— След Ескобар вече няма да се съобразяваме с хрътките на императора… Тогава възможностите ми ще бъдат безгранични… Какъв избор ще имам, Господи!…

Зае се да изброява всевъзможни начини за тормоз на Воркосиган чрез нея. Стигаше до невероятни подробности, а тя потръпна от ужас пред силата на фантазията му. Направо не можеше да погледне противно възбуденото му лице, лепкаво от пот.

— Нима мислиш, че всичко това ще ти се размине? — едва чуто прошепна Корделия. Гласът й стана дрезгав от страх, малките солени капчици напуснаха убежището си под клепачите и се плъзнаха по бузите, към огнените къдрици върху възглавницата… Допреди миг беше убедена, че е стигнала дъното на страховитата пропаст, но сега усети как подът се разтваря и тялото й полита в нови, непознати дълбини…

Ворутиер най-сетне показа признаци на нормалност, стана и започна да обикаля леглото.

— Много добре, много освежаващо! — На лицето му се появи блудкава усмивка. — Знаеш ли, нещо започва да ми се приисква… В крайна сметка, ще взема сам да свърша работата… Ти сигурно ще си доволна, нали? Все пак изглеждам по-добре от Ботари!

— Не и за мен!

Той свали панталоните си и се приготви да я възседне.

— И на мен ще простиш, нали, любима?

Тялото й бе пронизано от хладна тръпка, изпита чувството, че е малка и напълно безпомощна.

— Страхувам се, че ще трябва да го направи всемогъщия и милосърден Бог! — прошепна едва чуто тя. — Защото за мен ти си едно отвратително чудовище!

— И това ще стане, но някой друг ден — ухили се той, погрешно приел думите й като пореден опит да се измъкне. Очевидно се възбуждаше от съпротивата и беше готов да повярва в нейното съществуване.

Сержант Ботари крачеше напред-назад. Главата му леко се разтърсваше, челюстите му се кривяха. Корделия вече го бе виждала в подобно състояние и знаеше, че то е признак на дълбоко душевно вълнение. Надвесен над нея, Ворутиер не обръщаше внимание на това, което ставаше зад гърба му. Вероятно по тази причина нямаше време дори да се учуди, когато сержантът го сграбчи за къдравата коса, изви главата му назад и преряза гърлото му с острия, обсипан със скъпоценни камъни скалпел. Извърши го бързо и професионално, с едно зигзагообразно движение. Острието прекъсна и четирите главни кръвоносни съда на шията на бараярския офицер. Пенлива кръв обля Корделия, ужасяващо топла и лепкава.

Тялото на Ворутиер се разтърси от самотна конвулсия. Кръвното налягане в мозъка му падна до нулата и той изгуби съзнание. Ботари пусна мократа от пот коса, Ворутиер падна между краката на Корделия, после безжизненото му тяло се плъзна по чаршафите и изчезна зад ръба на леглото.

Изправен пред нея, сержантът дишаше тежко. Корделия не помнеше дали изкрещя, но това едва ли беше от значение. На кораба сигурно бяха свикнали с виковете, които идваха от покоите на адмирала. Крайниците й изстинаха, изпитваше затруднение с дишането, сърцето й сякаш щеше да се пръсне.

Най-накрая успя да се овладее, прочисти си гърлото и промърмори:

— Благодаря, сержант Ботари. Постъпихте като истински рицар… Бихте ли ми помогнали да се освободя от тези окови?

Гласът й изневери, въпросът прозвуча пискливо, съвсем по женски. Тя стисна зъби, преглътна и се прокле за тази малка проява на истерия.

Очите й не се откъсваха от лицето на Ботари, в тях се четеше ужас и възхищение. Следващата му реакция си оставаше абсолютно непредвидима.

Сержантът промърмори нещо под нос, чертите му се изкривиха в озадачено изражение. Наведе се и сряза примката на лявата й китка. Корделия бързо се претърколи встрани и освободи другата си ръка, после се наведе и развърза глезените си. За миг остана неподвижна в средата на леглото, после тръсна глава и се зае да разтрива схванатите си крайници. Не обръщаше внимание на кръвта върху себе си, не обръщаше внимание на нищо. Мозъкът й все още отказваше да функционира.

— Дрехи, трябват ми дрехи — проговори след известно време Корделия. Наведе се над ръба на леглото и втренчи поглед в сгърченото тяло на адмирал Ворутиер. Панталоните му бяха смъкнати до глезените, красивите му очи вече започваха да се изцъклят.

Тя слезе от леглото и започна да претърсва металните шкафове, подредени край стените. В едно от чекмеджетата откри играчките на адмирала и едва тогава разбра какво е имал предвид с последните си думи. Стана й лошо, всеки момент щеше да повърне. Затръшна чекмеджето и поклати глава. Перверзиите на този тип наистина нямаха край! В гардероба имаше няколко униформи, но всички бяха прекалено декорирани със златни медали и други бойни отличия. Най-накрая откри това, което й трябваше — обикновен черен комбинезон, без никакви отличия. Избърса кръвта от тялото си с мека хавлиена кърпа и побърза да го облече.

Сержант Ботари се бе отпуснал на пода, главата му беше сведена ниско към коленете, от устата му излизаха несвързани думи. Тя загрижено го погледна и коленичи до него. Дали не започва да халюцинира? Разбра, че час по-скоро трябва да го вдигне на крака и да го изведе навън. Всеки момент можеха да бъдат разкрити, последиците положително щяха да са ужасни… Но къде да се скрият? Дали разумът отстъпва пред афекта, пред бушуването на адреналина в кръвта? Имат ли изход?

Вратата с трясък се отвори и Корделия не можа да потърси отговор на тези важни въпроси. От устата й се изтръгна дрезгав вик. Но човекът, изправил се на прага с бледо лице и готов за стрелба плазмен лък в ръце, се оказа командор Воркосиган.

Устните й отрониха дълбока въздишка, парализиращият ужас най-после започна да я напуска.

— Господи, за малко не ми докара инфаркт! — прошепна едва чуто тя. — Влез и затвори вратата зад себе си!

Устните му беззвучно прошепнаха името й, върху лицето му се изписа паника, която едва ли беше по-слаба от нейната собствена. Едва сега Корделия видя лейтенанта с кестенява коса и лице на булдог, който надничаше зад гърба му. Това й попречи да увисне на врата му и да зарови глава в рамото му — най-горещото й желание в момента. Вместо това отстъпи крачка назад и глухо добави:

— Тук стана нещастие…

— Затвори вратата, Илиан — кратко заповяда Воркосиган и чертите на лицето му видимо се стегнаха. — Ще бъдеш свидетел, затова внимавай!

Стиснал тънките си устни, Воркосиган започна огледа. Не пропусна нищо, част от подробностите посочи и на спътника си.

Лейтенантът пръв откри тялото до леглото, издаде едно многозначително „аха“ и свали плазмения лък до бедрото си. Воркосиган пристъпи крачка напред, огледа трупа, после бавно прибра оръжието си в кобура.

— Пак си чел маркиз дьо Сад — въздъхна той към мъртвия адмирал, протегна крак и го обърна по гръб. От широката рана на гърлото му бликна прясна кръв. — Опасно нещо са повърхностните познания! — Вдигна глава към Корделия и попита: — Кого от двамата да поздравя?

— Не съм сигурна — навлажни устни тя. — Много шум ли ще се вдигне?

Лейтенантът се зае да отваря чекмеджетата и скриновете в апартамента на Ворутиер, като използваше носната си кърпичка. От изражението на лицето му стана ясно, че не е чак толкова добре запознат с модерните средства за сексуално задоволяване. Най-дълго остана пред чекмеджето, което Корделия почти моментално затръшна.

— Императорът положително ще бъде доволен — промълви Воркосиган. — Макар че едва ли ще го покаже…

— Всъщност, аз бях завързана за леглото — призна с въздишка Корделия. — Поздравленията определено се падат на сержант Ботари…

Воркосиган хвърли поглед към Ботари, който продължаваше да седи свит на пода, после очите му за последен път обходиха помещението.

— Обстановката доста ми напомня онази, която заварих в машинната зала на кораба — отбеляза той. — Носи характерния ви почерк… В подобни ситуации баба ми употребяваше една поговорка, но вече не си я спомням добре… Нещо за закъснението и за един долар…

— „С един ден закъснение и с един долар по-малко“… — подсказа Корделия.