— Котенце, с всеки изминал ден повече заприличваш на майка си.
Придружен от вече привичния въоръжен страж и барон Шпанг, Рин вървеше към Играчката по грамадния заоблен корпус на „Господаря Мордред“. Беше чудесен мек ден, високо над въздушния кораб се виждаха само няколко перести облачета. Рин забеляза няколко групи хора, работещи далече към носа.
— Кои са тези и какво правят? — попита той барона, сочейки хората. — Лъскат корпуса ли?
— Това са серви, които почистват слънчевите батерии — каза му баронът. — Върху батериите вирее особен вид носеща се из въздуха бактерия. Ако не бъдат почиствани редовно, ще станат неизползваеми.
— Всички слънчеви батерии ли трябва да бъдат почиствани? — попита Рин. — И тези отстрани на корпуса?
Баронът кимна.
— Налага се.
— Изглежда ми доста опасна работа.
— Вярно е — съгласи се баронът. — Всяка година губим много серви.
Рин твърде бързо установи, че да си серв в „Господаря Мордред“ никак не е за завиждане.
Играчката беше здраво закрепена на мястото си с паяжина от задържащи въжета. Рин оглеждаше апарата си с твърде объркани чувства. Наближаваше моментът на истината. Ще успее ли да постави под свой контрол програмата или ще се окаже притежател на тридесет тона безполезни машинарии?
— Колко ще продължи тази работа? — не за първи път го попита баронът.
— Казах ви, че не зная със сигурност. Трябва да направя няколко промени. Не сте длъжен да чакате.
— О, няма нищо, мога да почакам — отговори баронът.
Рин усещаше нервността му, както усети и подозренията на дука, когато му каза, че трябва да влезе в Играчката, за да направи своите „промени“. Дукът го попита дали това наистина е необходимо, но при уверенията на Рин, че е абсолютно неизбежно, нямаше избор, освен да се съгласи с желанието му. Но за Рин беше очевидно, че не му се доверява напълно.
Рин отвори люка и огледа Играчката. Нищо не беше пипано по време на отсъствието му. Неговите лъжи му послужиха, както се и надяваше. Обърна се към барона и стража.
— Бих ви поканил вътре, но за нещастие няма място. Апаратът е за един човек.
Баронът не приличаше на човек, доволен от живота, но нищо не можеше да направи. Погледна първо към стража, после към задържащите въжета. Даже и той би трябвало да разбира, каза си Рин, че въжетата не биха спрели дори и за секунда Играчката, ако поискаше да отлети. Накрая баронът каза:
— Тогава ще почакаме тук…
— Надявам се да не се забавя прекалено много — каза Рин и се вмъкна в люка.
Вътре той разопакова скъпоценните инструменти, взети назаем от Гавен, главния техник. Рин с облекчение научи, че в „Господаря Мордред“ все още има работещи компютърни системи, но техниците ги познаваха само повърхностно и можеха да се справят само с най-простите поправки. И затова, щом една система се повредеше изцяло, така си и оставаше. Но поне необходимите инструменти, останали още от дните на Старата Наука макар и твърде оскъдни, още бяха налице.
Погледа за малко изключения пулт, колебаеше се. После се захвана с работата. Първо махна капака, скриващ компютърното устройство, след това изключи всички контролни връзки на компютъра. Когато включеше компютъра, той щеше да приема сензорни сигнали, но нямаше да може да изпраща никакви сигнали, освен към гласовия синтезатор. Увери се, че нищо не е пропуснал и че сигурно е изолирал програмата от останалите части на Играчката, и чак тогава я включи. Без да се бави, Играчката каза:
— Беше ме изключил. Защо?
— Исках да остана тук… където кацнахме.
Този път имаше пауза.
— Нямам контрол върху апарата. Кой е направил това? И защо си облечен в тези странни дрехи?
Рин пусна последния въпрос покрай ушите си.
— Аз прекъснах връзките, защото трябва да поговорим с тебе.
— Никога преди прекъсването на връзките ми не е било предварително условие за разговорите ни, Рин — натърти програмата с компютърната си логика.
— Много неща се промениха. Вече сме на повече от хиляда мили извън определената ти граница.
Отново пауза.
— Да, така е — съгласи се Играчката.
Рин се досети, че е направила измервания със сензорите си, защото можеше да вижда звездите и на дневна светлина.
— Е? — попита Рин.
— Какво „е“?
— Какво мислиш за това? Че сме толкова далече от границата?
— Мисля, че си направил сериозна грешка, Рин.
— И какво би се случило, ако възстановя връзките сега? Ще се насочиш ли автоматично към Шангри Ла?
Играчката не отговори, което беше необичайно.
— Повтарям, какво е заложено в програмата ти за такива случаи?
Изкуствено синтезираният женски глас отговори сякаш с нежелание:
— Такъв случай не е бил предвиден, Рин.
— Тогава, ако пак те свържа и кажа да останеш тук, ще ми се подчиниш ли или ще ме отмъкнеш обратно в Шангри Ла, въпреки желанието ми? — попита Рин.
— Би трябвало да се върнеш в Шангри Ла, Рин. В твой интерес е.
— Това не е отговор на моя въпрос. Ще ме върнеш ли автоматично, дори ако съм ти заповядал да не го правиш?
— Не, няма да направя това. Но бих те посъветвала да се върнеш, Рин.
— О да, не се съмнявам. Обаче има проблем… как бих могъл да ти се доверя? Това може да е номер, за да ме накараш да възстановя връзките.
— Аз не лъжа, Рин.
— Може и така да е, но как да си позволя този риск? Но пък мога да направя друго — ще те елиминирам напълно от системата за управление и ще се справям ръчно с Играчката — каза й Рин.
— Но това е невъзможно — възпротиви се Играчката. — Аз съм системата за управление.
— Истина е. Не бих могъл да летя с Играчката без помощ от компютъра. Значи ще трябва да поработя върху твоя хардуер — Рин показа малък поялник, — ще се опитам да изрежа от тебе достатъчно, за да направя останалата част от системата възприемчива към моите заповеди. Много отдавна го обмислям, но в Шангри Ла знаех, че нямам шанс да успея. Централната програма веднага щеше да получи сигнал за тревога, ако те бях изключил.
— Рин, най-настоятелно те съветвам да не предприемаш подобни действия. Само една грешка и можеш да повредиш непоправимо системата за управление. Ако стана безполезна, ще ми бъде невъзможно да изпълнявам заповедта да правя всичко, за да те опазя.
— Точно така! — каза Рин. Той знаеше, че стремежът да го опази невредим е един от най-мощните заложени стимули в програмата. И на него разчиташе за успеха на следващата част от своя план. — Но имаш ли избор? Трябва да се опитам. Освен ако…
— Освен ако какво, Рин?
— Ако ми дадеш кода за достъп, чрез който мога направо да променям програмата ти.
Тази пауза беше най-дългата, преди Играчката да отговори.
— Щом е така, ще ти дам кода…
На Рин му идваше да вика от радост, когато кодът светна на един от екраните. Бързо го набра на клавиатурата, после започна гласно да диктува на Играчката новите заповеди.
След половин час главата му се подаде от външния люк. Барон Шпанг и войникът го погледнаха очаквателно. Рин каза:
— По-добре се отдръпнете — тези въжета ще изплющят като камшици на всички страни, когато се издигна.
Баронът го зяпна.
— Преди нищо не казахте за полет!
— Просто кратък полет за проверка дали всичко работи както трябва. Хайде, отдръпнете се!
Той се шмугна вътре и бързо затвори люковете. Видя на екраните, че баронът и войникът не бяха помръднали. Баронът беше измъкнал сабята от ножницата, а войникът се озърташе объркано.
— Включи двигателя — заповяда Рин на Играчката.
Щом се чу ниското бръмчене на Играчката, видя как баронът и другият мъж заотстъпваха назад. Когато прецени, че са се отдалечили на безопасно разстояние, той каза:
— Издигай се.
Както и очакваше, въжетата не можаха да го спрат. Сега вече идваше моментът на истината. Играчката бързо набираше височина, а Рин се чудеше дали ще му се подчинява, както обеща или го е надлъгала с фалшив код за достъп. Когато Играчката се издигна на петстотин стъпки над въздушния кораб, почти болният от напрежение Рин каза:
