— Да, точно така — на лицето му се появи иронична усмивка. — Типична бетианска поговорка, вече започнах да разбирам смисъла й… — Чертите му оставаха спокойни, но не и очите: — Изглежда и аз закъснях, а?

— Нищо подобно — успокои го тя. — Точен си като часовник. Тъкмо се борех с паниката и се чудех какво да предприема…

Той се обърна с гръб към Илиан и в очите му блеснаха весели искрици:

— Май ще излезе, че спасявам флотата си от теб… — думите бяха казани тихо, през зъби. — Нямах точно това предвид, като идвах насам, но все пак съм доволен, че спасявам нещо… — Повиши глас и се извърна към помощника си: — Илиан, предлагам след като свършиш, да идем в кабината ми и да обмислим нещата…

Воркосиган пристъпи крачка напред и коленичи до неподвижната фигура на Ботари.

— Това мръсно копеле му е разбило психиката без остатък — констатира след кратък оглед той. — Жалко, защото почти се беше оправил… — Побутна сержанта и попита: — Ботари, можеш ли да станеш?

Ботари промърмори нещо неразбрано, главата му остана отпусната.

— Ела тук, Корделия — погледна я бараярският капитан. За пръв път я наричаше по име, за пръв път открито й проговори на „ти“. — Опитай се да го вдигнеш. В момента предпочитам да не го докосвам…

Корделия се отпусна на колене срещу сержанта.

— Ботари, погледни ме! Трябва да станеш и да направиш няколко крачки! — Хвана окървавената му ръка и потърси начин да го извади от вцепенението. — Я се виж, целият си в кръв… — На лицето й изплува фалшива усмивка: — А кръвта измива греховете, нали? Сега всичко ще бъде наред. Лошият вече го няма, скоро ще изчезнат и лошите гласове… Ела, ще те заведа да си починеш…

Ботари я слушаше, главата му започна да се повдига. Когато тирадата свърши, той леко кимна и започна да се изправя. Корделия стисна ръката му и го поведе към изхода, по петите на Воркосиган. Процесията завършваше Илиан. Единствената й надежда беше психологическия бинт, с който бе увила наранената душа на сержанта, да се окаже достатъчно здрав. Даваше си ясна сметка, че всичко, дори един неволен вик, може да го възпламени като бомба.

Със смайване установи, че кабината на Воркосиган е насреща, през една врата от покоите на Ворутиер.

— Ти ли си командир на кораба? — попита. Едва сега успя да разгледа ромбчетата на петлиците му — бяха на командор. — Нима през цялото време си бил тук?

— Не, аз работя в щаба. Преди няколко часа се върна специалният ми куриер, от него научих за новата пленница на Ворутиер. Едва изчаках да свърши заседанието с принца и адмирал Ворхалас и потеглих насам. Но дори и в най-мрачните си представи не допусках, че тази пленница ще се окажеш ти…

В сравнение с касапницата оттатък коридора, кабината на Воркосиган изглеждаше спокойна и уединена като монашеска килия. Стая на истински воин, чиста и подредена. Воркосиган заключи вратата, разтърка зачервените си очи и попита:

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Малко съм пораздрусана — призна Корделия. — Знаех, че приемайки мисията, ще бъда изложена на известни рискове, но нито за миг не допусках, че ще срещна такова чудовище! Класически случай, дълбоко съм изненадана, че можеш да се подчиняваш на такъв тип…

— Аз се подчинявам на императора — отвърна намръщено Воркосиган.

А тя изведнъж си даде сметка за присъствието на Илиан, мълчалив, спокоен, цял превърнат в слух. Какво ще отговоря, ако ме попита за конвоя? — изтръпна Корделия. Воркосиган беше далеч по-опасен от всякакви изтезания. През месеците на принудителната раздяла бе започнала да вярва, че гладът й за него намалява, но сега, изправена срещу този мъж в плът и кръв, сърцето й болезнено се сви. Не можеше да го забрави, не можеше да бъде равнодушна. Дори когато го виждаше уморен, разколебан и напрегнат…

— О, забравих да ви запозная… — промърмори Воркосиган. — Лейтенант Саймън Илиан от Имперската служба за сигурност… Той е моят шпионин. Лейтенант Илиан, командор Нейсмит…

— Сега съм капитан Нейсмит — механично го поправи Корделия и стисна протегнатата десница на лейтенанта, който гледаше невинно, въпреки ужасната сцена оттатък. Държеше се така, сякаш присъстваше на официален прием, изобщо не се впечатли от кръвта, която изцапа дланта му. — Кого шпионирате? — пожела да узнае Корделия.

— Предпочитам думата „наблюдение“ — сдържано отвърна той.

— Словесни еквилибристики, присъщи на бюрократите — намеси се Воркосиган и се обърна към Корделия: — Лейтенантът шпионира мен. Играе нелеката роля на компромисна фигура между императора, Министерството на политическото образование и мен…

— Императорът предпочита думичката „примирие“ — обади се все така сдържано Илиан.

— Да, точно така. Лейтенант Илиан има компютър в главата си, спокойно можеш да го възприемаш като подвижен магнетофон, който се включва единствено по волята на императора.

— Жалко, че отново се срещаме при извънредни обстоятелства — въздъхна Корделия.

— Обстоятелствата са съвсем нормални — поклати глава Воркосиган.

Лейтенантът се размърда и хвърли многозначителен поглед към Ботари, който стоеше с лице към стената и чупеше пръсти.

— Сега какво ще правим, сър?

— Няма смисъл да променяме сценария — реши Воркосиган. — Има прекалено много свидетели, още повече веществени доказателства… Лично аз бих предпочел Ботари изобщо да не беше влизал там… Принцът едва ли ще се впечатли от факта, че не е бил в състояние да отговаря за постъпките си… Най-добре щеше да бъде, ако бяхте изчезнали преди да се появим… — Челото му се набръчка от напрегнат размисъл: — Не зная докога ще можем да крием Ботари тук, може би ще ни трябват и няколко опаковки приспивателно… — Очите му се преместиха върху лицето на Илиан: — Какво ще кажеш за имперския агент в лазарета?

— Можем да уредим нещо — отвърна спокойно лейтенантът.

— Така те искам — отпуснаха се чертите на Воркосиган. Извърна се към Корделия и добави: — Ще трябва да останеш тук и да наблюдаваш Ботари. А ние с Илиан тръгваме веднага, иначе ще се получи прекалено голяма пауза и сигурно ще ни попита защо вдигаме тревога толкова късно… Агентите на принца ще направят внимателен оглед на помещението, със сигурност ще засекат и времето на всички свидетели…

— Беше ли Ворутиер в една партия с принца? — попита Корделия. Опитваше се да усети подводните течения в политическия живот на Бараяр.

— Бяха само добри приятели — леко се усмихна Воркосиган.

После вратата се затвори зад гърба му и Корделия остана насаме с Ботари и дълбокото си объркване.

Настани Ботари на стола зад писалището на Воркосиган, седна с кръстосани крака на леглото и направи опит да изглежда спокойна и приветлива. Нещо, което съвсем не беше толкова лесно, колкото изглеждаше.

След известно време Ботари стана и започна да кръстосва кабината, като мърмореше нещо на себе си. Не, изведнъж осъзна тя. Не говори на себе си, но не говори и на нея. Думите излитаха от устата му накъсани, със смразяващ душата шепот, напълно лишени от съдържание. Времето се точеше бавно, натежало от ужас.

И двамата подскочиха като ужилени, когато вратата най-сетне щракна и се отвори. Беше лейтенант Илиан.

Ботари зае стойката на борец, присви дългите си ръце и изръмжа:

— Слугите на звяра са негови ръце… Той ги храни с кръвта на жената… Лоши слуги…

Илиан му хвърли един разтревожен поглед, после тикна няколко ампули в ръцете на Корделия:

— Ето. Дайте му една. Достатъчни са, за да укротят разгневен слон. А аз трябва да бягам…

— Страхливец! — промърмори след него тя, но после проумя, че е постъпил правилно. Корделия имаше далеч по-големи шансове от него да даде лекарството на Ботари, чието настроение бързо доближаваше точката на експлозията.

Остави купчинката ампули на една страна и пристъпи към сержанта със сладка усмивка на уста. Ефектът й се нарушаваше единствено от очите — уголемени и някак кръгли от страха. А очите на Ботари се бяха превърнали в тесни цепки, от които излитаха мълнии.