По-късно през деня пристигнаха господата журналисти. Двама мъже и една жена или по-точно: Джон Ъндърхил от „Таймс“, Стан Уошингтън от „Глоуб нет кейбъл нюз“ и Маргарет-Ан Кроуфорд от „Ройтер“.

Мис Фелоус държеше Тими на ръце непосредствено до вратата, а той отчаяно се гушеше в нея, докато тримата подготвяха камерите си за работа и й задаваха въпроси от местата си извън сферата през отворената врата. Тя направи всичко, което бе по силите й, като обръщаше Тими насам-натам, за да могат да видят лицето и главата му от всички страни.

— Момче ли е или момиче? — попита представителката на „Ройтер“.

— Момче — кротко отговори мис Фелоус.

— Изглежда почти като човек — отбеляза Ъндърхил от „Таймс“.

— Той е човек.

— Беше ни казано, че е неандерталец. Ако сега вие твърдите, че е човек…

— Уверявам ви — чу се гласът на Хоскинс иззад гърба й, — никой не ви е излъгал. Детето е истински представител на Homo sapiens neanderthalensis.

— Homo sapiens neanderthalensis — отривисто се намеси мис Фелоус — е подвид на Homo sapiens sapiens. Момчето е не по-малко човек от вас и мен.

— Да, ама с маймунско лице — рече Уошингтън от „Глоуб нет кейбъл нюз“, — малко човекоподобно маймунче. Това е то. Как се държи, сестра, като маймунче?

— Държи се точно като малко момченце — сопна се мис Фелоус. С всеки изминал момент ставаше все по-войнствена. Тими мъчително се гърчеше на рамото й. Чуваше как тихичко цъка от страх.

— Той по нищо не прилича на човекоподобна маймуна. Чертите на лицето му са характерни за неандерталския клон на човешката раса. Поведението му е идентично с поведението на всяко нормално човешко дете. Интелигентен е и реагира отлично, когато не е стреснат от куп шумни непознати. Казва се… казва се Тимоти, Тими, и е абсолютно погрешно да бъде считан за…

— Тимоти? — попита журналистът от „Таймс“. — Защо е нужно да се нарича така?

Мис Фелоус се изчерви.

— Няма определена причина. Просто името му е такова.

— Да не би да го намерихте написано на ръкава му, когато пристигна? — опита се да се пошегува Уошингтън.

— Аз го нарекох така.

— Маймунчето Тими! — изкоментира колегата му от „Глоуб нет“.

Тримата се разсмяха. Мис Фелоус почувства как гневът й расте и наближава мигът, в който, боеше се, щеше да й е трудно да го удържи.

— Сложете това нещо на земята, моля ви — извика Кроуфорд. — Нека видим как ходи.

— Детето е прекалено изплашено — отвърна мис Фелоус. Чудеше се дали не очакват Тими да се влачи по колене на пода. — Прекалено е изплашен. Не виждате ли? Не ви ли е ясно?

Наистина Тими въздишаше все по-дълбоко и лека-полека събираше сили да избухне в ридания. И ето че се започна — пронизителни, мъчителни писъци, съпроводени от неспирен поток цъкания и ръмжене. С тялото си усещаше как детето трепери. Смехът, горещите светлини, пороят въпроси… Момчето бе напълно ужасено.

— Мис Фелоус, мис Фелоус…

— Никакви въпроси! — отсече тя. — Пресконференцията приключи.

Все още здраво стиснала Тими в ръце, се врътна и се отправи към задната стая. По пътя подмина Хоскинс. Лицето му бе неподвижно от смайване, но той бързо и стегнато й кимна и одобрително се усмихна.

Нужни й бяха няколко минути да успокои момчето. Постепенно малкото тръпнещо телце се отпусна и малко по малко страхът се оттегли от личицето му.

Пресконференция, ядно си помисли мис Фелоус. С четиригодишно дете! Горкичкото страдалче! Какво ли ще му направят по-нататък?

След известно време излезе от стаята, зачервена от възмущение, и затвори вратата зад гърба си. Тримата репортери още бяха там, скупчени в пространството непосредствено до сферата. Престъпи прага и се нахвърли върху тях.

— Не ви ли стига? Цял следобед трябва да премахвам вредите, които нанесохте на психическото му състояние. Вървете си.

— Имаме само още няколко въпроса, мис Фелоус. Ако нямате нищо против.

Тя погледна Хоскинс умолително. Той се усмихна едва-едва, сякаш я съветваше да се успокои.

— Бихме искали да научим нещо за самата вас, мис Фелоус — подхвана Кроуфорд от „Ройтер“.

— Можем да ви предоставим копие от професионалната биография на мис Фелоус, ако желаете, госпожо Кроуфорд — бързо се намеси Хоскинс.

— Да. Моля!

— Специалист по пътуване във времето ли е тя?

— Мис Фелоус е висококвалифицирана медицинска сестра — каза Хоскинс. — Тя бе специално поканена в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, за да се грижи за Тими.

— И какво смятате да правите с… Тими сега, след като го доведохте?

— Хм — започна Хоскинс, — за мен главната цел на неандерталския проект бе да разберем можем ли да насочим сондата в цел, разположена на относително близък обект във времето като палеолита с достатъчна прецизност, за да пренесем жив организъм. При предишните ни успешни опити, както знаете, обектът бе на милиони, а не просто на четиридесет хиляди години от нас. След като постигнахме това, продължаваме да усъвършенстваме процеса в още по-стеснен обхват с намерението да насочваме сондата в по-близка цел. Разбира се, пред нас вече има едно истинско неандерталско дете, същество, което е на границата с човешкия вид… или всъщност би могло да се счита човек. Антрополозите и физиолозите проявяват изключителен интерес към него и детето ще бъде подложено на обстойни изследвания.

— Колко време ще го задържите?

— Докато настъпи момент, в който ще имаме по-голяма нужда от сферата, отколкото от него самото. Доста дълго, предполагам.

— Бихте ли го извели навън, за да можем да излъчим субпространствено предаване и да покажем на зрителите истинско шоу?

Мис Фелоус шумно се прокашля, но Хоскинс реагира мигновено:

— Съжалявам, но детето не може да напуска СТАСИС!

— Бихте ли обяснили повторно какво представлява СТАСИС! — помоли Кроуфорд.

— А — Хоскинс си позволи една от полуусмивките си. — За това са нужни много обяснения, повече, отколкото според мен биха възприели читателите ви на настоящия етап. Но мога накратко да обобщя. Както е известно, за СТАСИС времето не съществува. Тези помещения са във вътрешността на невидима сфера, която не е съвсем част от нашата Вселена. Бих я нарекъл самостоятелна неприкосновена околна среда. Именно затова успяхме да изтръгнем детето на времето по този начин.

— Момент, момент — опита се да оспори Ъндърхил от „Таймс“. — Как така самостоятелна и неприкосновена? Нали сестрата влиза и излиза непрекъснато?

— Всеки от вас би могъл да го направи — сухо отбеляза Хоскинс. — Ако се движи паралелно с времевите силови линии и така не предизвиква голямо натрупване или загуба на енергия. Детето обаче идва от миналото. То е пресякло времевите линии и така е набрало темпорален потенциал. Извеждането му във Вселената, нашата вселена и в нашето време би отнело такова количество енергия, че би предизвикало късо съединение в целия институт и по всяка вероятност би прекъснало електрическото захранване в града. Заедно с него пристигнаха всякакви боклуци — прах, клони, чакъл и какво ли още не. Ние събрахме всичко до най-малката трошичка и го складирахме в задната част на помещението. При възможност ще изпратим всичко, където му е мястото, но не смеем да го изнесем извън зоната.

Доктор Хоскинс говореше, журналистите бързо водеха записки.

Мис Фелоус подозираше, че не разбират всичко много добре, но са уверени, че публиката им също няма да се справи. Звучеше научно и това беше важното.

— Ще се съгласите ли да дадете интервю за всички медии тази вечер, доктор Хоскинс? — попита Стан Уошингтън.

— Смятам, че можем да се справим с това — бързо отговори Хоскинс.

— Но без момчето.

— Да — съгласи се Хоскинс, — без момчето. Но с удоволствие ще отговоря на всякакви въпроси. А сега, ако обичате, налага се да напуснем района.

Мис Фелоус ги проследи с поглед, без да съжалява, че си отиват. Затвори вратата. Чу как прещракаха електронните ключалки. Спря за момент и се замисли върху казаното току-що.

Отново се появи проблемът за натрупването на темпоралния потенциал, за енергийните вълни; страхът да не бъде изнесено каквото и да е от СТАСИС.