Гледаха я с любопитство, подхвърляха реплики на две-три различни наречия. Не беше трудно да разбере съдържанието им, на устата й се появи мрачна усмивка. Младите изглеждаха напълно заблудени по отношение на сексуалната енергия на двама души, които са принудени да вървят по четиридесет километра на ден, страдат от контузии и инфекции, а освен това трябва да се грижат за ранен и да се пазят от кръвожадни хищници. Но това си е съвсем в реда на нещата, рече си тя. Не само за младите, а и за тези, които надхвърлят четиридесетте.

Засмя се вътре в себе си, затвори очи и се изключи от обстановката.

Воркосиган излезе от кабинката на пилота и се настани до нея.

— Всичко наред ли е?

— Да — кимна тя. — Малко ми е неудобно сред толкова много момчетии, но няма как… Вие, бараярците, сте единствените, които не използвате смесени екипажи… Защо?

— Частично заради традициите, частично — за да поддържаме агресивен външен вид. Нали не ви притесняват с нещо?

— Не, по-скоро ме забавляват. Питам се дали си дават сметка, че ги използват?

— Абсурд! Мислят се за господари на вселената.

— Бедните агънца!

— Едва ли бих приел подобно сравнение…

— Мислех за жертвоприношенията…

— А, сега вече ви разбрах.

Двигателите на совалката засвистяха, след миг вече бяха във въздуха. Направиха кръг около кратера на планинския връх, после набраха височина и се понесоха на изток. Корделия притисна лице до прозорчето. Земята, която бяха прекосили с цената на толкова усилия, сега се изнизваше под тях за броени секунди. Стрелнаха се над величествения масив, в подножието на който гниеше Розмънт, ледници и заснежени върхове проблеснаха под лъчите на залязващото слънце. Скоро напуснаха часовите пояси, нощта остана ниско долу, над планетата. Совалката се понесе в необятния, вечен ден на космоса.

Не след дълго наближиха орбиталната площадка за кацане на „Генерал Воркрафт“. Воркосиган се надигна от мястото си и тръгна към пилотската кабина. Беше някак отчужден от Корделия, бързото му завръщане към обичайните задължения очевидно си казваше думата. Е, положително ще имат време за спокойни разговори насаме през идващите месеци, успокои се тя. Няколко месеца, според думите на командор Готиан. Ще се правиш на антрополог, заел се да изучава поведението на дивите бараярци, рече си. Все едно, че вече си получила дългата отпуска, която възнамеряваше да вземеш след приключване на експедицията. Е, добре, значи всичко е наред… Пръстите й несъзнателно дърпаха нишките на облегалката пред нея, Корделия се намръщи и рязко ги дръпна.

Скачването стана изключително леко, войниците събраха екипировката си и се струпаха пред изхода. Куделка се появи неизвестно откъде и любезно й съобщи, че е назначен за неин придружител. По-скоро за пазач, каза си тя. Всъщност — за бавачка, тъй като не виждаше с какво може да навреди на многолюдния екипаж. Помогна на Дубауер да се изправи и го поведе към кораба на Воркосиган.

Миришеше различно от нейния изследователски кораб, стените бяха голи и студени, лишени от всякакъв уют. Разликата беше огромна — като между добре обзаведена всекидневна и обикновен склад. Насочиха се към лазарета, където трябваше да остане Дубауер. Помещенията бяха просторни и светли, явно проектирани за обслужването на голям брой пациенти. Квадратурата им положително надвишаваше цялата площ на изследователския кораб на Корделия. Вътре завариха дежурния хирург и двама санитари, които убиваха времето си в описване на инвентара. Единственият пациент бе някакъв войник със счупена ръка, който явно умираше от скука. Дубауер беше подложен на обстоен преглед. Докторът очевидно си разбираше от работата. После мичманът бе прехвърлен на санитарите, които щяха да го изкъпят и настанят в леглото.

— Очаквайте още един пациент — каза Корделия и огледа лицето на хирурга, който изглежда беше един от четиримата служители на Воркосиган, надхвърлящи четиридесетте. — Вашият командир има лошо възпаление на крака, с много гной. Не зная какви точно са малките сини хапчета, които слагате в комплектите за спешна помощ, но той глътна едно сутринта и спомена, че въздействието му ще отмине някъде в късния следобед. Което означава всеки момент…

— Това е една гадна отрова — смръщи лице докторът. — Наистина има ефект, но последиците са отвратителни… Да не говорим за затрудненията, които изпитваме при тяхното отстраняване!

Ох, боже, въздъхна в себе си Корделия, разбрала, че подозренията й са били основателни. Докторът й обърна гръб и се зае да подготвя за програмиране антибиотичния синтезатор. Корделия гледаше безизразното лице на Дубауер, който вече беше поставен в леглото. Започваше първият ден от лечението, което по всяка вероятност щеше да продължи до края на дните му — безлични и монотонни като самата смърт… В душата й се прокрадна въпросът, който вероятно дълго щеше да смущава нощите й: дали наистина му оказа услуга, като го спаси и доведе дотук? Остана да се навърта около него с тайната надежда, че в лазарета скоро ще се появи и другият участник в нелеката им експедиция.

И Воркосиган действително се появи. Изправи се на вратата, прегърнал през раменете двама непознати за Корделия офицери. Очевидно правилно бе преценил въздействието на хапчето, тъй като лицето му беше разкривено от болки и едва се държеше на крака. Беше блед и трепереше, от челото му капеше пот. Корделия ясно видя местата на бръчките, които щяха да издълбаят лицето му, когато стигнеше седемдесет…

— Не се ли погрижиха за вас? — спря на прага Воркосиган. — Къде е Куделка? Мисля, че му наредих да… Аха, ето го и него. Заведи я в адмиралския апартамент, но първо се отбийте в склада за облекло. Дай й вечеря, после зареди станъра й…

— Аз съм добре — прекъсна тирадата Корделия. — По-добре помислете за себе си! Май вече е крайно време да полегнете!

Воркосиган не й обърна внимание. Въртеше се из лазарета като играчка със счупена пружина, челото му бе прорязано от дълбоки бръчки.

— Трябва да освободя Ботари — промърмори той. — Сигурно вече е в плен на халюцинациите…

— Току-що го сторихте, сър — напомни му един от офицерите и хвърли многозначителен поглед към хирурга. Онзи кимна с глава по посока на масата за прегледи. Двамата пресрещнаха командира, прекъснаха обиколките му и почти насила го накараха да легне.

— Проклетите хапчета — промърмори хирургът, забелязал загриженото изражение на Корделия. — Утре сутринта ще бъде добре, ако не броим ужасното главоболие, което го чака…

Извърна се към масата, сряза крачола на ранения крак и изруга под нос. Гледката действително не беше от най-приятните. Куделка надникна зад гърба му и побърза да се дръпне встрани. Лицето му позеленя, усмивката върху устните му беше безкрайно фалшива.

Корделия въздъхна и остави Воркосиган в ръцете на специалистите. Куделка отново се вживя в ролята на гид, бързо забравил за пропуснатата атракция по завръщането на капитана на борда. Заведе я в склада за облекло, изчезна със станъра й и скоро се върна с нов заряд.

— Не зная за какво ми е — призна Корделия, забелязала подозрителното изражение върху лицето на младежа.

— Не, не — размаха ръце Куделка. — Старецът каза да ви го дам. Нямам желание да нарушавам заповедите му, особено, когато става въпрос за пленници. На тази тема е страшно чувствителен…

— Така разбрах и аз — съгласи се Корделия. — Но за ваша информация ще добавя, че нашите правителства не са в състояние на война, от което следва, че моето задържане е напълно незаконно…

Куделка се замисли над тази нова ситуация, после очевидно реши, че не трябва да се тревожи от нея. Взе вързопа с чисти дрехи и тръгна по дългия коридор, който водеше към кабината за гости.

На следващата сутрин откри, че пред кабината й има пазач. Беше огромен мъж с тясно лице на хрътка и подозрителни, близко разположени очички. Главата на Корделия стигаше едва до раменете му. Спомни си, че бе виждала този човек. Зърна го за миг, в гората на планетата, която бяха напуснали вчера. Сърцето й потръпна от страх.