Сигурно аз съм много старомодна, помисли мис Фелоус. Исках само да направя нещо хубаво за едно необикновено малко момченце, което се нуждае от много обич.

Тими посегна към лъскавата рокля на Мариан Левие. Очите му искряха от удоволствие.

— Хубаво — каза той.

Левие рязко се дръпна:

— Какво казва?

— Възхищава се от роклята ви — обясни мис Фелоус. — Просто иска да я докосне.

— Предпочитам да не я пипа. Лесно се поврежда.

— Тогава по-добре внимавайте. Много е бърз.

— Хубаво — повтори Тими. — Искам!

— Не, Тими! Не, не пипай!

— Искам.

— Съжалявам, Тими! Не може! Не!

Тими жално я погледна, но не посегна повторно към Мариан Левие.

— Той разбира ли ви? — попита Манхайм.

— Както виждате, не пипа роклята.

— И вие го разбирате?

— Понякога, в повечето случаи.

— Това грухтене — рече Мариан Левие — какво означава според вас?

— Казва „хубаво“ за роклята ви. После каза „искам“ — да я пипне.

— Значи говореше английски? — изненада се Манхайм. — Никога нямаше да отгатна.

— Артикулацията му е лоша, вероятно има физиологична причина за това, но аз го разбирам. Знае около сто английски думи, или малко повече. Всеки ден научава по няколко. Вече се учи самичък. Около четиригодишен е, разбирате ли? Макар да започва толкова късно, притежава нормалните за тази възраст говорни способности и бързо наваксва.

— Твърдите, че неандерталчето притежава говорните способности, присъщи на човешките деца? — поинтересува се Мариан Левие.

— Тими е човешко дете.

— Да, да, разбира се. Но е различен. Отделен подвид, нали? Тъкмо затова основателно се очакват различия в умственото развитие, не по-малко значителни от разликите във външния вид. Изключително примитивната структура на лицето…

— Въобще не е чак толкова примитивна, мисис Левие — рязко я прекъсна мис Фелоус. — Ако искате да се убедите как изглежда наистина получовешко лице, идете да видите някое шимпанзе. Тими има необичайни черти, но…

— Вие казахте получовешко, не аз — каза Левие.

— Но вие си го помислихте.

— Мис Фелоус! Доктор Левие! Моля ви! Няма нужда от подобно ожесточение.

„Доктор Левие?“ Мис Фелоус стрелна бърз поглед към Хоскинс. Е, така да е, няма значение.

Манхайм се огледа и попита:

— Тези малки стаички — те ли са цялото жизнено пространство на детето?

— Точно така — отвърна мис Фелоус. — Онова там е стаята за сън и игри. Храни се тук, банята е там. Отсреща живея аз. Това са килерите.

— Никога ли не напуска ограниченото пространство?

— Не — отговори мис Фелоус. — Това е СТАСИС-сфера. Тими не бива да я напуска. В никакъв случай.

— Доста затворен начин на живот, не мислите ли?

Хоскинс припряно се намеси:

— Ограничението е абсолютно необходимо. Обосновано е от технически причини, свързани с натрупването на темпоралния потенциал, използван за пренасянето на момчето през времето. Бих могъл да обясня това по-обстойно, ако ви интересуват всички подробности. Нещата опират до факта, че ако детето прекоси границата на СТАСИС-полето, цената на използваната енергия ще е твърде висока.

— И за да спестите малко пари, възнамерявате да го държите затворено в тези стаички за неопределено време? — попита Левие.

— Не става дума само за малко пари, доктор Левие — Хоскинс изглеждаше по-изтормозен отвсякога. — Цената ще е твърде висока. Дори неизчислима. Ще се наложи да бъде отклонена необходимата за столицата енергия по начин, който според мен би предизвикал нерешими проблеми за жилищния район. Не е опасно, когато вие, аз или мис Фелоус пресичаме СТАСИС-линията, но за Тими това е просто недопустимо. Недопустимо!

— След като науката е намерила начин да пренесе дете на разстояние четиридесет хиляди години — важно заяви Мариан Левие, — значи учените са в състояние да намерят начин момчето да излезе навън, стига да пожелаят.

— Бих искал да е възможно — каза Хоскинс.

— Значи детето завинаги ще остане тук — каза Манхайм — и ако правилно ви разбирам, в момента не правите нищо, за да промените това?

— Точно така. Както се опитах да обясня, това е невъзможно. Не и в границите на реалния свят, с чиито ограничения трябва да се съобразяваме. Искаме да създадем на момчето удобства, но просто няма как да пренасочим усилията си за работа по неразрешими проблеми. Вече ви обясних, ако искате да се уверите, по-късно мога да ви покажа подробни технически анализи.

Манхайм кимна. Изглежда, проверяваше нещо — някакъв наизустен списък.

— На каква диета е момчето? — попита Левие.

— Искате ли да видите хладилника? — не особено дружелюбно предложи мис Фелоус.

— Да, всъщност бих желала.

Мис Фелоус посочи хладилните шкафове с широк замах.

Хубаво погледни! — рече си наум. — Ще останеш доволна.

Наистина Левие изглеждаше доволна от това, което видя в хладилните шкафове — куп стъкълца, ампули, капкомери и купички за разбъркване. Изобилието от синтетични храни, които бяха много далеч от представата на мис Фелоус за здравословна храна и които доктор Джейкъбс и сътрудниците му бяха настояли да се дават на Тими, въпреки яростните й протести. Левие огледа лавиците храни с видимо одобрение. Точно като суперфутуристичните боклуци, по които си пада — ядосваше се мис Фелоус. — Сигурно самата тя се храни със синтетики, ако въобще се храни.

— Нямам забележки — каза след малко Левие. — Диетолозите ви, изглежда, си разбират от работата.

— Момчето наистина изглежда здраво — отбеляза Манхайм, — но съм разтревожен за принудителната му изолация.

— Да — подкрепи го Мариан Левие. — Мен също тя много ме притеснява.

— Не стига, че е лишен от подкрепата на родната си племенна среда, ами му липсва каквото и да е общуване. Именно това ми се струва изключително тревожно.

— Забравяте за моето съществуване! — сопна се мис Фелоус. — Стоя при него практически през цялото време.

— Имах предвид някой на неговата възраст. Другарче в игрите. Този експеримент е заплануван с голяма продължителност, нали, доктор Хоскинс?

— Надяваме се да научим много неща от Тими за епохата, от която идва. Когато се увеличат познанията му по английски, а мис Фелоус ни уверява, че вече говори доста добре, макар за някои от нас да е трудно да разберат какво точно казва…

— С други думи — имате намерение да го държите тук няколко години, доктор Хоскинс? — предположи Мариан Левие.

— Може би… Да.

— Постоянно заклещен в няколко малки стаи? И без да се среща с деца на неговата възраст? Така ли трябва да живее малко здраво момченце като Тими? Как мислите?

Хоскинс бързо погледна единия, после другия, като че беше хванат натясно от многочислен противник.

— Мис Фелоус вече постави въпроса за другарче на Тими. Уверявам ви — нямаме ни най-малко намерение да ограничаваме емоционалното развитие на момчето или каквато и да е друга страна от съществуването му.

Мис Фелоус изненадано го погледна. О да, тя бе поставила въпроса, но от недовършения разговор в закусвалнята на компанията насам нищо не се беше случило. Хоскинс не бе споменал и думичка в отговор на молбата й да осигурят другарче в игрите на Тими. Тогава той отхвърли идеята като неосъществима, дори й се стори толкова смаян, че тя се колебаеше да повдига този въпрос втори път. Пък и за момента Тими се справяше доста добре сам. По-късно обаче започна да мисли за бъдещето и осъзна, че Тими се приспособява към новия си начин на живот много бързо и наближава момента отново да повдигне въпроса пред Хоскинс.

А ето че сега Манхайм го постави. Пред нея. Мис Фелоус му беше изключително благодарна. Бе абсолютно прав. Не биваше да държат Тими съвсем сам като маймунка в клетка. Тими не беше маймуна, а дори горила или шимпанзе не биха се чувствали добре, откъснати за неопределено време от себеподобните си.

— Добре — подхвана Манхайм. — Щом вече работите по въпроса, бих искал да знам докъде сте стигнали?

Внезапно тонът му стана по-суров. Хоскинс беше развълнуван: