Литмир - Электронная Библиотека

— Е, сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Принцът ще влезе в орбита около Ескобар най-рано след дванадесет часа. Веднага след това започва операцията по приземяването. Един час сигналът ще пътува от Ескобар дотук, още един — за нашите сигнали натам. А в рамките на два часа не е изключено битката да свърши… Можем да скъсим времето за комуникация, само ако принцът разреши да напуснем орбиталната станция.

Небрежният тон не успяваше да прикрие вътрешното му напрежение, съветът му към Илиан звучеше съвсем не на място. Очевидно не забелязваше околната обстановка, умът му бе с армадата, която свиваше железния си обръч около Ескобар. Блестящите и бързи като светкавици куриерски кораби, заплашителните крайцери, тежките транспортни кораби, претъпкани с войници… Пръстите му механично прехвърляха една светлинна писалка, но очите му не я виждаха.

— Няма ли да е по-добре, ако похапнете, сър? — обади се Илиан.

— Какво? О, да, защо не… Корделия сигурно вече умира от глад…

Илиан тръгна към кухненския блок, а Воркосиган поработи още известно време с компютъра, после въздъхна и го изключи.

— Май трябва да помисля и за малко сън — каза. — За последен път спах на борда на „Генерал Ворхартунг“ на път за Ескобар. Преди ден и половина… Точно, когато са те пленили.

— Плениха ни малко по-рано — отвърна Корделия. — Почти цял ден ни влачиха на буксир.

— Поздравявам те за майсторската маневра — усмихна се Воркосиган. — Доколкото разбирам, онова там не е бил истински боен кораб…

— Не мога да ти кажа.

— Някои хора искат да си припишат унищожението му…

— Лично на мен ми е все едно — заяви тя и с мъка скри усмивката си. После се стегна в очакване на нови въпроси, но той побърза да смени темата.

— Бедничкият Ботари! Много ми се иска да бъде награден от императора… Страхувам се обаче, че едва ли мога да постигна това. Най-много да го уредя в добра болница.

— Защо императорът е поверил командването на Ворутиер, след като толкова го мрази?

— Защото беше човек на Гришнов и постоянно се перчеше с този факт. Освен това бе любимец на принца…

— Накара ме да се почувствам така, сякаш гледам в очите самия дявол! Не мисля, че след този инцидент нещо може да ме уплаши…

— Гес Ворутиер? Дребен разбойник и нищо повече. Старомоден садист, който си пада по мъченията. Истинските престъпления се вършат от онези в разкошните зали с копринени тапети, които търгуват със смъртта на едро, с цели кораби… Вършат го безстрастно, без да се вълнуват, обладани от страх пред едно въображаемо бъдеще… Мислят, че предотвратяват някакви престъпления в това бъдеще, но на практика те самите са престъпници… — гласът му спадна и премина почти в шепот.

— Командор Воркосиган… Арал… Какво те яде отвътре? Толкова си възбуден, че очаквам всеки момент да тръгнеш по тавана!

— Наистина се чувствам така — отвърна той с кратък смях. — Предполагам, че е от принудителното очакване. Хич не ме бива в този спорт, а това е сериозен недостатък… Завиждам ти за търпението… Спокойна си като лунен лъч върху планинско езеро.

— Красиво ли е това?

— Изключително!

— И на мен ми прозвуча така. За съжаление ние нямаме нито лунни лъчи, нито планински езера…

Сърцето й се стопли от косвения комплимент.

Появи се Илиан с поднос в ръце и Воркосиган замълча. Хапнаха, после командорът реши да поспи. Изтегна се на леглото и затвори очи, но скачаше на всеки кръгъл час да провери новите данни от фронта.

Изправен зад гърба му, лейтенант Илиан внимателно следеше обясненията на схемите.

— Всичко ми изглежда наред — обади се по някое време той. — И не разбирам защо сте толкова неспокоен. Операцията има всички изгледи да приключи успешно, въпреки предимството по отношение на ресурсите, което е на страната на Ескобар. Ако действаме бързо, те нямат никакви шансове да се възползват от него.

Опасявайки се от нова кома, тримата единодушно решиха да не инжектират друга доза приспивателно на Ботари. Сержантът седеше в ъгъла, прегънат надве, съзнанието му ту се проясняваше, ту отново потъваше в мъглата на съня. Но и в двете състояния го измъчваха ужасни кошмари.

По някое време Илиан се оттегли в кабината си да поспи, Корделия също задряма. Този път нищо не смути почивката й — събуди се едва когато Илиан се появи с нов поднос в ръце. Заключена между металните стени на кабината, тя започна да губи ориентация. Почти не беше в състояние да определи дали е ден, или нощ… За разлика от нея, Воркосиган следеше хода на времето с точност до минута. След храната отскочи до банята и излезе оттам свежо обръснат, облечен в чиста и безупречно изгладена зелена униформа. Като че ли му предстоеше аудиенция при императора.

Очите му пробягаха по последната информация на екрана.

— Започнаха ли прехвърлянето на пехотата? — попита Корделия.

Той погледна хронометъра на ръката си.

— Преди около час. Всеки момент ще пристигнат първите официални сведения…

Вече беше спокоен. Седеше пред екрана без да помръдва, лицето му сякаш бе изсечено от камък.

Скоро сведенията започнаха да текат на екрана. Воркосиган се раздвижи и се зае да сортира информацията. Изведнъж потокът от цифри и диаграми изчезна, вместо него на екрана се появи лицето на командор Вен.

— Командор Воркосиган? — попита той. — Получаваме доста странни неща… Искате ли да ви прехвърля информацията във вида, в който пристига?

— Да, веднага!

В репродуктора се разнесе остро пропукване, после няколко гласа започнаха да говорят едновременно. Воркосиган протегна ръка и изчисти звука. На екрана се появи лицето на мургав и широкоплещест командир на кораб, който говореше в микрофона мрачно, а в очите му се четеше страх.

Ето, започва се! — простена безгласно Корделия.

— …и атакуват със СОВАЛКИ! Отвръщат на огъня ни с изключително точна стрелба… Плазмените екрани са на максимум, не можем да увеличим обхвата им и едновременно с това да поддържаме огъня! Или трябва да ги изключим, за да усилим огневата си мощ, или трябва да се откажем от атаката!… — Гласът заглъхна в електростатичен пукот, после отново се появи: — …не зная как постигат това! Сякаш в проклетите им совалки има изключително мощни допълнителни двигатели и… — Ново пропукване и линията се разпадна.

Воркосиган трескаво потърси друга честота, Илиан разтревожено се надвеси над рамото му. Седнала на леглото, Корделия слушаше мълчаливо, с наведена глава. Ето я чашата на победата… Горчива на вкус, тежка в стомаха, тъжна като поражение…

— …Флагманският кораб е подложен на интензивен обстрел — докладва друг командир. Корделия разпозна гласа му и напрегнато се взря в екрана. Това беше Готиан, който явно най-сетне бе получил капитанското звание. — Изключвам предпазните екрани, за да изстрелям максимално силен заряд по нападателите!

— Не прави това, Корабик! — извика отчаяно Воркосиган. В гласа му прозвуча безнадеждна мъка. Добро или лошо, решението на капитана е било взето преди час, последиците от него вече бяха фиксирани във времето. Главата на Готиан се извърна встрани:

— Готов ли си, командор Воркалонер? Пристъпваме към… — репродукторът пропука и затихна, образът върху екрана се стопи. В кабината се възцари тежка тишина.

— По дяволите! — изрева Воркосиган и стовари юмрука си върху бюрото. — Колко време ще им трябва да осъзнаят, че…

Млъкна и отправи поглед към снежинките на екрана. Ръката му трескаво започна да превключва честотите, върху лицето му се бореха мъка, гняв и покруса. Попадна на някаква компютърна графика, изобразяваща космическото пространство около Ескобар. Корабите бяха обозначени с мигащи светлинки. Всичко изглеждаше ясно и лесно, като детска игра. Воркосиган мрачно поклати глава, устните му побеляха.

После на екрана се появи лицето на Вен — бледо и напрегнато.

— Сър, най-добре елате в тактическата зала — промълви той.

— Не мога, Вен. Тук съм под арест. Къде са Хелски и Коуер?

— Командор Хелски замина заедно с принца и адмирал Ворхалас, сър. А командор Коуер е тук. В момента вие сте най-старшият офицер на борда.

36
{"b":"283169","o":1}