— Заповедта на принца беше категорична, нали?

— Принцът… Мисля, че принцът е мъртъв, сър…

Воркосиган затвори очи, от гърдите му се откърти тежка въздишка. После се стегна, тялото му напрегнато се приведе напред:

— Имате ли потвърждение? Получихте ли нови заповеди от адмирал Ворхалас?

— Адмирал Ворхалас е заедно с принца, сър… Корабът им е бил улучен… — Вен се обърна да погледне нещо зад гърба си, после отново насочи очи към камерата: — Вече е потвърдено, сър… — Прокашля се и тихо добави: — Флагманският кораб е унищожен… Отломките му са разпилени на стотици километри… Сега вие сте главнокомандващ, сър…

Лицето на Воркосиган беше мрачно и студено.

— Тогава слушай заповедта ми и веднага я предай. Обявявам „синя тревога“! Всички кораби да прекратят огъня незабавно! Защитните екрани да бъдат включени на максимална мощност. Приготви кораба за път, посока Ескобар! Трябва да съкратим времето за получаване и предаване на сигнали!

— „Синя тревога“ ли казахте, сър? Но това означава пълно отстъпление!

— Зная, командор. Лично съм я писал…

— Но пълно отстъпление…

— Командор Вен! Ескобарците разполагат с нова оръжейна система, която се нарича ОГЛЕДАЛНО ПЛАЗМЕНО ПОЛЕ. Разработена е на Колония Бета и може да връща всеки енергиен сноп, изстрелян срещу нея. Това означава, че нашите кораби се самоунищожават, командор Вен!

— Господи! Какво можем да направим?

— Абсолютно нищо, освен ако не решим да минем на абордаж и да ги победим в ръкопашен бой! Примамлива, но напълно непрактична идея, нали? Предай незабавно моите заповеди! После извикай при себе си главния инженер и старши пилота. Не забравяй и началника на охраната — предупреди го да изтегли пазачите от коридора на моето ниво. Защото никак не ми се ще да получа порция невропаралитичен газ пред вратата на кабината си!

— Слушам, сър! — стегнато отвърна Вен и образът му изчезна.

— Най-напред трябва да върнем транспортните кораби! — промърмори под нос Воркосиган и се надигна от стола. Обърна се и видя напрегнатите лица на Корделия и Илиан.

— Откъде знаете за… — започна лейтенантът, но Корделия завърши вместо него:

— …за плазмените огледала?

— От теб, Корделия — отсече бараярецът с каменно лице. — Говореше насън, докато Илиан го нямаше. Предполагам, че това се дължи на малката доза специално лекарство, което докторът сложи в храната ти по мое настояване… Абсолютно безвредно, можеш да бъдеш сигурна…

Тя подскочи, на лицето й се изписа ужас:

— Но това… Това е подло! Далеч по-гадно от изтезанията!

— Отлично, сър! — извика с широка усмивка Илиан. — Знаех си, че ще измислите нещо!

Воркосиган му хвърли един кос, изпълнен с неприязън поглед.

— За съжаление всичко беше напразно! — измърмори той. — Потвърждението на информацията дойде твърде късно, за да можем да реагираме.

Илиан се върна за Ботари сравнително бързо — само след около час. Но за Корделия дойде значително по-късно, оставяйки я почти дванадесет часа съвсем сама. Тя се запита дали през това време да не извърши някой и друг дребен саботаж, но после се отказа. Нямаше смисъл, особено след като Воркосиган вече обяви намеренията си за пълно отстъпление.

Лежеше на койката, в душата й се гърчеше черно отчаяние. Оказа се, че и той е като всички останали. Очевидно Ворутиер е знаел какво говори, когато подхвърли онова „миличкият стар боец, скъпият лицемер“… Не, не е така! Това е несправедливо. Той беше изпълнил дълга си, като бе измъкнал от нея толкова информация, колкото можеше да получи. Нали и тя се опита да направи същото? При това беше запазил тази информация за себе си — това ясно пролича от изненадата на Илиан. От всичко това изводът е един: или крие хапчета за разпит някъде из кабината си, или…

— Просвети Боже! — простена Корделия. — В какво се забърках? — Стана и започна да кръстосва из тясното помещение. Мозайката бавно се подреждаше в главата й.

Дълбоко в себе си беше уверена, че Воркосиган не е прибягвал до скрита форма на разпит. Той предварително е знаел за плазмените огледала.

И по всяка вероятност е бил единственият сред висшето военно командване на Бараяр, който е знаел. Ворхалас и принцът не са разполагали с подобна информация, Илиан — също.

— Слагаш вмирисаните яйца в една кошница… — промърмори на глас тя. — А после изхвърляш кошницата… О, не! Това не може да е негов план! Изключено!

Изведнъж късчетата на мозайката се подредиха, пред очите й се разкри ужасна картина. Най-страшният политически заговор в историята на Бараяр! Най-сложният, най-изпипаният! Труповете на жертвите потъват в планина от убити и остават неидентифицирани докрай!

Но все някой трябва да му е предал тази информация, нали? И това е станало в отрязъка от време между бягството й от кораба с разбунтувал се екипаж и сегашният тежък момент — моментът на отчаяните му опити да изтегли разбитата си армада от полесражението, преди окончателното й унищожение. Всичко е било организирано в някоя луксозна стая с резедави тапети, от майстор-хореограф с богат опит в танца на смъртта… За сметка на честта на един достоен мъж, докрай верен на своя дълг.

Ворутиер. Демоничното чудовище започна да се смалява пред очите й. Превърна се в мишка, после в насекомо, накрая в незначителна прашинка…

Господи! Арал наистина е бил подлуден. Ами императора? Нали принцът е НЕГОВ син? Възможно ли е всичко това? Или полудявам, като Ботари?

Наложи си да седне, а след това и да се изтегне върху койката. Но сложните пипала на коварния заговор продължаваха да мърдат в съзнанието й. Предателство, после второ, трето… Кръвта свистеше във вените й. Да, всичко е било насочено към една определена цел…

— Може би не е вярно — тръсна глава тя. — Ще го попитам и вероятно той ще ми отговори точно така… Разпитал ме е, докато спя, и нищо повече. Но ние ги смазахме. Аз съм героинята, която спаси Ескобар. А той просто е войник, който изпълнява дълга си… — Обърна се на една страна и отправи поглед в мрака: — Прасетата имат криле, чрез някое от тях може би ще отлетя за дома…

После се появи Илиан и кошмарите най-сетне свършиха. Насочиха се към командната зала.

Веднага усети промяната в атмосферата. Хората от охраната я гледаха по друг начин; всъщност, изобщо избягваха да я гледат. Процедурата не бе променена, но приложението й беше някак по-меко и незабележимо. Позна лицето на един от тях. Беше пазачът, който й съчувстваше преди срещата с Ворутиер. По всичко личеше, че е получил нови отговорности; най-ярко потвърждение за това бяха двете червени шевици на лейтенант, прикрепени набързо за якичката му. Позволиха й да свали маскировъчния комбинезон на Ворутиер на спокойствие, дадоха й да облече оранжева пижама и я изпратиха под конвой в нормална килия.

Оказа се, че вътре има още един обитател. Млада, изключително красива ескобарка лежеше на койката и гледаше в тавана. Не се обърна към новодошлата, не отговори на поздрава й. Няколко минути по-късно се появиха двама бараярски санитари и я отведоха. Тя мълчаливо се подчини на командата им, но на вратата изведнъж реши да се съпротивлява. Докторът чакаше в коридора. След мълчаливото му кимване, единият от санитарите извади спринцовка, каквато Корделия вече беше виждала, заби я във вената на жената и се дръпна встрани. За не повече от минута всичко приключи. Красивата ескобарка изгуби съзнание и санитарите я отнесоха на ръце.

Докторът остана да прегледа ребрата на Корделия. Съдейки по чина и възрастта му, тя стигна до заключението, че той вероятно е главния лекар на кораба. После вратата се захлопна и в килията се възцари тишина. Часовете се точеха бавно, монотонността се нарушаваше единствено от леките вибрации на металните стени и влизането на пазачите с подноси храна.

Осветлението угасна след осмата порция. Корделия отдавна бе престанала да проявява интерес към каквото и да било. Лампите примигнаха, сякаш в отчаян опит да продължат живота си, после всичко потъна в мрак.