Той й се усмихна смутено и каза:

— Здравейте, аз съм Робин.

— Робин Худ, предполагам — саркастично каза чудатото момче — С тези дрехи няма кой друг да си.

Рин го загледа изумено, за момент забравил за жената.

— Чувал ли си за Робин Худ?

— По-възрастен съм, отколкото изглеждам — смръщи се насреща му момчето. — Но ти откъде знаеш за Робин Худ?

— И кой е този Робин Худ? — попита Небесният Ангел.

Тя съсредоточено разглеждаше Рин. Той усети, че се изчервява.

— Няма значение — отговори момчето, което също разглеждаше Рин. — Важно е откъде идва този и какво прави тук.

— Тук съм, за да предложа услугите си на Небесния Ангел… — започна Рин.

Момчето безцеремонно го прекъсна:

— Ясно, ясно, това вече го чухме, но защо?

Заговори друг глас, който идваше от всички посоки едновременно:

— Джан, Небесният Господар обърна и се насочи на юг.

Рин предположи, че гласът е на една от основните програми, липсваха му всякакви човешки нотки. Жената опипа дръжката на своя кинжал.

— Мисля, че ще е най-добре да изпратя един от корабите да го настигне.

— Аз не бих си правил труда — бързо каза Рин. — Без мен и моя летателен апарат „Господарят Мордред“ не може да бъде никаква заплаха за вас. Оставете ги да си вървят. Дукът вече знае, че няма шанс да устои срещу вашата флотилия. Уверен съм, че сега бяга обратно към подвластните си територии.

Не искаше нищо лошо да се случи на хората в „Господаря Мордред“.

Обади се още един безтелесен глас. Същият неспокоен глас на момиче, с който говореха и паяците.

— Изобщо не го слушай, Джан! Нека да настигна онова очукано туловище и да му видя сметката. Това е някакъв номер.

Рин вдигна очи към тавана, защото не знаеше накъде да гледа, и каза:

— Не е номер, кълна ви се! — Обърна поглед към лицето на Небесния Ангел. — Моля ви, пощадете ги. Аз направих номер, но на владетеля на „Господаря Мордред“, не на вас. Дук дьо Люсан смяташе, че ще действам като негов съюзник в атаката срещу вас. От мен очакваха да използвам летателния си апарат, за да унищожа защитата ви, но аз само се преструвах, че изпълнявам плана. Всъщност исках да служа на вас.

Момчето изрази с пръхтене недоверието си.

— Съгласен съм с Ашли. Замислил си някаква хитра игричка. За какъв дявол ти е притрябвало да ни предлагаш услугите си? Какво искаш да получиш? И по дяволите, кой си ти всъщност?

Рин го изгледа лошо. Това странно човече му стана неприятно от самото начало.

— Казах, че дойдох да предложа услугите си на Небесния Ангел, а не на тебе, който ще да си.

— Да — припряно се намеси жената, — той е прав, Майлоу. Това не ти влиза в работата. Изчезвай. Върви да късаш крилцата на мухи или нещо такова.

Момчето направи гадна гримаса.

— Този нов обрат напълно ми влиза в работата, Джан. Всичко, което би могло да засяга моето оцеляване, е моя работа. Ето ти тук един тип, пръкнал се от някакъв древен главорезки филм, но с машина, неуязвима за лазери и с още Бог знае какви възможности, а ти очакваш спокойно да си изляза, без да разбера какво иска и откъде идва?

— Изобщо не ме интересува какво искаш и какво мислиш, Майлоу! — Тя повиши тон. — Все още аз заповядвам тук и ти казвам да изчезваш. Веднага!

Момчето слезе от компютърния пулт и застана пред нея с ръце на хълбоците.

— Не ме предизвиквай, Джан, или ще ти се наложи да разбереш колко съмнително е станало вече положението ти!

Рин видя появилата се на лицето на жената сянка на неувереност и инстинктивно усети, че положението тук е доста неустойчиво. Явно му предстоеше да открие причините защо властта на Небесната жена не е абсолютна. Той бързо каза:

— Моля за извинение, но дали може да пийна нещо?

И двамата го изгледаха с изненада.

— Какво? — обади се момчето.

— Казах, че бих пийнал нещо. Жаден съм. Принуден съм да ви кажа, че гостоприемството в „Господаря Мордред“ беше значително по-добро.

Жената му се усмихна измъчено и каза:

— Съжалявам. Отдавна не ми се е налагало да посрещам гости. Елате с мен в моето жилище. Можете да се възползвате от удобствата му, ще получите студена бира и нещо за ядене, ако сте гладен. — Тя пристъпи към него и протегна ръка. — Между другото, казвам се Джан. Джан Дорвин.

Когато стисна ръката й, буцата в гърдите му сякаш стана по-голяма.

Дук дьо Люсан удари Андреа толкова силно, че двамата яки слуги, които държаха ръцете й, едва не я изпуснаха. От разбитата уста потече кръв. И двете й бузи бяха разкървавени и отекли от предишните удари.

— Идиотка! Слабоумна! — крещеше той, потривайки кокалчетата на дясната си ръка. Май си беше навехнал китката. — Хлътнал бил до уши по тебе, а? Всичко би направил за тебе, а? Божичко, тази кретенка!…

Той пак замахна. Тя се опита да извърне лице, за да избегне удара.

— Татко, не! Моля те, не ме бий повече! Не ми наранявай лицето, моля те.

Той възпря юмрука си.

— Казах ти, нали? Казах ти да го наблюдаваш. И да го слушаш. За да потвърдиш, че мога да му се доверя, че е искрен! Но не, ти разчиташе на онези твои великолепни женски инстинкти! По-точно, на суетното ти празноглавие. А той през цялото време ти е играл театър. На мен също!

— Татко, но аз бях сигурна! — извика тя, от устата й пръскаше кръв. — Сигурна бях, че е влюбен в мен! Как можех да знам?

— Това ти беше работата — да знаеш! А сега, благодарение на тебе, загубихме последната възможност да подобрим положението си. Голям късмет ще имаме, ако се доберем до териториите си, преди да се разпадне корабът. Ти искаше награда, ако Робин ми предаде Небесния Ангел и нейната флотилия. Но се провали и ще си получиш наказанието.

— О не! — заскимтя тя. — Моля те, не ме удряй по лицето пак. Много те моля!

— Не се притеснявай, с пръст няма да те пипна — каза й той. Обърна се към единия от слугите. — Донеси ми камшик.

Момчето, което вече познаваше с името Майлоу, за втори път го попита дали може да огледа отблизо Играчката. Рин отново му отказа и го предупреди за последствията, ако се опита да влезе насила в апарата. Но нещо мярнало се в погледа на Майлоу му подсказа, че не прие думите му с доверие. Този Майлоу го притесняваше все повече и той трескаво обмисляше как да научи що за човек е. Но засега разговорът се въртеше само около него самия.

Намираха се в просторна трапезария и бяха седнали на маса до голям извит прозорец. Всъщност само той и Джан бяха седнали. За Майлоу нямаше място на масата и той неспокойно крачеше из стаята, когато не се излягаше на един диван наблизо. Двама мъже с невъзмутими лица и кротки погледи прислужваха на него и Джан. Рин за миг забеляза недоволство на лицето на единия. Той недоумяваше какви са тези хора. Освен събраните в трапезарията огромният въздушен кораб изглеждаше безлюден. Тук нищо не напомняше за „Господаря Мордред“.

Беше разказал накратко на Джан (слушаше го и Майлоу) за произхода си от Шангри Ла. Майлоу беше реагирал възбудено.

— Значи Антарктическата изследователска станция още съществува! Невероятно! И още може да произвежда изделия на Старата Наука, ако се съди по твоята машина. Очевидно там обществото не е тръгнало назад, както стана с Небесните Господари и земните общини…

— Е, Елоите са се върнали назад, но по друг начин — каза Рин, — макар че те не биха се съгласили с такова твърдение. Според мен те се смятат за по-висша разновидност на човека…

— Кои са Елоите? — попита Джан.

Рин се опита да обясни какво представляват. Джан май не го разбра, но Майлоу се оживи още по-силно.

— Това е логическият завършек на процеса, започнал със създаването на Висшия стандарт — каза той, докато скачаше от дивана и пак тръгна из стаята.

— Биологическото „пристрастие към оптимизма“ на човешките същества, но доведено до крайност. Възможно най-върховното му състояние, при това вечно, без махмурлук или вредни странични ефекти. Състояние, далече над най-налудничавите мечти на нещастните, жалки наркомани от древните времена.