— Малко си отслабнал, но изглеждаш добре — излъга Корделия. На практика изглеждаше с десет години по-стар от последната им среща преди шест месеца.
— О, Господи! — прокара пръсти през косата си той. — Съвсем забравих, че си изморена! Искат ли да поспиш?
— Все още не съм сигурна, че ще мога. Но бих желала да се измия. Не посмях да пусна душа в твое отсъствие, може би подслушват кабината ти…
— Добре си постъпила. Сега можеш да действаш…
Ръката й се плъзна по безчувственото бедро, пръстите напипаха нещо мокро и лепкаво.
— Дали ще ти се намерят някакви дрехи? Тези са целите в кръв… Освен това принадлежат на Ворутиер и сякаш вонят на перверзия…
— Твоя ли е кръвта? — потъмня лицето на Воркосиган.
— Да. Ворутиер си поигра на хирург. Не ме боли, защото точно там нервите ми са безчувствени…
— Хм… — Воркосиган опипа белега на брадичката си, после лицето му изведнъж се разведри. — Сетих се! Имам нещо точно за теб!
Отключи един от скриновете до стената, като използва сложен, осемцифрен код. Разрови съдържанието му и за огромна изненада на Корделия, измъкна от дъното собствената й защитна униформа, която бе зарязала на борда на „Генерал Воркрафт“. Почистена, изгладена и акуратно сгъната.
— Не успях да открия ботушите, отличителните знаци на петлиците са избелели — извинително промърмори той. — Но иначе всичко е наред.
— Ти си запазил дрехите ми?! — смаяно го изгледа тя.
— Нали виждаш…
— Просвети Боже! Но защо?
На лицето му се изписа видимо притеснение.
— Ами… Само това остана от теб… Ако не броим совалката, която твоите хора бяха зарязали долу. Но тя би била доста обемист спомен, не мислиш ли?
Пръстите й пробягаха по бежовия плат, в душата й изведнъж нахлу свенливостта. Обърна се към банята, ръцете й бяха заети с дрехите и комплект за първа помощ. Спря на прага и го погледна право в очите:
— У дома пазя една бараярска униформа. Увита в хартия, в гардероба…
Очите му светнаха.
Когато излезе от банята, светлината в кабината беше намалена до минимум. Воркосиган седеше пред бюрото и изучаваше някаква информация на компютъра. Корделия скочи в леглото, подгъна крака под себе си и попита:
— Какво е това?
— Малко домашна работа — отвърна той. — Част от официалните ми функции като член на щаба на Ворутиер… на покойния адмирал Ворутиер… — поправи се с усмивка, в която се долавяше нещо кръвожадно. — Отговарям за планирането на всичко, дори и евентуалното ни отстъпление… Императорът ми възложи тази задача на заседание на Съвета. Каза, че след като така и така съм убеден в провала на операцията, никой по-добре от мен не може да се погрижи за отстъплението на разбитата ни флота… В момента тук ме смятат за пето колело или нещо подобно…
— Но доколкото разбирам, нещата се развиват добре за вас — отбеляза мрачно Корделия.
— Разпростираме се прекалено нашироко и някои хора погрешно си мислят, че това е напредък — поклати глава Воркосиган. Вкара някакви данни в паметта, после изключи компютъра.
Корделия потърси по-безопасна тема.
— Виждам, че в крайна сметка не са те обвинили в предателство…
Имаше предвид последния им разговор, там, над далечната и непозната планета.
— Нещата се развиха така, че резултатът стана равен — заразказва той. — След твоето бягство ме отзоваха на Бараяр. Министърът на политическото образование Гришнов — трети по влияние след императора и капитан Негри, беше абсолютно сигурен, че съм му паднал в ръчичките. Но обвиненията ми срещу Раднов бяха железни… Императорът се намеси в последния момент, малко преди да се хванем гуша за гуша. Наложи ни компромис, според който обвиненията срещу мен трябваше да потънат някъде в бюрократическите архиви…
— Как го постигна?
— С цената на дипломатически еквилибристики и съвсем реални отстъпки. Гришнов и милитаристичната върхушка получиха на тепсия всичко, което искаха. Включително зелена светлина на проекта им за война с Ескобар. Получиха дори повече: принцът и пълна свобода на действие. Един изключително мъдър ход, тъй като както Гришнов, така и принцът започнаха да живеят с чувството, че след победата над Ескобар един от тях ще стане реален владетел на Бараяр…
Гениалността на императора се прояви и в друга светлина — принуди Ворутиер да преглътне моето повишение. Това можеше да стане само по един начин — като ме постави в негово пряко подчинение. Разбира се, Ворутиер моментално налапа въдицата… — Потънал в спомени, Воркосиган несъзнателно свиваше и разпускаше пръстите си.
— Откога го познаваш? — предпазливо попита тя, усетила бездънната омраза, която клокочеше в душата му.
— Бяхме съученици — отвърна Воркосиган и очите му се отместиха от лицето й. — Едновременно ни произведоха лейтенанти, но той вече беше започнал да си показва рогата. Сближи се с принц Серж и нещата станаха неудържими. Беше убеден, че може да си позволява всичко, абсолютно всичко… Бог да благослови Ботари, че ни отърва от него! Този човек заслужава медал за обществени заслуги!
Не само за обществени заслуги, любов моя, помисли си Корделия. Ботари ни свърши и неоценима лична услуга, възбуденото ти въображение не може да не оценява този факт…
— Като говорим за Ботари, се сещам, че следващия път ти трябва да му биеш инжекцията… — каза гласно тя. — За малко не ме преби, като видя ампулата в ръцете ми.
— Добре. Мисля, че мога да го разбера. Видях нещо подобно в рапортите на капитан Негри… Ворутиер имал навика да упойва своите… хм… играчи… Тъпчел ги с какво ли не, за да се наслаждава на програмата… Убеден съм, че Ботари е бил един от тях.
— Гадина! — прошепна Корделия. Стана й лошо, мускулите около раната на бедрото й болезнено се стегнаха. — Но кой е този капитан Негри, за когото постоянно говориш?
— Негри? Той се държи в сянка, но влиянието му е огромно. Началник на охраната на императора, пряк шеф на Илиан. Наричат го „член на императорското семейство“… Ако си представиш, че Министерството на политическото образование е дясната ръка на императора, Негри е лявата. Отговаря пряко за вътрешната сигурност на най-високо равнище — министри, графове, семейството на императора, принца… — Воркосиган замислено се намръщи. — Опознах го доста отблизо по време на подготовката за тази налудничава операция. Интересна личност, много интересна… Би могъл да получи всяка титла, за която се сети. Но за него формата е без значение, важно е единствено съдържанието.
— Той добър ли е или лош?
— Що за абсурден въпрос!
— Хрумна ми, че може би е скритата сила зад трона…
— Едва ли — поклати глава Воркосиган. — Ако Езар Ворбара му каже, че е жаба, той положително ще започне да квака. Не. На Бараяр има само един император и той едва ли ще позволи на някого да го дублира. Защото не е забравил начина, по който е стигнал до властта.
Тя се протегна, лицето й се смръщи от болка.
— Какво ти е? — загрижено попита Воркосиган.
— О, нищо особено. Ботари ме попритисна с коляно, докато се борехме за ампулата… Бях сигурна, че вдигаме ужасен шум и направо умрях от страх!
— Дай да видя — протегна ръка той.
Пръстите му леко пробягаха по ребрата й, тя напразно се опита да прогони видението, че над тях се вдига многоцветна дъга.
— Ох!
— Ами да… Две счупени ребра!
— Пак добре, можеше да ми счупи и врата… — Корделия се отпусна по гръб, оставяйки се в ръцете му. Той сръчно уви няколко пласта бинт около гръдния й кош, после се отпусна на койката до нея. Очите й внимателно пробягаха по лицето му:
— Мислил ли си някога да избягаш от тази лудница? Да се оттеглиш някъде на спокойствие, например, на Земята?
— Често — усмихна се той. — По едно време си мечтаех как ще отлетя за Колония Бета и ще се появя на прага ти… Имаш ли праг?
— Не съвсем, но ти продължавай…
— Нямам представа с какво бих могъл да се занимавам там… Аз съм военен стратег, следователно не бих могъл да намеря място в търговския флот на Бета. Там вероятно имат нужда от навигатори, техници и пилоти… Не биха ме взели във вашата армия, а още по-малко в някоя държавна компания.
