— Ти! — Гласът му беше дрезгав и изпълнен с недоумение. — Не си ли мираж? — Понечи да се надигне, но после очевидно прецени състоянието си и отново се отпусна в стола. — Не съм допускал, че ще видиш…
Тя изкачи стъпалата, придърпа свободния стол и се настани насреща му. По дяволите, накарах го да се по-чувства неудобно! Извадих го от равновесие! Как да постъпя сега? Как да го накарам да се отпусне?
— От вчера правя опити да се свържа с теб, веднага след като кацнах на планетата. Но все не мога да те хвана… Ако очакваш миражи, този положително ще ти хареса… Я сипи едно питие и на мен, ако обичаш…
— Не от това — отстрани ръката й от бялата течност той. — Другото със сигурност ще ти хареса повече…
Корделия обаче се изхитри да близне от чашата му.
— Пфу! Това не е вино!
— Коняк.
— По това време?
— Ако започна веднага след закуска, до обяд вече съм в безтегловност — обясни той.
Вече е почти обяд, механично отбеляза Корделия. Личи си по леко заваления му говор, станал някак по-бавен и по-отчетлив.
— Сигурно има и по-малко отровни упойки — отбеляза на глас тя. Виното от кристалната гарафа беше великолепно, макар и малко сухо за нейния вкус. — Всеки ден ли го правиш?
— Не, за Бога — потръпна той. — Най-много два, три пъти седмично… Един ден се напивам, после два изтрезнявам. Махмурлукът ми помага да не мисля за нищо… След това върша това-онова по заръка на баща ми и започвам отново… Бедният, напоследък доста усеща годините си…
Постепенно се стягаше, страхът да не се изложи пред нея бързо вземаше връх. Зае по-нормална поза, разтърка брадата си с познат жест и направи опит да поведе светски разговор:
— Роклята ти е хубава. С нея изглеждаш далеч по-добре, отколкото с онези оранжеви дрипи…
— Благодаря — моментално влезе в тон тя. — Съжалявам, че не мога да кажа същото за ризата ти… Случайно вкусът ти да е такъв?
— Не, подарък ми е…
— Слава Богу!
— Беше нещо като шега. Купиха ми я офицерите от екипажа, по случай произвеждането ми в адмирал. Това стана малко преди нападението срещу Комар. Обличам я винаги, когато си спомня за тях…
— Хубаво. Надявам се да свикна с шарките й…
— Трима или четирима от тях вече са мъртви… Двама загинаха на Ескобар.
— Разбирам — въздъхна Корделия. Край на светските разговори. Разклати виното в чашата си и каза: — Изглеждаш ужасно! Скапал си се…
— Да, престанах да играя гимнастика и Ботари ми е сериозно обиден…
— Радвам се, че не е загазил заради Ворутиер.
— Беше на косъм, но успях да го отърва. Много ми помогнаха и показанията на Илиан…
— Ала въпреки това го уволниха.
— Да, само че с почести. По здравословни причини.
— Ти ли убеди баща си да го наеме?
— Да. И мисля, че постъпих правилно. Той никога няма да бъде нормален в смисъла, който ние придаваме на това понятие, но все пак има униформа, оръжие и воински задължения. Това му дава сили. — Пръстът му бавно пробяга по гърлото на бутилката с коняк: — Бил е ординарец на Ворутиер в продължение на четири години, знаеш… Когато получи първото си назначение на „Генерал Воркрафт“ беше на прага на психическия срив. Имаше продължителни загуби на паметта, положението му бе наистина страшно. Единствената човешка роля, която все още беше в състояние да играе, бе тази на войник… Само тя му даваше повод за самоуважение… — Усмихна се и смени темата: — За разлика от мен, ти изглеждаш страхотно! Ще… ще останеш ли повечко?
В гласа му пролича колеблива жажда, плахото желание бе бързо потиснато от несигурността. Колебахме се толкова дълго, че това вече ни става навик, въздъхна в себе си тя. После изведнъж разбра причината за страха му: той мислеше, че се е отбила само на гости! Прекалено дълго пътувах за един кратък разговор, любов моя! Ти НАИСТИНА си пиян!
— Колкото пожелаеш. Когато се прибрах у дома, открих, че всичко се е променило. Или аз се бях променила… Нищо не беше както преди. Обиждах всички, непрекъснато си търсех белята… Подадох си оставката… Писмено, от Ескобар… Всичко, което притежавам, се намира в багажника на един малък летателен апарат, паркиран на алеята долу…
Изпита дълбоко удовлетворение от радостния блясък вочите му. Горкият, най-после разбра, че е дошла завинаги!
— Сега ще стана — изпъшка той и се наклони към страничния край на стола. — Страхувам се обаче, че по неизвестни причини краката отказват да ми се подчиняват, за разлика от езика… Предпочитам да падна в краката ти по друг повод… Ей сега ще се оправя… А междувременно ти би могла да седнеш при мен…
— С удоволствие — изправи се тя. — Но няма ли да те смачкам? Доста съм едричка…
— Сядай, не се притеснявай — отвърна той. — И без това мразя кльощавите жени! Е, така вече е по-добре…
Корделия го възседна, сгуши се на гърдите му и сложи глава на рамото му. Сега беше сигурна, че го държи в плен… От гърдите на пленника се изтръгна нещо средно между въздишка и смях, а на нея изведнъж й се прииска цял живот да останат прегърнати.
— Ще трябва да се откажеш от самоубийството чрез алкохол — промърмори след известно време тя.
— Мислех, че не ми личи — шеговито подхвърли той.
— Е, не прекалено…
— Добре, това ме устройва. Пиянството е изключително неприятен акт.
— Дори баща ти е разтревожен за теб… Ако знаеш само как ме гледаше…
— Дано не е пуснал в ход оцъкления си поглед. Цял живот го е употребявал и всички трепереха пред него…
— Не, съвсем не… Дори се усмихна…
— Господи, не може да бъде! — възкликна Воркосиган и около очите му се появиха весели бръчици.
Тя се засмя, изви глава и надникна в очите му. Е, сега вече е по-добре, МНОГО ПО-ДОБРЕ!
— Обещавам да се избръсна! — извика той, обзет от внезапен ентусиазъм.
— Хайде, не се натягай чак толкова заради мен. Забравяш, че и аз дойдох да си почина… Да сключим примирие по този въпрос, а?
— Добре — съгласи се той, зарови лице в косата й и напълни ноздрите си с аромата й. Мускулите му под нея бавно започнаха да се отпускат. Като тетивата на опънат до крайност лък…
* * *
Първото си съвместно пътуване предприеха няколко седмици след сватбата. Корделия пожела да придружи Воркосиган при посещението му в Имперската военна болница на Ворбар Султана. Отказаха се да летят, вместо това взеха назаем колата на стария граф. Зад волана се настани Ботари, който очевидно изпълняваше ролята и на шофьор. Корделия вече го познаваше достатъчно добре, за да усети, че зад обичайното му навъсено изражение се крие някакво допълнително напрежение.
— Казахте ли й, сър? — обърна се неспокойно той и хвърли един бегъл поглед към Воркосиган.
— Да, разказах й всичко. Няма от какво да се безпокоиш, сержант.
— Мисля, че се справяш отлично, сержант — добави окуражително Корделия. — И съм… много доволна.
Ботари видимо се отпусна, на лицето му дори се появи някакво подобие на усмивка.
— Благодаря, милейди.
Тя изгледа внимателно строгия му профил. В главата й изплуваха всички трудности, които трябваше да преодолее, особено по отношение на жената от имението на Воркосиган, която бяха наели специално за целта. Реши да го поразпита.
— Мислил ли си какво ще й кажеш, когато порасне и започне да пита за майка си? Някакво обяснение трябва да й бъде предложено, нали?
Ботари кимна, помълча малко, после тръсна глава:
— Ще й кажа, че е умряла. Били сме женени, после тя е умряла… В тази страна не уважават копелетата… — Ръцете му докоснаха контролните уреди. — Следователно тя няма да бъде копеле. Никой няма да я нарича така…
— Разбирам — кимна Корделия и премина на по-лека тема: — Решил ли си как ще я кръстиш?
— Елена.
— Звучи чудесно… Елена Ботари.
— Така се казваше майка й…
Корделия не успя да прикрие учудването си:
— Но нали каза, че не помниш нищо от Ескобар?
Той помълча, после леко поклати глава:
— Човек успява да елиминира влиянието на лекарствата за потискане на паметта, стига да знае как…
