Върху лицето на Воркосиган се появи вълча усмивка:

— Случайно да си спомняш какво стана с последния човек, който се усъмни в думата ми?

Приветливото изражение върху лицето на доктора бързо се стопи.

— Слушай заповедта ми! — процеди Воркосиган и започна да се разхожда напред-назад из тясното помещение. — В рамките на тридесет минути ти лично ще натовариш тези… тези неща на куриерската совалка. Те трябва да бъдат доставени във Ворбар Султана в рамките на седмица. Ще ги придружиш до Имперската военна болница и ще се погрижиш за осигуряване на необходимата апаратура. Ако се наложи, ще отидеш да получиш личната заповед на императора. Директно, без да използваш бюрократичните канали. Сигурен съм, че нашият приятел Негри ще ти осигури достъп до трона. Искам да ми докладваш за изпълнението на задачата.

— Няма начин да го направим за седмица! Дори с куриерски кораб!

— Има. Ще летите с шест пункта над допустимата максимална скорост и ще покриете разстоянието за пет дни. Ако техническият персонал си гледа работата, двигателите няма да гръмнат дори и при осем пункта над максималната скорост… — Извърна глава и подхвърли: — Коуър, моля те лично да подбереш екипажа, а капитана на куриерския кораб изпрати при мен. Искам да го инструктирам.

Командор Коуър вдигна вежди, но тръгна да изпълни заповедта.

Главният лекар хвърли разтревожен поглед към Корделия и снижи глас:

— Да не ви е обхванала бетианската сантименталност, сър? Това е доста странно състояние за един офицер на служба при императора…

Воркосиган се усмихна, присви очи и отговори в същия тон:

— А теб да не те е обзело бетианското желание за неподчинение, докторе? Ще ти бъда много задължен, ако ми спестиш възраженията си и започнеш да изпълняваш заповедта, която току-що получи!

— Далеч по-лесно е да затворим кранчето, сър… По дяволите! Можете ли да ми кажете какво ще правите с тях след приключването на процеса, след раждането? Кой ще поеме отговорността за седемнадесет бебета? Разбирам желанието ви да впечатлите своята приятелка, но мислете и за бъдещето, сър!

Веждите на Воркосиган се сключиха в заплашително права линия, дълбоко в гърлото му нещо заклокочи. Докторът уплашено се сви.

Ръмженето се превърна в невинно покашляне и опасният момент отмина.

— Това е мой проблем — каза с леко дрезгав глас Воркосиган. — А твоята отговорност приключва с изпълнението на заповедта. Не забравяй, че ти остават само двадесет и пет минути… — Вълчата усмивка отново се появи: — Мятай се на совалката и изчезвай. А след като оставиш контейнерите в Имперската болница, можеш да ползваш три дни домашен отпуск…

Главният лекар сви рамене и отиде да си събира багажа.

— Ще се справи ли? — попита Корделия и го проследи с поглед, в който ясно прозираше съмнението.

— Разбира се. Просто му трябва малко време, за да се пренастрои. Още преди да са стигнали във Ворбар Султана, той вече ще се държи така, сякаш сам е измислил цялата операция, включително и тези… хм… утробни имитатори…

На вратата се появи дежурният офицер.

— Извинете, адмирале, но пилотът на ескобарската совалка очаква капитан Нейсмит. Готови са за отлитане…

Върху екрана на командния панел се появи лицето на Коуър:

— Сър, капитанът на куриерския кораб е тук…

Корделия му хвърли един изпълнен с безпомощност поглед, той леко поклати глава. После и двамата отстъпиха пред повика на дълга. Тя си тръгна, отнасяйки със себе си прощалния, натежал от любопитство поглед на доктора. Ох, наистина трябва да направим нещо с тези наши очи…

Корделия отлетя за дома, заедно с около двеста новоосвободени пленници, корабът беше от Тау Сети, набързо пригоден за целта. Почти през цялото време на полета се разказваха историите и перипетиите на бившите пленници, в болшинството ескобарци. В един момент тя си даде сметка, че това е един предварително организиран процес, умело ръководен от членовете на екипажа, които на практика се оказаха ескобарски психотерапевти. На фона на тази групова терапия рязко се открояваше нежеланието й да сподели личните си патила и тя беше принудена да съчинява.

Не беше достатъчно. Към нея се прилепи млада жена с открито лице и безкраен запас от търпение. Казваше се Ирен, усърдието й бе удивително. Преследваше я навсякъде — по време на хранене, в коридорите, в залите за почивка. Винаги имаше по някоя интересна преживелица в запас, умението й да разказва беше наистина уникално. Корделия я отбягваше доколкото може, прекъсваше разказите й, понякога доста безцеремонно.

След седмица момичето изчезна. Заедно с него изчезна и жената, която заемаше второто легло в кабината й. На нейно място се появи друга, по-възрастна. Притежаваше свободни маниери и открито лице с проницателни сиви очи. Носеше цивилни дрехи и очевидно не беше от доскорошните пленници. Легнала на койката си, Корделия мълчаливо наблюдаваше как жената си подрежда багажа.

— Здравейте, казвам се Джоан Спраг — представи се с ослепителна усмивка новодошлата.

Май е време да сложим картите на масата, въздъхна Корделия.

— Здравейте, доктор Спраг — отвърна тя. — Вие сте началник на Ирен, нали?

Жената помълча за момент, после кимна.

— Права сте. Но предпочитам отношенията ни да бъдат съвсем обикновени…

— Не, по-скоро предпочитате отношенията ни да ИЗГЛЕЖДАТ обикновени — поклати глава Корделия. — Уверявам ви, че мога да оценя тънката разлика.

— Вие сте интересна личност, капитан Нейсмит…

— Да допуснем. Макар да съм убедена, че интересната личност тук сте вие… Какво ще кажете, ако сключим сделка? Аз приемам да разговарям с вас, а вие прибирате останалите стражеви кучета…

— Тук съм, за да разговаряме — каза Спраг. — Но само когато сте готова за това…

— Добре — съгласи се Корделия. — Задайте въпросите си и да приключим. След това вече ще си почиваме на спокойствие…

Може би наистина ми трябва малко терапия, добави мислено тя. В душата ми е пълен хаос…

Спраг седна на леглото. Усмивката й беше спокойна, очите — внимателни.

— Искам да ви помогна да си спомните всичко, което сте преживяла по време на пленничеството си на флагманския кораб на Бараяр. Осъзнаването на тези събития несъмнено ще бъде болезнено, но едновременно с това и първата стъпка към оздравяването…

— Хм, според мен помощта ви ще бъде излишна… Помня абсолютно всичко, което съм преживяла в този отрязък от време. Нямам никакви проблеми с осъзнаването му и единственото нещо, което искам, е да мога да го забравя. Така със сигурност ще се отърва от безсънието, което ме мъчи…

— Разбирам. Защо не ми разкажете какво се е случило?

И Корделия започна. Описа накратко събитията между топлинния скок от Колония Бета до убийството на Ворутиер, но пропусна появата на Воркосиган. Финалът беше изцяло измислен:

— Ден-два се крих из различни помещения на кораба, но в крайна сметка ме хванаха и отново ме заключиха в карцера.

— А помните ли някакво насилие от страна на адмирал Ворутиер? Мъчения, изнасилване? Помните ли дали сте го убила?

— Не съм го убила. Мисля, че по този въпрос бях съвсем категорична.

Докторката само поклати глава.

— Според сведения от лагера, бараярците на два пъти са ви извеждали извън периметъра. Имате ли спомен за това, което е ставало?

— Разбира се.

— Бихте ли го описали?

— Не — тръсна глава Корделия. Заговорът за убийството на принца едва ли би променил отношението на ескобарците. Те така и така имаха отрицателно мнение за бараярците, а евентуалните слухове за този заговор биха предизвикали гражданска война на Бараяр, която вероятно би довела до свалянето на императора… Това бяха само част от предполагаемите последици. А в една гражданска война биха могли да го убият… О, Господи! Стига вече смърт!

Спраг беше страхотно заинтригувана и Корделия разбра, че няма да й се размине без обяснения.

— Един от моите офицери беше убит по време на научна експедиция на планетата — започна тя. — Вероятно вече го знаете… Помолих бараярците да маркират гроба му и това е всичко…