(Само че сме го забелязали. И сме се борили, доколкото можехме.)

— Не спорете, Робинзон, дори и в мислите си. Напразно е. Продължавам. Разбира се, че сте се борили, нали това е основата на запазването на вида. Повтарям: липсвало е необходимото осъзнаване. По-точно то винаги е идвало със закъснение. Вие сте го наричали натрупване на опит, което не променя факта, че по-голямата част от този опит е могла да бъде предвидена. Продължавам, Робинзон. Вие в много случаи сте предвиждали последствията и въпреки това не сте постъпвали както би се очаквало от предвидливи същества. При по-дребни случаи сте предизвиквали локални смущения. Ако сте строели нефтопровод, не сте се подготвяли за щетите, които евентуалният пробив би причинил на околната среда, макар че те биха могли да бъдат предвидени. Такива щети могат да бъдат ограничени и поправени.

(Твърде дребен съм, за да мога да се защищавам от името на цялото човечество.)

— Излишно е да се защищавате, никой не ви обвинява. Няма и кого да защищавате. Става въпрос за факти, Робинзон. А фактите съществуват дори и тогава, когато за тях има оправдание. Нека се върнем на онова, което вие наричате опит и с което сте разполагали в изобилие, тъй като ви е бил предоставен от вашето развитие и е бил обобщен от науката ви. Но не сте си извадили поука от случая с овцете, които, както сте учили още в основното училище, са изяли цели държави. Занимавали сте се на отвлечено академично или на дилетантско популяризаторско ниво с такива събития, като изменения в растителността при изчезване на папратите; внезапното изчезване на динозаврите в края на третичния период; превръщането на пустини или заледяването на огромни джунгли. Така че опит сте имали в изобилие. Намирали сте отговори на „защота“-та, но никога не сте поставяли въпроса така, че да отнесете нещата от миналото към бъдещето. А опитът се е натрупвал, както се е натрупвало и познанието. Цивилизацията започнала да замърсява водата и въздуха. За това вече сте говорели много. Ала едва когато вече се е било случило. Смятали сте се за съзнателни същества, а всяко ваше действие е било направлявано от спонтанността.

(Това не е вярно. Планирахме, творяхме, мъчихме се. Нищо не се движи от само себе си. Спонтанността е само привидна: и тя се регулира от закони. Никой не може да надскочи сянката си. Неравномерността на развитието за дълго време изключва хомогенното общество. Вие може би сте отишли по-далеч, но ние все още бяхме заети със самите себе си. Науката с една ръка планираше оръжия, а само с другата — мостове; а и последните отчасти, за да могат по-бързо да се придвижват оръжията. Не забравяйте, че човекът има не само мозък, а и инстинкти. И погледнато в космически измерения, все още е много млад. Сравнително лесно е слязъл от дървото, но в сънищата си още дълго, много дълго ще се качва обратно…)

— Трябва да ви предупредя, Робинзон, че сегашното време в мислите ви вече не е актуално. Ако се абстрахирате от това, аргументите ви са правилни. Но фактът, че този, на когото е поверена задачата, не е способен да се справи с нея, не променя възможността тя да бъде решена правилно.

(Е, разбира се, така е на теория. Но теорията сама по себе си е стерилна, какво да я правя?)

— Стерилна е на вашето ниво, Робинзон. В природата обаче съществува и такова стъпало, на което вече и най-прецизно дефинираната спонтанност не е в състояние да се изяви.

(Вие явно сте достигнали въпросното ниво.)

— Жителите на Земята не са го достигнали. Иначе щяха да направят опит да се защитят. Вие смятате това, което се е случило, за неочаквана катастрофа, въпреки че не е така. Ако не бяхте до такава степен заети със самите себе си, може би щяхте да обърнете по-голямо внимание на приближаващата опасност, и онова, което е защитило вас, би могло да защити цялото човечество. Или по-голямата му част. Или поне самия вид. В края на краищата това е важното — видът. Индивидът не означава нищо. Нека оставим обаче човечеството. Неговата съдба изисква продължителен анализ, което за момента не спада към нашите задачи. Вие съществувате и това е доказателство, че нашето пътуване не е било напразно…

(За вас.)

— Наистина. Нещата са се стекли благоприятно за нас. Но вие се позовахте на неравномерността на развитието, Робинзон. Този закон се отнася не само за съобществата на жителите на Земята. Валиден е и в по-големи мащаби. Безкрайното разнообразие на живота не се отнася само за многообразието на формите на проявление, а и за различията във времето на проявление. Което обхваща в себе си и различията в степента на развитие в рамките на дадена времеединица. Изборът на понятието времеединица също е произволен. Употребих го само за да ви накарам да почувствувате колко многопластов е онзи контакт, който може да възникне между органичните форми на живот, които вече притежават и съзнание. Естествено, контакт на теория, защото парадоксът на времето и разстоянието в повечето случаи прави невъзможно неговото възникване в действителност. Ако някоя от заинтересованите страни, както в дадения случай е нашата система, стигне до такава степен на развитие, че да може да преодолее този парадокс и да създаде възможността за установяване на контакт, все още съществува вероятността този контакт да е вреден за нас, следователно трябва да се избягва или — това е въпрос на анализ и решение — трябва да бъде предотвратен.

(Без да се изключва възможността за грешка.)

— Наистина.

(Сега ви хванах! Значи и вие можете да попаднете в клопката на опита или късното осъзнаване?!)

— Не ми следите мисълта както трябва, Робинзон. Ние знаехме, че ще изчезнете.

(Знаехте или участвувахте?)

— Двете взаимно се предполагат и същевременно не се изключват взаимно.

(Додонски отговор.)

— Продължавам, Робинзон. Мислите ви продължават да се отклоняват в посока на детайлите, макар да ви уведомих, че нямам намерение да споря. Ние ви намерихме, Робинзон. Това донякъде ни изненада. Ако бяхме дошли малко по-късно, вече нямаше да сте жив.

(И аз така мисля.)

— По този начин обаче ще имаме възможност да проучим условията на вашето оцеляване. Познаваме експериментите, в които сте взели участие, и, естествено, материала, който ви е предпазил от лъчите.

(Щом сте толкова по-развити от нас, къде е изненадата?)

— Въпросът е правилен. Естествено, не става дума за емоционална изненада, тъй като това също е субективен елемент, следователно изразът е неточен. Ние познавахме въпросното вещество, но не беше налице познанието, че именно то е онова, което при дадените условия дава съответна защита. Сега вече притежаваме и това познание. Пътуването ни не е било напразно.

(Познание, осъзнаване, разумно, целесъобразно, полезно, обстоятелства — колко бедно и елементарно формулира! Сякаш не познава други понятия!)

— Понятията могат да имат само подчинена роля. Задачата на формулирането и неговите форми на проявление — думите и изреченията — е да информират. Знаем, че е било време, когато са имали и други задачи. Когато така наречената реч, или първичната форма на обмена на мисли, е служела и за изявата на субективни фактори. Тези фактори са били наричани раздразнение, чувство, настроение и така нататък, и така нататък. Известни са ми, тъй като съм историк. Всичко това обаче вече е минало и би било смешно, ако понятието „смешно“ не принадлежеше също към света на овехтелите субективизми. Към онези явления и прояви, за които се е изяснило, че са излишни. Необходими са само онези понятия, които имат конкретно съдържание. Било това съдържание обективно или отвлечено. Една основна обща математическа формула, въпреки че има отвлечена форма на проявление, има конкретно съдържание. Голяма част обаче от вашите мисли нямат дори и отвлечено съдържание.

(Шегува ли се?! Напада в гръб собствената си теория?)

— Не ви разбирам, Робинзон. Нищо смешно по вашите понятия не съм казал. Само фактите.

(Никога ли не сте се срещали с комични факти?)

— Внимавайте, Робинзон. Ако видите човек, който се подхлъзва на портокалова кора, вие се смеете; но този човек охка, защото си е счупил крака. Смехът е също толкова субективна проява, колкото и плачът.