Добър епитаф, каза си Корделия и натисна спусъка. Тафас я последва, фигурите се разпиляха. След секунди всичко свърши. Никога вече няма да наричам номерата на Стабън тъпи, обеща си припряно Корделия. Изведнъж й се прииска да захвърли станъра и да нададе див, тържествуващ вик. Сдържа се с цената на огромни усилия, тъй като знаеше, че задачата й още не е приключила.

— Тафас — тихо подвикна тя. — Имам да свърша още нещо…

Той се приближи, на лицето му беше изписано дълбоко вълнение.

— Измъкнах те от тази бъркотия и ще ти поискам една услуга в замяна… Кажи ми как да изключа дългобойните плазмени оръжия… Поне час и половина трябва да бъдат блокирани.

— Защо искаш това? — вдигна вежди бараярецът. — Капитанът ли нареди?

— Не — призна Корделия. — Капитанът няма нищо общо с цялата работа, но несъмнено ще бъде доволен… Ти как мислиш?

Тафас се поколеба, после кимна.

— Ако направиш късо в онзи панел насреща, всичко ще блокира — неохотно посочи той.

— Дай ми плазмения си лък.

Очите й изпитателно огледаха помещението. Необходимо ли е това? Да, тръсна глава тя. Той ще стреля по нас, без никакво колебание. Доверието е едно, но предателството съвсем друго… Няма смисъл да изпробвам склонността му към унищожение.

Дано не ми е посочил контролния панел за тоалетните, въздъхна в себе си Корделия и натисна спусъка. Конзолата се пръсна на хиляди огнени искри, в очите й се мярна детска възхита.

Тикна плазмения лък обратно в ръцете на Тафас и каза:

— Искам да ми дадеш две-три минути аванс, после отваряш вратата и ставаш герой. Но преди това ги предупреди, просто за всеки случай. Най-отпред е сержант Ботари…

— Добре, благодаря.

Очите й се вдигнаха към люка под покрива на помещението. Той е на около три метра оттук, помисли си тя. Една бездънна пропаст… Но при чувствата разстоянието е нещо относително, там властва единствено времето. Секундите се плъзгаха като паяци по гърба й.

Прехапа устни, погледът й колебливо се спря върху лицето на Тафас. Последен шанс да остави послание на Воркосиган… Не! Представата, че устните на Тафас ще промълвят думите, които искаше да му каже, я накараха да се усмихне. Нима е възможно това? Нима можеш да кажеш „обичам те“ с чужда уста? „Много здраве“ й се стори кухо и лишено от съдържание; „всичко хубаво“ — прекалено надменно. Може би едно кратко „да“…

Поклати глава и се усмихна на озадачения боец, после му обърна гръб и изтича към шахтата в склада. Изкатери се по металните стъпенки и почука по блиндирания люк. Ключалките изщракаха и носът на Корделия почти опря в плазмения лък на доброволеца Нилеса.

— Имам нови условия за капитана — промълви закачливо тя. — Малко са объркани, но той положително ще ги хареса…

Изненаданият Нилеса мълчаливо я изтегли горе и отново запечата капака. Корделия тръгна по коридора. В дъното се тълпяха въоръжени мъже, а малко по-насам екип от техници сваляше обшивката на стената. За миг зърна главата на Ботари, която стърчеше високо над останалите. Воркосиган положително беше някъде около него. Добра се до металната стълба, без да бъде забелязана от никого, качи се на горната палуба и се впусна в бяг.

Скоро стигна площадката за изстрелване на совалки. В очите й блестяха сълзи, но устата й се смееше. На входа пазеше доктор Макинтайър — мрачен и намръщен като истински бараярец.

— Всички ли са тук?

Той доволно кимна с глава.

— Тогава скачай вътре, трябва да излитаме.

Задействаха вакуумните ключалки, после се отпуснаха на меките кресла и затегнаха коланите. Совалката се отлепи от корпуса на кораба, разтърси се от рязкото ускорение и бързо започна да се отдалечава. Пит Лайтнър я управляваше ръчно, тъй като пилотската му имплантация се различаваше от бараярската контролна система в някои от основните си неврологични възли. Тази разлика се преодоляваше с помощта на специален преводен куплунг, но те не разполагаха с такъв. Корделия въздъхна и се приготви за тежък полет.

Отпусна се в седалката и направи опит да успокои дишането си. Стабън седна до нея и с тревога отбеляза неконтролируемите конвулсии на тялото й.

— Това, което са направили на Дубауер, е истинско престъпление! — гневно изръмжа той. — Страшно много ми се иска да взривя проклетия им кораб! Случайно да знаете дали Раднов все още ни прикрива?

— За определено време дългобойните им оръдия ще бъдат извън строя — неохотно отвърна Корделия. Излишно беше да му обяснява каквото и да било. — О, щях да забравя… Кой е бараярецът, улучен от невропаралитичен заряд долу на планетата?

— Не зная — сви рамене Стабън. — Доктор Мак облече униформата му… Хей, Мак, какво име е изписано на джобчето ти?

— Чакай да видя дали ще се справя с проклетата им азбука — промърмори той и започна да срича: — Ку… Куделка…

— Мъртъв ли е? — наведе глава Корделия.

— Когато го оставихме, беше жив, но не изглеждаше добре — поклати глава Стабън, после любопитно я погледна: — Какво правихте през цялото това време на „Генерала“?

— Наложи се да върна един жест — тихо отговори Корделия. — Беше въпрос на чест…

— Добре, по-късно ще ми разкажете цялата история…

— Виж какво, Стю… Високо ценя всичко, което направи, но в момента искам да бъда сама…

— Слушам, капитане — козирува той, стана на крака и се оттегли. Но в погледа му продължаваше да се чете дълбоко безпокойство. — Проклети чудовища…

Думите бяха казани тихо, но ясно.

Корделия облегна глава на студеното стъкло и беззвучно се разплака за враговете си.

Капитан Корделия Нейсмит от Експедиционния корпус на Бета подаде на корабния компютър последните навигационни данни от открития космос. Отпуснат в удобния тапициран стол до нея, главен пилот Парнел нагласи каската с различни накрайници върху главата си, готов за задължителната преди всеки топлинен скок неврологична проверка.

Новият й кораб беше бавно и лишено от оръжия товарно корито — едно от многобройните работни добичета, които неуморно сновяха между Бета и Ескобар. Вече два месеца нямаха никаква връзка с Ескобар, тъй като бараярските ударни части държаха под контрол оттатъшната страна на топлинния проход. Според откъслечната информация, която достигаше до Бета, бойните кораби на Ескобар и Бараяр все още търсеха благоприятни позиции и сериозни сблъсъци липсваха. Не се очакваше намеса на бараярските сухопътни войски преди установяването на пълен контрол над космическото пространство около Ескобар.

Корделия натисна бутона за връзка с техническия отдел:

— Говори Нейсмит. Готови ли сте там долу?

На екрана изплува лицето на бордния инженер — един млад човек, с когото се бе запознала едва преди два дни. И той като нея беше командирован от Научноизследователския отдел. В Централата не виждаха смисъл да хабят опитни военни и технически кадри за подобни екскурзии. Облечен бе в униформата на Научноизследователската флота. Сред екипажа се говореше, че скоро ще пристигнат специалните униформи на Експедиционния корпус, но никой не можеше да каже точно кога ще стане това.

— Всичко е готово, капитане.

Гласът му беше абсолютно спокоен. Може би все още е прекалено млад, за да вярва в отвъдното, помисли Корделия. Огледа командната зала, настани се на креслото и напълни дробовете си с въздух:

— Пилот, корабът е на ваше разположение.

Изминаха няколко дълги секунди. Главата й натежа, вътрешностите й се разбунтуваха. Корделия изпита чувството, че се събужда след дълъг и тежък сън. Скокът беше осъществен успешно.

— Корабът е ваш, госпожо — дрезгаво се обади пилотът.

За него секундите на прекомерно натоварване се измерваха с часове, тежки и напрегнати.

— Корабът приет — отвърна Корделия, взе комуникационния панел в ръце и набра кода за външен оглед. Надяваше се всичко да е наред, тъй като в продължение на повече от месец този топлинен проход не беше обект на особено внимание от страна на бараярската флота. Противниците им обикновено действаха бавно и транспортните кораби безпрепятствено се отдалечаваха от зоната на контрол.