Нещата се развиха доста странно. Полицията възприе тезата, че двамата любовници са се избили взаимно, а жената е станала жертва на нещастен случай. Приятелят ми остана настрана, никой за нищо не го попита. — Гласът му затихна, после отново набра сила: — През целия следобед ходеше като лунатик, действията му напомняха добре заучена роля — с очаквани реплики и реакции. В крайна сметка се оказа, че честта му не е удовлетворена, че всичко е било безсмислено. Всичко беше фалшиво като любовните афери на съпругата му. Всичко, с изключение на смъртта… — Замълча, после тихо добави: — В крайна сметка вие, бетианците, имате едно основно предимство — взаимно си позволявате да извличате поука от грешките си…

— Съжалявам за… вашия приятел. Отдавна ли се случи това?

— Понякога живее с чувството, че е било вчера. Но на практика оттогава минаха повече от двадесет години… Казват, че сенилните старци си спомнят детските години по-ясно от това, което е станало миналата седмица… Вероятно е започнал да става сенилен…

— Разбирам.

Корделия възприе разказа му като странен, но скъп подарък. Като крехка статуетка, която е твърде ценна, за да бъде захвърлена, но едновременно с това прекалено тежка, за да я държи в ръка… Той млъкна и се отпусна в тревата, а тя стана за поредната си обиколка. Тишината беше толкова дълбока, че пулсирането на кръвта в ушите й звучеше като гръмотевичен тътен. Когато се върна, Воркосиган вече спеше. Тялото му леко потръпваше от новите пристъпи на треската. Корделия измъкна обгорелия чаршаф изпод Дубауер и внимателно го зави.

Воркосиган се събуди три часа преди разсъмване и почти насила принуди Корделия да подремне. Вдигна я малко преди изгрев слънце и веднага й се стори някак променен. Очевидно се бе изкъпал в поточето, а лицето му беше гладко. Сивата четиридневна четина я нямаше, значи най-после бе решил да използва единствения комплект аа мъжко обезкосмяване, който пазеше на колана си.

Корделия не получи възможност да направи оценка на промяната, стресната от напрегнатия му глас:

— За този крак ми трябва известна помощ. Искам да отворя раната и да я почистя. Превръзката ще издържи до следобед, после вече няма да е от значение.

— Добре — кимна тя.

Воркосиган свали ботуша и чорапа, а Корделия тикна крака му под пенливата струя на водопада. Изплакна острието на бойния нож, после решително сряза грозната подутина. Устните на Воркосиган побеляха, но от устата му не излезе нито звук. Корделия обаче не успя да сдържи гримасата си. От раната бликна кръв и гной, примесена с някаква гъста белезникава течност, която вонеше отвратително. Водните струи бързо я отмиха. Опита се да не мисли за количеството непознати микроби, които навлизаха в кръвта му при тази примитивна процедура, но друг начин нямаше. Просто трябваше да рискува.

Намаза раната с последното количество от очевидно безполезния антибиотик в тубичката и я превърза с бинт от еластична изкуствена материя.

— Така сега е добре — похвали я Воркосиган, но за малко не падна, когато се опита да стъпи на болния крак. — Значи вече е време… — промърмори той и тържествено извади последната таблетка болкоуспокоително. Глътна я и захвърли празната опаковка в краката си. Корделия механично се наведе да я вдигне, не откри къде може да я сложи и отново я пусна. — Тези хапчета са голяма работа — увери я той. — Лошото е, че когато прекратят действието си, човек буквално рухва… Като кукла, на която са отрязали конците… От този момент нататък имам около шестнадесет часа…

Докато хапнат последните дажби концентрирана храна и подготвят Дубауер за път, той наистина се промени. Изглеждаше напълно здрав, кипящ от енергия. Никой не отвори дума за разговора от предишната нощ.

Поеха на път. Описаха широк кръг около подножието на планината, по обяд вече се насочваха към кратера на върха, точно от запад. Прекосиха няколко гористи долини и излязоха в подножието на широк сипей, по който преди милиони години се бе стичала лавата на вулкана. Воркосиган предпазливо пропълзя към оголения склон, главата му нито за миг не изскочи над високата трева. Дубауер се просна по гръб, затвори очи и заспа. Корделия изчака, докато дишането му стана дълбоко и равно, после пропълзя към Воркосиган. Бараярският капитан беше доближил бинокъла до очите си и внимателно оглеждаше зеления склон оттатък сипея.

— Ето там е совалката — подаде й бинокъла той. — Лагерът им е край пещерите в склона. Виждате ли тъмната ивица до водопада? Там е входът…

— Някой излиза — съобщи след секунда тя. — Може би ще видите лицето му, ако бинокълът е достатъчно силен…

Воркосиган бързо долепи окуляра до очите си.

— Куделка — установи веднага. — Той е от моите хора. Но зад него виждам Даробей — един от шпионите на Раднов в свързочната… Огледайте го и добре запомнете лицето му. Така ще знаете кога трябва да залегнете.

Дали възбудата му се дължи на стимулантите, или просто се радва на предстоящия сблъсък? — запита се Корделия. Блестящите му очи бяха внимателни, не пропускаха нищо… От устата му излетя тихо съскане, сякаш изведнъж се беше превърнал в братовчед на месоядните шестокраки животни.

— Ето го и Раднов! Господи, какво ли не бих дал да го пипна! Но сега трябва да се действа по друг начин. Разполагам с достатъчно доказателства да го дам под съд и ще ми е много приятно да му гледам физиономията, докато слуша обвинението в подстрекателство към бунт! Този път няма мърдане — и Щаба на армията, и Съвета на графовете ще бъдат на моя страна! Не, Раднов, няма да те убия! Ще живееш, за да се проклинаш!

След тези думи се намести на лакти и продължи наблюдението. За миг тялото му се стегна, после на лицето му светна усмивка.

— Е, крайно време беше да извадя и малко късмет! Появи се и Готиан, въоръжен до зъби, както си му е реда. Значи е решил лично да оглави експедицията. Вече сме си почти у дома, да тръгваме!

Пропълзяха обратно до високите дървета, под които спеше Дубауер. Но мястото му се оказа празно.

— Господи! — простена Корделия и започна нервно да се оглежда. — Накъде ли е хукнал?

— Не е стигнал далеч — промърмори Воркосиган, но на лицето му се появи загрижено изражение. Разделиха се и започнаха претърсването на околността.

— Каква съм глупачка! — ядосано тръсна глава Корделия. — Не трябваше да го изпускам от очи!

Срещнаха се на мястото, откъдето тръгнаха, от Дубауер нямаше и следа.

— Вижте, сега нямаме време за основно претърсване на гората — въздъхна Воркосиган. — Ще бъде по-добре, ако отидем отсреща. Ще изпратя патрул да го търси, веднага след като поема командването… Те положително разполагат с технически средства и бързо ще го намерят.

В главата на Корделия изплуваха тревожни картини: скали, дълбоки вирове, хищници и бараярски войници с пръст върху спусъка…

— Така и така стигнахме чак дотук… — започна тя, но Воркосиган вдигна ръка.

— Ако нещо ми попречи да поема командването, с вас двамата и без това е свършено!

Принудена бе да се подчини на желязната му логика. Въздъхна и се остави да бъде поведена към лагера на бараярците. Той я държеше за ръка и леко се облягаше на рамото й. Скоро прекосиха гъсталаците и Воркосиган предупредително докосна устните си с пръст.

— Сега трябва да вървим с безкрайно внимание — прошепна. — След толкова мъки и лишения, съвсем не ми се иска да бъда застрелян от собствените си постове.

Замъкна я зад дебел пън, обрасъл с висока трева, очите му внимателно опипаха наскоро изсечената просека в храсталаците.

— Няма ли направо да почукате на вратата? — попита Корделия.

— Не.

— Защо? Нали там е верният ви Готиан?

— Нещо не е наред — поклати глава Воркосиган. — Не мога да разбера защо са се приземили точно тук… — Помълча известно време, после тикна станъра в ръцете й: — Ако се наложи да стреляте, по-добре да бъде с оръжие, което познавате… Зарядът е слаб, но предполагам, че ще стигне за един-два изстрела… Тази пътека е за часовите, рано или късно някой ще се появи. Стойте тук и не мърдайте, докато не ви повикам!