— Мога ли да ви задам един личен въпрос, госпожо?

— Защо не? Напоследък всички го правят…

— Защо носите чехли?

Очите й стреснато се спуснаха надолу. После самообладанието й се върна. Наистина много бързо, почти светкавично…

— Съжалявам, пилот Мейхю… Но това е тайна.

— О — кимна пилотът и включи двигателите. Останала най-сетне сама, Корделия облегна глава на гладкия пластмасов сандък до себе си и беззвучно се разплака.

Около обяд приближи овалното езеро, управлявайки лекия летателен апарат, който взе под наем във Ворбар Султана. Бреговете бяха засадени с лозя, над тях се издигаха заоблени хълмове, обрасли с ниски шубраци. Местните хора живееха разпръснато, само върху брега на езерото имаше малко селце. Току до него се издигаха зъберите на древна крепост. Корделия направи един кръг над развалините, отбелязани върху картата й, после пое на север. Прелетя над три големи имения и кацна на алеята отвъд тях, която водеше към входа на четвъртото.

В подножието на хълма се издигаше солидна стара къща, изградена от гранит. Беше толкова почерняла от времето, че почти се сливаше с растителността около нея. Тя прибра крилата, изключи двигателя и пусна ключовете в джоба си. Остана на седалката, насочила несигурен поглед към затоплените от слънцето каменни стъпала.

Иззад ъгъла се появи висок мъж, облечен в странна сребърно-кафява униформа. На хълбока му се поклащаше голям кобур, ръката му небрежно го докосваше. Това беше сержант Ботари, следователно и Воркосиган се намираше някъде наблизо. Ботари изглеждаше в добро здраве, поне що се отнася до външния му вид.

Корделия скочи на земята.

— Добър ден, сержант — поздрави тя. — У дома ли си е адмирал Воркосиган?

Той я изгледа с присвити очи, позна я и лицето му се проясни.

— Капитан Нейсмит! — отдаде чест и добави: — Да, госпожо, у дома е…

— Изглеждаш далеч по-добре от последната ни среща насам.

— Госпожо?

— На флагманския кораб, на път за Ескобар… Не помниш ли?

Той видимо се притесни:

— Аз… Аз не помня Ескобар, госпожо… Адмирал Воркосиган твърди, че съм бил там…

— Разбирам — кимна тя. — Отнели са ти паметта, значи… Или сам си свършил това? — Сега нямаше как да получи отговор на този въпрос. — Съжалявам да го чуя, сержант. Службата ти беше на висота…

— Така ли? Но след това ме уволниха…

— О, наистина? Каква е тогава тази униформа?

— Ливреята на граф Воркосиган, госпожо. Назначи ме за свой личен бодигард.

— Сигурна съм, че му служиш добре… А мога ли да го видя?

— Зад къщата, госпожо — махна с ръка Ботари, очевидно решил да продължи обиколката си на имението. — Ще се наложи да преодолеете малко възвишение…

Корделия заобиколи къщата. Слънцето напече голия й гръб, полите на роклята странно се омотаваха около краката й. Купи я вчера във Ворбар Султана, просто защото старата й униформа в защитен цвят и откъснати нашивки привличаше прекалено много погледи по улиците. Платът беше обсипан с големи цветя в тъмни тонове и галеше окото, косата й се вееше свободно, прикрепена към челото с две емайлирани шноли — също нова покупка.

Зад къщата се простираше красива градина, оградена с нисък зид от неодялан гранит. Не, всъщност това не беше градина, а гробище… Възрастен мъж с износени работни дрехи бе коленичил до една от лехите и садеше цветя. Обърна се при изскърцването на ниската портичка и се втренчи в нея с присвити очи. Тя веднага разбра кой е той. Беше малко по-висок от сина си, но значително по-слаб. Добре развитата му някога мускулатура вече отстъпваше пред натиска на годините. Но чертите на лицето му не можеха да бъдат сбъркани — беше истински Воркосиган.

— Генерал граф Воркосиган? — погледна го въпросително Корделия и автоматически отдаде чест. После си даде сметка, че изглежда смешно и побърза да скали ръката си. Старецът бавно се изправи. — Името ми е капи… Корделия Нейсмит, приятелка съм на Арал… Не зная дали ви е споменавал за мен… Той тук ли е?

— Добре дошла, госпожо — изпъна се по военному възрастният мъж. Любезното му кимване й беше до болка познато. — Той говори малко, изобщо не съм предполагал, че ще се срещнем… — По лицето му пробяга бегла усмивка, сякаш мускулчетата там отдавна не се бяха упражнявали. — Нямате представа колко ми е приятно, че това предположение излезе погрешно… — Пръстът му посочи нагоре, към върха на възвишението: — Горе има един малък павилион, който гледа към езерото. Той вероятно е там… Просто защото прекарва по-голямата част от времето си в самотно съзерцание…

— Ясно — кимна Корделия и очите й пробягаха по пътечката, която се извиваше през гробището. — Не зная как да попитам, но… трезвен ли е?

Старецът вдигна глава към слънцето и облиза пресъхналите си устни.

— По това време на денонощието, едва ли… Когато се прибра у дома, си позволяваше да пие само след вечеря… Но постепенно навиците му се промениха. Много неприятно, но нищо не мога да направя… Макар че, ако язвата му пак започне да кърви, със сигурност ще… — Млъкна, в погледа му се появи някакво несигурно напрежение. След няколко секунди въздъхна и поклати глава: — Според мен, прие прекалено лично поражението при Ескобар… Изобщо не беше необходимо да подава оставка, и без това никой не му я бе поискал…

Корделия разбра, че по този въпрос старият граф не се ползва от доверието на императора. Не поражението е сломило сина ти, старче, рече си тя. Сломил го е успехът на заговора! Но на глас каза съвсем друго:

— Зная, че верността към императора е въпрос на чест за него…

Последният бастион на честта. Който императорът срина из основи, за да постигне дяволската си цел.

— Защо не идете при него? — предложи старият Воркосиган. — Макар че, честно казано, денят му не е от най-добрите и най-хубаво би било да го предупредя…

— Не се безпокойте, ще се оправя.

Корделия напусна периметъра на фамилното гробище и пое по извиващата се пътечка нагоре. Старият лорд Воркосиган остана да гледа след нея. Пътечката беше сенчеста, от двете й страни се издигаха стройни дървета, вероятно пренесени от Земята още като млади фиданки. Храсталаците бяха обсипани с ярки цветове, които тя не познаваше. Ако Дубауер беше тук, той несъмнено би й дал пълната им характеристика. Но и без нея цветята бяха приказно красиви.

Беседката беше дървена, издигната в ориенталски стил. Местоположението й бе избрано изключително удачно — в краката на наблюдателя се простираше цялото езеро. Конструкцията беше стара, плътно увита в лози, които сякаш растяха направо от скалите наоколо. Бе отворена във всички посоки, обзавеждането се състоеше от два плетени стола, ниско канапе и малка масичка, върху която имаше две гарафи, няколко чаши и бутилка с бяла и гъста течност.

Воркосиган се бе изтегнал в единия от столовете. Босите му крака бяха изпружени на дървена табуретка, под нея лежаха леки сандали. Очите му бяха затворени. Корделия спря на крачка от беседката и му хвърли загрижен, изпълнен с обич поглед. Беше облечен в стари военни панталони от черна материя, над тях грееше изненадващо ярка лятна риза на цветя. Беше небръснат, на пръстите на краката му имаше къси черни косъмчета — същите като на ръцете му. Реши, че краката му й харесват. И веднага си даде сметка, че това е глупаво. Просто защото харесваше всичко в него. С изключение на вида му — уморен, дори болнав…

Очите му леко се отвориха, ръката му посегна към кристалната гарафа, пълна с кехлибарена течност. После промени решението си и хвана гърлото на бутилката с бялата течност. До нея имаше малка мензурка за измерване, но той не й обърна внимание и отпи направо от шишето. Намръщи се, тръсна глава и вдигна гарафата. Очевидно кехлибарената течност вътре му служеше за разредител. После отново се отпусна в стола и затвори очи.

— Течна закуска, така ли? — попита тихо Корделия. — Дали може да се сравнява с овесена каша и пастет от рокфор?

Очите му рязко се разтвориха.