— Мляко — каза тя и посочи бутилката с мляко. Тими издаде цъканията, които според нея означаваха глад.

— Да. Гладен. Искаш ли мляко?

Никакъв отговор.

Опита иначе:

— Тими — ти. Ти — Тими — посочи тя.

Той проследи ръката й, но нищо не каза.

— Ходя. Ям. Смея се. Аз — мис Фелоус. — Ти — Тими.

Нищо и нищо. Безнадеждно е, помисли тя с горчивина.

Не, не и не!

— Говоря? Пия? Ям? Смея се?

— Ям — внезапно каза Тими.

От изненада за малко да изпусне на пода храната, която му беше приготвила.

— Я повтори.

— Ям.

Същият звук. Не съвсем ясен. По-скоро „Аам“. И двата пъти не успя да различи първия звук, но останалите бяха правилните за случая звукове.

Тя поднесе чинията към него, но я държеше високо и той не можеше да я стигне.

— Аам — отново каза той. Този път по-настоятелно.

— Ям? — попита тя. — Искаш да ядеш?

— Аам! — истинско нетърпение този път.

— Ето — каза мис Фелоус, — ето, Тими, яж. Яж.

— Аам — доволно каза той, грабна вилицата и се нахвърли на храната.

— Вкусно ли беше? — попита след това мис Фелоус. — Хареса ли ти обядът?

Сега вече искаше от него твърде много. И така да е, нямаше да се предаде. След като Тими беше успял да каже една дума, трябваше да успее да каже и други. Трябваше! Посочи го:

— Тими.

— Ммм — каза той.

Да не би така да казваше „Тими“?

— Иска ли Тими да яде още? Ям?

Тя го посочи, после посочи устата си и се направи, че яде. Погледна я, но не каза нищо. А защо трябваше? Не беше вече гладен.

Но знаеше, че е „Тими“. Нали?

— Тими — повтори тя и го посочи.

— Ммм, Ммм — потупа се той по гърдите. Нямаше съмнение. Почувства зашеметяваща вълна от… гордост? Радост? Учудване? И трите. За момент мис Фелоус помисли, че ще избухне в плач.

После се втурна към системата за вътрешна комуникация.

— Доктор Хоскинс! Бихте ли дошли, моля ви. И най-добре извикайте и доктор Макинтайър.

— Отново е Брус Манхайм, доктор Хоскинс.

Хоскинс впери очи в телефона, като че в ръката си държеше не слушалката, а змия. За по-малко от две седмици Манхайм се обаждаше за трети път, ала все пак опита да говори приветливо.

— Да, господин Манхайм. Радвам се да ви чуя.

— Искам само да ви уведомя, че обсъдих резултата от особено приятелския ни разговор миналата седмица със съветниците си.

— Да? — Този път тонът на Хоскинс не бе толкова любезен. Разговорът не бе му се сторил чак толкова приятелски, колкото явно се бе сторил на Манхайм.

Дори му се видя отегчителен и натрапен, в общи линии възмутителен.

— Информирах ги, че сте отговорили на първите ми въпроси доста задоволително.

— Радвам се да чуя това.

— Общото намерение е засега да не предприемаме нищо по отношение на неандерталското дете, но ще трябва отблизо да наблюдаваме експеримента, докато завършат цялостните ни проучвания по въпроса. Ще ви се обадя следващата седмица със списък от изисквания, с които ще трябва да се съобразявате. Мислех, че бихте искали да го знаете.

— А, да — каза Хоскинс. — Много ви благодаря, задето ме предупредихте, господин Манхайм.

Той затвори очи и си наложи бавно да си поеме дъх.

— Много ви благодаря, господин Манхайм.

„Колко мило от ваша страна да ни позволите да си гледаме работата засега. Докато приключите проучванията си. Благодарим ви. Много ви благодарим. Много, много, много ви благодарим.“

Денят, в който Тими изрече първите си думи на английски, бе прекрасен за мис Фелоус, но последвалите го седмици съвсем не бяха толкова чудесни.

Проблемът се състоеше в това, че Тими не беше просто малко дете, попаднало под грижите й, а част от необикновен научен експеримент, и учените от цял свят се претрепваха за привилегията да го видят. Доктор Джейкъбс и доктор Макинтайър бяха само гребенът на вълната, предвестниците на предстоящия потоп.

Разбира се, и двамата се появяваха много често. Те имаха шанса първи да сложат ръце на Тими и все още се ползваха с предимство поради приоритетното си положение, но знаеха, че не могат да го запазят само за себе си. Цяла армия от антрополози, физиолози, специалисти по културология и какви ли още не специалности обсаждаха вратата и всеки от тях бе разработил собствен план за работа с неандерталското момченце.

Фактът, че Тими вече говори английски, ги правеше още по-нетърпеливи. Някои от тях се държаха, сякаш просто можеха да седнат с него и да му задават въпроси за живота през палеолита такъв, какъвто си го спомня.

— За какви животински видове ходеше племето ви на лов?

— Какви бяха религиозните ви вярвания?

— Местехте ли се със смяната на сезоните?

— Воюваха ли племената помежду си?

— Воюваше ли вашият подвид с другия?

Той беше единственият възможен източник на информация. Мозъците им пращяха от въпроси, на които само Тими можеше да отговори: Кажи ни! Кажи ни! Кажи ни!

Искаме да знаем всичко възможно за твоя народ:

— роднински връзки;

— тотемни животни;

— езикови групи;

— разбирания за вселената;

— технически умения.

Естествено никой не успя да му зададе и един от тези интересни, важни въпроси, защото, макар и с всеки изминал ден да ставаше все по-богат, речникът на Тими се ограничаваше в изрази като „Тими сега ям“ и „Човек сега маха“.

Освен това само на мис Фелоус можеше да се разчита, и то до известна степен, да разбере думите на Тими. Останалите, дори хората, които практически посещаваха детето всеки ден, едва откриваха значението на тромавите, измъчени думи. Явно първоначалните предположения за говорните способности на неандерталците поне отчасти бяха верни — макар и да притежаваха необходимия за развитие на речта интелект и анатомически предпоставки за ясна артикулация, езикът и ларинксът, изглежда, бяха неспособни да оформят звукове с прецизността на учленяване, нужна при съвременните езици. Тими поне не успяваше. Дори мис Фелоус трябваше през по-голямата част от времето да се напряга, за да разбере какво казва.

Всички бяха отчаяни — Тими, мис Фелоус и особено учените, които изгаряха от нетърпение да разпитат детето. Това положение правеше самотата на Тими още по-горчива. Дори и сега, когато започваше да се учи как да общува с тъмничарите си — „защото сме тъкмо такива“, — отново и отново се хващаше, че мисли мис Фелоус, за него бе ужасно трудно да предаде и най-елементарната мисъл на единствения човек, способен поне до известна степен да го разбере.

Колко ли е самотен? — терзаеше се тя. — И колко трябва да е объркан и изплашен от цялата гюрултия, която постоянно се вдига около него?

Правеше всичко по силите си да го закриля. Не можеше и не искаше да приеме факта, че просто участва в научен експеримент. Със сигурност не беше така. В основата на всичко стоеше малко нещастно дете и тя нямаше да допусне да се отнасят с него единствено като с обект на експеримент.

Физиолозите го поставяха на специални диети; тя му купуваше играчки. Те я тормозеха с молби за кръвни проби, рентгенови снимки, дори кичури от косата му; тя го учеше на песнички и детски стихчета. Те го караха да прави изчерпателни и изтощителни тестове, за да проверят способността му да координира движенията си, рефлексите, зрението, слуха, природния му интелект; после тя го прегръщаше, милваше и утешаваше, докато отново се успокои.

Те изискваха още и още от времето му.

Тя настояваше за строго ограничение на ежедневните инквизиции. Не винаги, но в повечето случаи надделяваше нейното желание. Учените, които идваха отвън, несъмнено я смятаха за страшилище, за пречка пред прогреса, за назадничава, упорита, твърдоглава жена. Мис Фелоус не се интересуваше. Нека мислят каквото искат. Интересите на Тими, не техните, бяха по-важни за нея.

Най-разбран, почти съюзник й беше Хоскинс.