— Балони-вампири? — изви вежди Воркосиган.
— По всяка вероятност — да…
— Какви отвратителни създания!
Корделия забеляза погнусата върху лицето му и с мъка сдържа усмивката си:
— Не бива да ги съдите прекалено строго, защото сам вие сте месоядно…
— Няма да ги съдя, но предпочитам да се държа по-надалеч от тях!
— Тук сте прав.
Продължиха срещу течението и скоро стигнаха малък водопад. Шоколадовата вода падаше от няколко метра височина сред облаци от пръски и пяна. На километър и половина по-нататък реката се разделяше на два ръкава, нивото на водата беше значително по-ниско. Избраха най-плиткото на вид място и тръгнаха да пресичат. Първият ръкав преминаха без инциденти, но в средата на втория Дубауер се подхлъзна на някакъв камък, отвори уста да извика и потъна.
Корделия стегна мускули да го удържи и също падна. Течението ги повлече към дълбокото. В сърцето й потрепна ужас, пред очите й се появи картината на водопада и огромните шестокраки животни, които чакаха отвъд него. Напрегна се и сграбчи тялото на мичмана с две ръце, но всичко беше напразно. В следващия миг усети как водата започва да се пени от двете й страни — сигурен признак, че върви срещу течението. Оказа се, че Воркосиган я бе сграбчил за колана и я теглеше към плитчините, а тя продължаваше да стиска тялото на Дубауер. Този човек обладава великанска сила, едва успя да помисли тя, в следващия миг вече кашляше и плюеше вода на отсрещния бряг, изтикала мичмана пред себе си.
— Благодаря — прошепна тя.
— Защо? — хладно я погледна той и свали ботушите си да ги освободи от водата. — Нима помислихте, че ще ви оставя да се удавите?
— А защо не? — сви рамене Корделия. — Моментът беше удобен да се отървете от нас. И без това само ви бавим…
— Хм — прочисти гърлото си Воркосиган и това беше единствената му реакция. Хапнаха на плоските камъни край брега, подсушиха дрехите си и продължиха.
Вървяха в продължение на километри, но могъщият силует на планината от дясната им страна си оставаше все така близо. В един момент Воркосиган спря, направи някакви известни само нему изчисления и ги поведе на запад. Планината остана зад гърба им, а слънцето започна да свети право в очите им.
Прекосиха още една река и Корделия почти се препъна в шестокрако с червеникава козина, което лежеше неподвижно и човек трябваше да напрегне поглед, за да го различи от околната среда. Животното се стресна и побягна. Имаше размерите на средно по големина куче, движенията му бяха плавни и елегантни.
— Това става за ядене! — извика Корделия, най-сетне пробудена от дълбоката си летаргия.
— Станърът! — възбудено викна Воркосиган и тя побърза да го тикне в ръцете му. Той се отпусна на коляно, прицели се и свали животното още с първия изстрел.
— Прекрасен изстрел! — не се стърпя Корделия.
Воркосиган я възнагради с една момчешка усмивка и хукна към жертвата си.
— О! — промърмори тя, зашеметена от промяната в лицето му. Сякаш слънчеви лъчи бяха осветили водите на планинско езеро. Направи го отново, моля те! — помисли си неволно тя. После тръсна глава и се овладя. Придържай се към задълженията си! Сега това е най-важното!
Бавно тръгна подире му. Вдигнал нож над главата на вцепененото животно, Воркосиган очевидно се чудеше откъде да започне. Не можеше да му пререже гърлото по простата причина, че шестокракото нямаше врат.
— Мозъкът е разположен зад очите — обади се Корделия. — Оттам вероятно се разклонява направо към раменете…
— Сигурно сте права — кимна Воркосиган и заби острието в гърба на звяра. Той потръпна и умря. — Още е рано за почивка, но тук има вода, а реката е натрупала достатъчно сухи съчки… Оставаме, но утре ще трябва да си наваксаме.
— Няма проблеми — кимна Корделия, неспособна да отдели очи от трупа на животното. Вече го виждаше изпечено.
Воркосиган го нарами, изправи се на крака и огледа околността.
— Къде е вашият мичман?
— О, Господи! — изстена тя и бързо се насочи към мястото, от което Воркосиган произведе майсторския си изстрел. Дубауер не се виждаше никъде. Пристъпи към брега.
Мичманът стоеше с отпуснати ръце край водата, очите му бяха вдигнати нагоре и равнодушно наблюдаваха приближаването на огромен, почти напълно прозрачен балон-вампир.
— Дубауер, не! — изпищя Корделия и се запрепъва по нанадолнището към него. Воркосиган бързо я настигна и двамата хукнаха гърди до гърди. Балонът кацна върху лицето на мичмана и започна да се смалява. Той изкрещя и вдигна ръце да се предпази.
Воркосиган пристигна пръв, сграбчи пихтиестата маса с голи ръце и рязко я дръпна. Върху лицето на Дубауер останаха десетина противни дори на вид смукала, които отчаяно се загърчиха. Бараярецът захвърли балона на пясъка и го стъпка с крака. Дубауер падна на земята и покри с длани лицето си. Корделия напразно се опитваше да отмести ръцете му. Мичманът лежеше на една страна, тялото му започна да трепери, от устата му излитаха странни, дрезгави стенания. Пак изпадна в криза, помисли си тя, после със смайване разбра, че човекът плаче…
Отпусна се на колене, положи главата му в скута си и успокоително го погали. Смукалата на вампира бяха направили дълбоки дупки, кожата около тях беше червена и бързо се подуваше. Най-жестоко бе поразено слепоочието му, на милиметри от окото. От него продължаваше да стърчи противен израстък. Корделия рязко го издърпа. Пръстите й пламнаха, сякаш ги бе потопила в киселина. Гадината цялата е покрита с отрова, съобрази тя, след като видя, че Воркосиган е потопил ръката си в реката. Внимателно измъкна останалите смукала от лицето на Дубауер и повика бараяреца.
— Имате ли нещо подходящо срещу тази отрова?
— Само антибиотик — отвърна той, извади плоска тубичка от аптечката на кръста си и й я подаде.
Корделия изстиска част от съдържанието върху дланта си и започна да маже лицето на Дубауер. Лекарството едва ли беше точно срещу изгаряния, но друго нямаше. Воркосиган ги погледа известно време, после неохотно бръкна н джоба си и извади някакво хапче.
— Успокоително, действа много добре срещу болките — поясни той. — Имам само четири… Това ще му бъде достатъчно поне до сутринта.
Корделия отвори устата на Дубауер и сложи хапчето на езика му. Той направи опит да го изплюе — вероятно беше горчиво. Корделия го принуди да преглътне, после го изправи на крака и бавно го поведе към мястото за почивка, избрано от Воркосиган.
Бараярецът се разшета наоколо и скоро събра внушителна купчина сухи дърва за огъня.
— А как ще ги запалите? — изведнъж се сепна Корделия.
— Като момче ме учиха да паля огън с търкане на две сухи дръвчета — отвърна Воркосиган. — Това бе част от обучението по време на летните военизирани лагери. Не беше лесно, търках цял следобед… В крайна сметка получих огън, след като направих късо съединение с батериите на някакъв комуникационен панел… Ръцете му зашариха по колана и джобовете: — Инструкторът побесня, защото се оказа, че панелът бил негов…
— Там май липсват химически запалки — подхвърли Корделия и кимна по посока на колана-склад.
— Инструкцията предвижда използването на плазмен лък — въздъхна той и почука с пръст по празния кобур. — Сещам се за нещо друго… Може би е малко необичайно, но положително ще има ефект… По-добре идете при своя ботаник, тъй като ще се вдигне доста шум.
Протегна ръка зад гърба си и откачи една от резервните зарядни касети за плазмен лък, които бяха складирани там.
— Хей, внимавайте! — разтревожено го погледна Корделия и направи няколко крачки назад. — Ще стане експлозия! А после трябва да мислите и за кратера… Ще се вижда от километри, особено от въздуха…
— Ами тогава да сядаме с клечки в ръце и да почваме да търкаме! — раздразнено отвърна Воркосиган. — Но за кратера сте права, трябва да се измисли нещо…
Обърна й гръб и започна да се отдалечава. Корделия седна до Дубауер, прегърна го през раменете и напрегнато се сви.
След минута Воркосиган изскочи иззад върха на близкото възвишение, втурна се към тях и се просна по очи. Зад гърба му блесна синкаво-бяла мълния, земята се разтърси от оглушителен тътен. Към небето се вдигна огромен стълб черен пушек, после наоколо забарабаниха дребни камъчета и късчета разтопен пясък. Воркосиган се надигна, прехвърли билото и след минута отново се появи. В ръцете си държеше дебел клон, от далечния му край изскачаха весели пламъци.
