни обвинения и един бог знае как ще успеем да се отървем. Така че гласувам да дадем кокал на кучето. По този начин имаме шанс да се справим с него, иначе загазваме. Манхайм ще си получи поканата да дойде тук и това е. Закривам съвещанието.

Мис Фелоус къпеше Тими, когато системата за вътрешна комуникация в съседната стая иззвъня. Прекъсването на работата й я подразни. Къпането вече не бе мъчение за детето, а по-скоро забавление и Тими с нетърпение очакваше ежедневната си вана. Усещането, че лежи полупотопен в топла вода, вече не го плашеше. С други думи къпането бе едно прекрасно вълнуващо преживяване. Не само че водата е топличка, но и имаш удоволствието да излизаш от нея розов, чист, ухаещ на хубаво. Да не забравяме, разбира се, колко весело беше да си попляскаш отгоре. Колкото повече живееше тук, толкова повече Тими заприличваше на обикновено малко момченце.

Мис Фелоус не искаше да го оставя дълго сам във ваната. Не че се страхуваше да не се удави. Момченцата на неговата възраст обикновено не се давят в коритцата си, а той специално имаше особено силно развит инстинкт за самосъхранение. Но се страхуваше, че докато я няма, може да излезе от ваната, да се подхлъзне и да падне…

— Веднага се връщам, Тими — каза тя. — Стой вътре, ясно ли е?

Той кимна.

— Стой във ваната! Във ваната. Разбра ли?

— Да, мис Фелоус.

Никой не би могъл да каже, че произнесените току-що от Тими звуци означават „да, мис Фелоус“. Никой освен нея самата. Все още малко неспокойна, тя забърза към съседната стая.

— Кой е? — попита тя по микрофона на системата за вътрешна комуникация.

— Доктор Хоскинс, мис Фелоус. Бих искал да знам дали Тими е в състояние да приеме още един посетител днес следобед.

— Този следобед по програма има свободно време. Вече го къпя. Никога не е имал посещения, след като се изкъпе.

— Да, знам, но този случай е специален.

Мис Фелоус се ослушваше за шума от банята. Тими ожесточено пляскаше във водата и явно се забавляваше прекрасно. Чу силния му смях.

— Не ви ли се струва, че всички случаи станаха специални, доктор Хоскинс? — попита тя. — Ако започна да правя изключение за всеки специален случай, трябва да излагам момчето на показ денонощно.

— Но този наистина е специален.

— Не мога да се съглася. Тими има нужда от малко свободно време, както всички нас, и ако нямате нищо против, доктор Хоскинс, бих искала да се върна в банята, преди…

— Посетителят е Брус Манхайм, мис Фелоус.

— Какво?

— Нали знаете, че Манхайм ни преследва с обичайните скалъпени обвинения и високопарни приказки от момента, в който обявихме, че Тими е тук.

— Знам — отговори мис Фелоус. Всъщност не се бе замисляла особено.

— Е, обажда се през ден, за да изрази поредното недоволство. Накрая го попитах какво иска и той ми обясни, че настоява за посещение на място. „Посещение на място“ — сякаш сме разположили тук ракетен снаряд. Не сме очаровани от идеята му, но проведохме съвещание и решихме — ако не се съгласим, ще стане по-лошо. Опасявам се, че нямаме избор, мис Фелоус. Трябва да го пуснем!