— Естествено — изсумтя с презрение Корделия. — Подобен акт би накарал „Стабилния Фреди“ да подскочи от ужас!

— Така ли наричате президента си?

— Аз не съм гласувала за него!

— Допускам, че бих могъл да стана инструктор по бойни изкуства — единствената работа, която сигурно няма да ми откажат… Би ли се омъжила за един инструктор по джудо, скъпи капитане? — От гърдите му се откърти тежка въздишка, главата му унило клюмна: — Но това са само фантазии… До костите съм пропит от Бараяр, тази планета ще бъде с мен, където и да се запилея… В политическите борби няма нищо достойно, но изгнанието ще ме лиши от чувството за чест. А това ще бъде окончателното поражение, тъй като с него ще си отиде и последната надежда…

Тя си помисли за смъртоносния товар, който вече беше кацнал на Ескобар. С нейна помощ, благодарение уменията на нейния екипаж… В сравнение с разрухата, която се криеше в него, съвместният й живот с Воркосиган изглеждаше лек и незначителен като перце… А той взе за страх мъката, която се изписа върху лицето й.

Пръстите му пробягаха по брадичката й, палецът за миг докосна устните — като нежна целувка.

— Не бих казал, че се събуждам от кошмар — прошепна. — Гледам лицето ти и си мисля, че сънувам нещо хубаво… Нещо светло и добро, което ме очаква след събуждането… И искам да бъда част от него, заедно с теб… Ще видиш, че ще стане точно така. Ще видиш!

Ботари простена и се размърда върху пода на кабината.

— Аз ще се погрижа за него — надигна се Воркосиган. — А ти се опитай да поспиш, докато все още имаш възможност за това…

Събуди я някакво раздвижване в коридора. Видя как Воркосиган се надига от креслото, а Илиан застава пред него, изпънат като струна.

— Ворхалас и принцът! — напрегнато прошепна младежът.

— Мръсен кучи син! — процеди Воркосиган и напрегнато огледа тясната кабина. — Няма друго място, освен банята… Ще го изтикаме под душа!

Скочи и хвана Ботари за раменете, Илиан улови краката му. С мъка го прекараха през тясната врата на банята и го натикаха във ваната.

— Не трябва ли да му инжектираме ново приспивателно? — погледна го въпросително Илиан.

— Няма да е зле — кимна Воркосиган. — Корделия, вкарай му една нова ампула! Още е рано, но ако ви открият, с вас ще бъде свършено! — Побутна я към помещението с размери на обикновен гардероб, изгаси лампата и тикна лекарството в ръката й. — Никакъв шум и никакво движение!

— Да затворя ли вратата? — попита Илиан.

— Само я притвори. Облегни се на нея и си придай небрежен вид. Не позволявай на бодигарда да те усети.

Корделия пипнешком намери тялото на сержанта, вдигна ръката му и вкара иглата във вената. После се настани на тоалетната чиния и откри, че в огледалото се отразява част от кабината на Воркосиган — обърната наопаки и сякаш напълно непозната. Чу как външната врата се отваря, после и непознати гласове:

— …освен ако не възнамерявате да го освободите изцяло от задълженията му… В случай, че нямате намерение да правите това, аз ще се придържам към инструкциите. Видях кабината и смятам обвиненията ви за напълно несъстоятелни…

— Ще видим! — заканително изръмжа втори глас.

— Здравей, Арал — каза около петдесетгодишен офицер в зелена униформа, който стисна ръката на Воркосиган и му подаде пакет информационни дискети. — След един час потегляме за Ескобар. Тези дискети пристигнаха по куриер, наредих да те държат в течение на всички промени… Ескобарците бият отбой. Отказаха се дори от шанса да осъществят топлинен скок към Тау Сети и бягат колкото им държат краката…

Собственикът на втория глас също носеше зелена униформа. Петлиците му бяха отрупани със злато, скъпоценните камъни върху лентичката за ордени над джоба му проблясваха ослепително в светлината на настолната лампа. Беше около тридесетгодишен, с черна коса и напрегнато лице. Тънките му устни бяха гневно стиснати, тежки клепачи скриваха изражението на очите му.

— Няма да заминете и двамата, нали? — попита Воркосиган. — Командващият трябва да остане на флагманския кораб. След смъртта на Ворутиер задълженията му се поемат от принца. А онова шоу за пони и кученца беше планирано преди неочакваната смърт на Ворутиер…

Принц Серж се вкамени от гняв.

— АЗ ще поведа армията към Ескобар! — просъска той. — Пък нека баща ми и неговите блюдолизци пак кажат, че не ставам за войник!

— Ще я поведеш, как не! — изгледа го с открито презрение Воркосиган. — И знаеш докъде ще стигнеш, нали? Ще си стоиш в двореца-крепост за чието строителство ще ангажираш поне половината от инженерните ни части, а през това време хората ще умират вместо теб. Накрая купчината трупове ще стигне чак до трона ти. Ето на какво са те научили твоите инструктори. Междувременно ще засипеш родната планета с хвалебствия за великата ти победа, а списъка на жертвите ще обявиш за държавна тайна, нали?

— По-внимателно, Арал! — изгледа го слисано Ворхалас.

— Вече преминаваш всякакви граници! — изръмжа принцът. — Особено като се има предвид, че дори няма да помиришеш сраженията, защото трябва да чакаш на опашка за топлинния скок, който ще те отведе у дома!

— Не можеш да ме затвориш в щаба, а после да кажеш, че съм страхливец! — изгледа го с убийствен поглед Воркосиган. — Дори пропагандата на министър Грашнов прибягва до по-логични обяснения!

— Но на теб много ще ти хареса да ме оставиш тук и да обереш лаврите след победата! — изсъска принцът. — Заедно с онзи клоун Вортала и фалшивите му либерали, нали? Само през трупа ми, Воркосиган! Ще стоиш тук, докато краката ти пуснат корени, така да знаеш!

Воркосиган стисна зъби, очите му се скриха зад полуспуснатите клепачи, устните му побеляха.

— Ще изпратя официален протест — изръмжа той. — Ако се приземиш на Ескобар заедно с бойните части, това ще означава, че си дезертирал от поста си!

— Протестирай колкото искаш! — отвърна принцът, пристъпи напред и заплашително проточи врат: — Но дори и баща ми няма да живее вечно! В деня на неговата смърт протекциите на твоя баща няма да струват пукнат грош! Тогава ще стане страшно, Воркосиган! Отсега мога да ти обещая, че ти, Вортала и неговите лигльовци първи ще бъдете изправени до стената! — Сети се за присъствието на Илиан, който се бе облегнал до вратата на банята и напрегнато слушаше. — В най-добрия случай ще получиш ново петгодишно назначение в Колонията на прокажените… Има да си патрулираш, докато ти се завие свят!

Ботари се размърда и за огромен ужас на Корделия, започна да хърка.

Лейтенант Илиан реагира мигновено, кашлицата му беше почти истинска.

— Извинете! — прошепна той, влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Светна лампата и двамата с Корделия си размениха изпълнени с отчаяние погледи. Награбиха тежкото тяло на Ботари и успяха да го извърнат настрана с цената на огромни усилия. Но хъркането все пак престана. Корделия поздрави младежа с вдигнат палец, той кимна и се измъкна навън.

Принцът беше излязъл, а адмирал Ворхалас разменяше няколко думи със своя подчинен.

— …да бъде в писмена форма. Ще го подпиша преди излитането.

— Поне не пътувайте в един и същ кораб! — примоли се Воркосиган с мрачно лице.

— Оценявам желанието ти да го махнеш от гърба ми — въздъхна Ворхалас. — Но все някой трябва да му разчисти императорската клетка, особено след като Ворутиер вече го няма… Слава тебе, Господи! Теб не те понася, следователно изборът пада върху мен. Едно обаче не мога да разбера — защо не си изпускаш нервите пред подчинените си, като всички нормални хора? Защо трябва да го правиш пред началниците? След онази история с Ворутиер мислех, че си се излекувал от тази проклета болест!…

— Всичко е отдавна мъртво и погребано.

— Амин — въздъхна Ворхалас и механично се прекръсти. Жест, който съдържаше не толкова вяра, колкото дългогодишен навик.

— Какво представлява тази Колония на прокажените? — не успя да сдържи любопитството си Воркосиган.