Спомни си колко се разгневи доктор Хоскинс, когато хвана професор Адамовски да се опитва да задигне скалния отломък от отреденото му работно пространство и обясненията, които й бе дал. Тогава доста от тях й се сториха мъгляви, но сега осъзна с болезнена яснота нещо, което бе преминало веднъж през съзнанието й, без да му обърне достатъчно внимание.

Тими бе обречен никога да не види света, в който бе запратен без негово съгласие, по непонятен за него начин. В сферата щеше да се състои цялата му вселена, докато е в настоящето.

Той бе затворник. Завинаги щеше да остане затворник. Не поради случайното хрумване на доктор Хоскинс, а заради неумолимите закони на процеса, изтръгнал го от собственото му време. Не че Хоскинс не би го пуснал извън СТАСИС-сферата. Той не можеше да го пусне.

В съзнанието й се въртяха думи от разговора й с Хоскинс в нощта на пристигането на Тими.

„Запомнете: той в никакъв случай не бива да напуска тази стая. Никога. Нито за миг! По каквато и да е причина! Дори животът му да зависи от това! Дори вашият живот да зависи от това, мис Фелоус!“

Мис Фелоус не обърна особено внимание на механичното обяснение. Въпрос на енергия, бе казал той. Свързано е със закони за консервацията. Тогава трябваше да мисли за други, по-важни неща, но сега й беше пределно ясно — светът на Тими завинаги щеше да бъде затворен в няколкото малки стаички на кукленската къща.

Горкичкото. Горкичкото.

Внезапно осъзна, че Тими плаче и се втурна в стаята да го утеши.

Хоскинс тъкмо се канеше да открие заседанието на управителния съвет на директорите, когато телефонът иззвъня. Той го изгледа с раздразнение. Сега пък какво имаше?

Телефонът продължи да звъни.

— Моля за извинение — обърна се той към присъстващите. Включи само звука: — Хоскинс, слушам.

— Доктор Хоскинс, тук е Брус Манхайм. От комитета за защита на децата съм. Мисля, че това ви е известно.

Хоскинс сподави кашлицата си:

— Да, господин Манхайм, с какво мога да ви бъда полезен?

— Гледах предаването по телевизията, разбира се. Неандерталското момченце. Прекрасно. Прекрасно. Абсолютно невероятно научно постижение.

— Но, благодаря ви. И…

— Естествено при това положение възникват известни морални и етични проблеми. Смятам, че сте наясно с това. Да се вземе дете от непозната култура, от семейната среда, в която е израснало, и да се доведе в нашия век… — Манхайм замълча. — Смятам, че трябва да поговорим за това, доктор Хоскинс.

— Може би, но не точно сега.

— Не, не сега — важно каза Манхайм. — Не съм имал подобни намерения. Просто искам да ви предложа да определим време, когато ще можем по-подробно да разискваме въпросите…

— Да — прекъсна го Хоскинс и извъртя очи към тавана. — Разбира се, разбира се, господин Манхайм. Оставете телефона си на секретарката. Тя ще ви се обади при първа възможност и ще уговорим среща.

— Отлично, доктор Хоскинс. Много ви благодаря.

Хоскинс затвори телефона и мрачно се огледа.

— Брус Манхайм — намръщено каза той. — Прословутият защитник на децата. Иска да говорим за момчето. Господи, боже мой! Неизбежно беше. Започва се.

През следващата седмица мис Фелоус стана неразделна част от СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД. Дадоха й малък кабинет с нейното име на вратата, разположен съвсем близо до кукленската къща. Тя така и не престана да нарича СТАСИС-сферата на Тими „кукленската къща“.

Скъсаха първия й договор и Хоскинс й предложи нов със значително повишение на заплатата. Двамата може да бяха орисани да се спречкват от време на време, но тя определено бе спечелила уважението му. Както бе помолила, поставиха покрив над кукленската къща, подобриха обзавеждането, и доизпипаха някои неща — прибавиха още една баня и по-удобни шкафове за вещите на мис Фелоус.

Хоскинс й предложи апартамент в района на компанията, така че да може да се откъсва от двадесет и четири часовите дежурства, но тя отказа. „Искам да съм близо до Тими, докато спи — обясни тя. — Почти всяка нощ се буди разплакан. Изглежда, има ужасни, ярки кошмари. Аз го успокоявам. Смятам, че друг не би могъл да се справи.“

Все пак мис Фелоус излизаше от компанията от време на време. По-скоро защото чувстваше, че трябва да излезе, отколкото защото имаше желание.

Отиваше до града да свърши някоя дребна работа — да внесе депозит в банката или може би да купи дрешки и играчки на Тими, веднъж дори отиде на кино, но през цялото време се притесняваше за Тими, нямаше търпение да се върне.

Единствено той имаше значение. През годините, докато бе заета в болницата, не бе забелязала колко централно място заема работата в живота й, колко слаби връзки има с външния свят. Сега, когато всъщност живееше на работното си място, го разбра съвсем ясно. Изпитваше много слабо желание да се среща с хора отвън, дори с малкото си приятели, повечето от които медицински сестри като нея. Достатъчно й бе да им се обади по телефона; рядко й се приискваше да ги посети.

Именно по време на едно от посещенията в града мис Фелоус осъзна колко се бе привързала към Тими. Веднъж се загледа в някакво момченце на улицата и усети, че нещо във високото му извито чело и издадена брадичка, в полегатите вежди и подобния на израстък нос й се струва грубо и непривлекателно. Наложи се да тръсне глава, за да се отърси от унеса си.

Също както тя бе започнала да възприема Тими какъвто е, и вече не намираше нищо необикновено или странно в него, така и той, изглежда, бързо се приспособяваше към новия си живот. Постепенно преодоляваше смущението си в присъствието на непознати, сънищата му вероятно не бяха толкова мъчителни, като в началото, а в присъствието на мис Фелоус се чувстваше спокоен, сякаш тя бе родната му майка. Сам се обличаше и събличаше, намъкваше и сваляше гащеризона, който носеше през повечето време, с явни признаци на удоволствие от новото си умение. Научи се да пие от чаша и да поднася макар и непохватно храната към устата си с пластмасова вилица.

Изглежда, дори се опитваше да говори английски.

Мис Фелоус не успя да разгадае цъканията и ръмженето на неговия език.

Хоскинс наистина бе записал всичко и тя отново и отново прослушваше това, което бе казал Тими, но не можа да открие смислен лингвистичен модел в него. Бяха просто цъкания, просто ръмжене. Издаваше определени звуци, когато беше гладен, други, когато бе изморен, и трети, когато бе изплашен.

Но както Хоскинс бе подчертал преди време, котките и кучетата също издаваха конкретни звуци като реакция на дадени ситуации, ала досега никой не бе установил съществуването на специфични „думи“ и „език“ на котките или кучетата.

Може би тя просто не успяваше да схване лингвистичния модел. Все още беше уверена, че Тими говори език, толкова отдалечен по строеж от съвременните езици, че никой не може да разбере закономерностите му. Имаше по-мрачни мигове, когато мис Фелоус се боеше, че Тими въобще ще се окаже неспособен да научи истински език, или защото неандерталците са били твърде назад в еволюционното развитие на човешкия вид и не са били достатъчно интелигентни, за да използват речта, или защото Тими бе прекарал първите години от живота си сред хора, които са говорили най-примитивния език и сега бе твърде късно да се справи с нещо по-сложно.

Поразрови се из материалите за дивите деца, прекарали дълго време в нецивилизовани, всъщност животински условия, сами, в примитивни райони. Така разбра, че дори след като тези деца били намерени и върнати сред обществото, обикновено така и не успявали да се научат да произнасят нещо повече от някое грубо грухтене.

Ставаше ясно, че дори при наличието на физиологични и интелектуални предпоставки за говор подходящите за обучение условия трябва да бъдат създадени още в най-ранна възраст. В противен случай детето никога не би проговорило.

Мис Фелоус отчаяно желаеше Тими да докаже, че тя и доктор Макинтайър грешат в това отношение и никой вече да не се съмнява, че той е човек. А кое отличава хората от животните по-добре от способността да говорят?