— На бюрото на адютанта, Кор… капитан Нейсмит — махна с ръка той. — Идете и прегледайте всичко на спокойствие… — После отново насочи вниманието си към разговора с колегите си.

Табелката беше обикновена — от тези, с които бараярците маркират гробовете на своите паднали бойци. Всичко бе точно — дата на раждане, дата на смъртта, служебни данни. Корделия механично опипа метала. Изглеждаше солиден, без съмнение щеше да трае десетилетия. Воркосиган приключи работата си и пристъпи към нея.

— Добре ли е?

— Да — усмихна се тя. — Успя ли да намериш гроба?

— Да. Мястото на бивака ви все още се вижда от въздуха, макар че дъждовете вече са взели своето…

Млъкна и извърна глава към вратата, където настъпи някакво раздвижване.

— …Ти казваш така! — долетя гласът на дежурния. — Но аз съм убеден, че това са бомби! Не можеш да ги внесеш тук…

— Но той трябва да ги приеме лично! — възрази втори глас. — Такива са заповедите ми. А вие се държите така, сякаш сте спечелили проклетата война!

Миг по-късно на прага се изправи и собственикът на гласа. Оказа се военен лекар от Ескобар, облечен в яркочервена униформа. Зад гърба му се полюшваше плаващ палет с малък контролен панел, върху който имаше нещо като голям балон. Вътрешността му бе запълнена с цилиндрични, дълги около половин метър капсули, всяка от тях свързана с портативен животоподдържащ апарат. Корделия веднага разбра за какво става въпрос и лицето й пребледня. Изражението на Воркосиган остана непроницаемо.

— Имам разписка, която трябва да бъде разписана лично от адмирал Воркосиган — огледа се ескобарецът. — Той тук ли е?

— Аз съм Воркосиган — пристъпи крачка напред адмиралът. — За какво става въпрос, господин… хм…

— Медицински помощник — подсказа му шепнешком Корделия.

— Господин медицински помощник?… — Воркосиган довърши фразата си гладко, но от притеснения му поглед Корделия разбра, че е очаквал по-друга помощ.

— Връщаме пратката на изпращача! — жлъчно се усмихна ескобарецът.

— Ясно, но какво е нейното съдържание? — попита Воркосиган и пристъпи към палета.

— Вашите копелета!

Корделия видя озадаченото изражение на Воркосиган и побърза да се намеси:

— Утробни имитатори… хм… господин адмирал. Напълно независими системи със собствено захранване… Но това не означава, че не се нуждаят от контрол…

— Веднъж седмично — все така жлъчно добави ескобарският лекар и измъкна от джоба си малка дискета. — Ето ви инструкциите!

— Но какво да правя с тях, за Бога? — попита объркано Воркосиган.

— Мислехте, че на този въпрос ще отговарят нашите жени, нали? — ехидно се подсмихна онзи. — Ако питате мен, трябва да ги окачите на вратовете на бащите им! На всеки контейнер е отбелязан генът на бащинството, няма да имате проблеми с идентификацията. Ето, подпишете тук!

Воркосиган пое панела с разписката, изчете внимателно съдържанието му и загрижено обиколи палета.

— Не знаех, че могат да вършат подобни неща — промърмори той, докато се плъзгаше край рамото на Корделия.

— Подобни контейнери се използват отдавна, особено при тежките случаи — отвърна тя.

— Трябва да са много сложни…

— И много скъпи — добави Корделия. — Изненадана съм от решението им да ги използват тук, но по всяка вероятност искат да избягнат усложненията, които ги чакат в родината им. Там има доста противници на абортите, а това означава, че топката е изцяло в твои ръце…

Думите й го шибаха като куршуми, стана й мъчно, че не може да му обясни нещата по друг начин.

— И вътре има живи същества, така ли?

— Разбира се. Виждаш ли зелените лампички? Има плацента и всичко останало. Плуват си в нея живи и здрави, съвсем като в майчината утроба.

— Плуват ли?

— Предполагам.

Той разтърка брадичката си, очите му не слизаха от контейнерите.

— Седемнадесет, Боже мой! Какво да правя с тях, Корделия? — Извърна се към адютанта си, който беше изгубил дар слово от смайване: — Повикай главния лекар, бързо! — Приведе се към Корделия и прошепна: — Колко време могат да действат тези имитатори?

— Ако се наложи, и девет месеца…

— Мога ли да получа разписката, адмирале? — попита на висок глас ескобарецът. — Чака ме и друга работа… — Очите му любопитно пробягаха по оранжевата пижама на Корделия.

Воркосиган се подписа със светлинна писалка в долната част на екрана, подпечата го с палец и разсеяно го върна на пратеника. Очите му продължаваха да са заковани в палета с контейнерите. Обзета от любопитство, Корделия пристъпи към тях и започна да чете данните. Най-младият зародиш е на седем седмици, а най-старият — на около четири месеца. Вероятно е заченат веднага след началото на войната…

— Но КАКВО да ги правя?! — промърмори отново Воркосиган. Никога не го бе виждала толкова объркан.

— Положително и друг път сте се сблъсквали с подобен проблем — отбеляза тя. — Как сте го решавали?

— Чрез аборти… В случая това е извършено само до определен етап… Но нима си въобразяват, че ние ще ги отглеждаме? Плаващи зародиши, бебета в консервни кутии!…

— Не зная — въздъхна Корделия. — Но макар и нежелани, това все пак са човешки същества! Ако не беше провидението и ръката на сержант Ботари, едно от тях можеше да бъде мое и на Ворутиер! Или мое и на Ботари…

От тази мисъл на Воркосиган явно му призля. Наведе глава, гласът му премина в едва чут шепот:

— Но КАКВО ДА ГИ ПРАВЯ, за Бога?! Дай ми съвет…

— Искаш съвет от мен?! — изгледа го продължително тя.

Сигурно е голям шок изведнъж да се окажеш баща на седемнадесет деца, при това на твоята възраст, помисли си със съчувствие Корделия и успешно потисна изблика на черен хумор.

— Предполагам, че трябва да се грижиш за тях. Нямам представа как ще го направиш, но вече се подписа за приемането им…

— Да, значи съм дал думата си — реши той, обличайки проблема във форма, която му беше позната. — Думата на Воркосиган. Е, добре… Целта е засечена, планът за атаката — готов. Значи, действаме!

На вратата се появи главният лекар.

— Какво, по дяволите… — започна той, после бързо преодоля смайването си: — О, чувал съм за тях… Но не очаквах да ги срещна тук… — Пръстите му пробягаха по един от контейнерите, в очите му блесна алчността на учения: — Наши ли са?

— Наши и още как — кимна Воркосиган. — Подарък от ескобарците!

— Що за старомодни номера? — ухили се докторът. — Разбирам мотивите им, но далеч по-лесно е било да ги изсипят в тоалетната!

— Това ли е цената на човешкия живот във вашите очи? — презрително го изгледа Корделия. — Е, предполагам, че подобно мнение се дължи на възпитанието, което дава планета като Бараяр!

Главният лекар понечи да отговори, но забеляза изражението върху лицето на командира си и благоразумно замълча.

— Ето ти инструкциите — подаде му дискетата Воркосиган.

— О, чудесно. Може ли да опразня един от контейнерите и да направя дисекция?

— Не може — хладно го изгледа Воркосиган. — Дадох дума, че ще се погрижа за тях. За всички, без изключение…

— Как успяха да ви подлъжат? — вдигна глава докторът, после преглътна и махна с ръка: — Е, добре… По-късно ще уточняваме тези неща. — Вниманието му отново се насочи към цилиндричните контейнери.

— Разполагаме ли с апаратура за отстраняване на евентуалните проблеми? — попита Воркосиган.

— Не, разбира се. Най-близката такава апаратура се намира в империята Мил…1 Но там едва ли имат педиатрия. За сметка на това обаче, научноизследователският им институт с радост ще приеме тези бебчета…

Измина една дълга секунда, преди Корделия да си даде сметка, че докторът говори за контейнерите, а не за тяхното съдържание.

— Трябва да им се прави профилактика веднъж седмично — обади се тя. — Разполагате ли с подобна възможност тук?

— Не, сигурен съм, че… — Докторът вкара дискетата в компютъра и започна да се взира в холограмите: — Тук са натикали поне десет километра информация… Не, такава апаратура нямаме… Съжалявам, адмирале. Този път няма начин да удържите на думата си…