Литмир - Электронная Библиотека

— Хей, Венц! — извика Нилеса.

— Какво има? — обади се приглушен глас отдолу. — Кой е?

— Аз съм, Нилеса. Капитан Воркосиган праща оная бетианска фуста да преговаря с Раднов!

— За какво?

— Откъде да знам, по дяволите? Нали вие имате възможност да подслушвате всички кабини? Може би е решил, че не я бива за оная работа… Казва ли ти някой? — Раменете му извинително помръднаха, Корделия го успокои с насърчително кимване.

Долу разгорещено зашепнаха.

— Въоръжена ли е?

Корделия опипа двата станъра, главата й се поклати в знак на отрицание.

— Ти би ли дал оръжие в ръцете на бетианска фуста?! — извика с престорено учудване Нилеса, но очите му с безпокойство следяха подготовката й.

— Добре. Вкарай я в тръбата и затвори капака отгоре. Ако капакът не е затворен в момента на спускането, ще я гръмнем. Ясно ли е?

— Аха.

— Какво да очаквам долу? — попита с напрегнат шепот Корделия.

— Гаден капан. Ще се спуснете в нещо като ниша, която се пада в склада на машинното… Изходът е тесен, не можете да отстраните повече от един човек… Същевременно ще представлявате чудесна мишена, тъй като от трите ви страни ще има метални стени…

— Не сте мислили да прониквате оттук, така ли?

— В никакъв случай!

— Добре, благодаря.

Корделия влезе в отвора, люкът изщрака над главата й като капак на ковчег.

— Хайде, скачай — обади се глух глас отдолу.

— Високо е — извика с треперещ глас тя. — Страх ме е.

— Не бой се, ще те хвана…

— Добре.

Преплете крака около металния прът. Натика втория станър в колана си и забеляза, че ръката й трепери. Стомахът й се сви на топка, в устата й се появи горчив вкус. Преглътна, напълни дробовете си с въздух и се плъзна надолу. Дулото на станъра сочеше право напред.

Приземи се на сантиметри от лицето на човека, който я очакваше долу. В ръката си държеше капсула с невропаралитичен заряд, дулото й небрежно сочеше някъде в кръста на Корделия. Мъжът видя станъра и очите му се разшириха. Тук й помогна закостенялото виждане на бараярците относно изцяло мъжките екипажи. За част от секундата този войник се поколеба да стреля срещу жена и това й позволи първа да натисне спусъка. Тялото му политна напред, главата му увисна. Корделия го хвана за раменете и го изправи като щит пред гърдите си.

Вторият изстрел повали още един войник, който понечи да вдигне своята капсула. Третият успя да стреля, но зарядът попадна в тялото на мъжа, зад който се прикриваше Корделия. Частица от него все пак улучи лявото й бедро и тя стисна зъби, за да не изкрещи от болка. После натисна спусъка на станъра си и третият противник се просна на пода. Стори го с хладна жестокост, сама се учуди на нетрепващата си ръка. Пусна безжизненото тяло на живия щит и трескаво се огледа за някакво прикритие.

Над главата й се преплитаха дебели тръби. Когато влизат в непознато помещение, хората обикновено гледат надолу и встрани, а не нагоре. Това й помогна да вземе решение: затъкна станъра в колана си, присви колене и се оттласна от пода. Механично си даде сметка, че в нормално състояние едва ли би осъществила подобен скок, но сега го направи леко и сякаш без усилие. Хвана се за тръбите и бързо придърпа тялото си нагоре, към блиндирания таван. Изпусна въздуха от дробовете си, измъкна станъра и се приготви да посрещне неизвестността, която се олицетворяваше от овалния люк в стената към машинното отделение.

— Какъв беше този шум? — извика някой. — Какво става там?

— Хвърли една граната и запечатай входа — посъветва го втори глас.

— Не мога, там са нашите!

— Венц, обади се!

Мълчание.

— Тафас, влизай вътре!

— Защо точно аз?

— Защото ти заповядвам!

Лицето на Тафас надникна през блиндираната врата, после се появи и тялото му. Очите му бавно обходиха помещението. Тъй като се опасяваше, че ако стреля още веднъж, онези типове ще запечатат люка, Корделия търпеливо го изчака да вдигне глава. Дари го с победоносна усмивка и размаха дулото на станъра.

— Затвори вратата — прошепнаха почти беззвучно устните й, но той остана неподвижен. Върху лицето му се бореха смайване, надежда и ужас. Дулото на капсулата му зееше точно срещу главата й. Корделия изпита чувството, че гледа право в лицето на смъртта. Воркосиган е прав, помисли си тя. Невропаралитичната капсула действително излъчва авторитет…

После Тафас тръсна глава и извика:

— Май има изтичане на газ… По-добре затворете вратата, докато разбера какво става…

Дебелият овал на люка послушно се захлопна зад гърба му.

Очите на Корделия се присвиха, усмивката й се разшири.

— Здрасти — тихо подхвърли тя. — Искаш ли да се измъкнеш от цялата бъркотия?

— Какво правиш тук, бетианке?

Добър въпрос, въздъхна в себе си Корделия.

— Опитвам се да спася живота на тоз-онзи… — отвърна тя, забеляза неспокойния му поглед и добави: — Не се тревожи, твоите приятелчета са само парализирани… — А наум добави: „Няма да споменавам онзи, който ме предпази с цената на живота си“… — Предлагам ти да минеш на наша страна — продължи на глас и изведнъж изпита чувството, че играе детска игра. — Капитан Воркосиган ще ти прости и няма да отбележи в дневника отклоненията в поведението ти. Дори ще ти даде медал!…

— Какъв медал?

— Откъде да знам какъв? Вероятно какъвто поискаш… Не се налага да убиваш никого… Ето тук държа още един станър.

— Какви гаранции ще получа?

— Думата на Воркосиган — отвърна с отчаяние тя. — Можеш да му съобщиш, че аз съм ти я дала от негово име…

— Коя си ти, че да даваш неговата дума?

— Жена му, стига да оцелеем.

Лъжа? Истина? Безумна фантазия? Тафас тихо подсвирна, върху извърнатото му нагоре лице се появи доверие. Корделия впи поглед в очите му:

— Нима наистина си готов да понесеш отговорността за смъртта на сто и петдесет свои колеги, само и само за да спасиш кариерата на онзи министерски шпионин?

— Не — тръсна глава той и в очите му блесна решителност. — Дай ми този станър!

Мигът на изпитанието настъпи. Корделия се поколеба само за секунда, после му хвърли станъра.

— Трима са отстранени, остават седем — направи кратка рекапитулация тя. — Как да се доберем до тях?

— Двама ще успея да подмамя насам — отвърна Тафас. — Но останалите са при главния вход. Ако имаме късмет, бихме могли да ги парализираме в гръб.

— Хайде, давай!

Тафас се обърна и отвори блиндираната врата.

— Беше газ — извика той и изкусно се закашля. — Елате да изтеглим момчетата, после ще запечатаме вратата…

— Готов съм да се закълна, че това, което чух преди малко, беше изстрел на станър — промърмори висок войник и неохотно прекрачи прага.

— Може би са искали да привлекат вниманието ни…

Предположението беше толкова глупаво, че лицето на бунтовника веднага стана подозрително.

— Но те нямат станъри… — започна той. За щастие в този миг се появи и другият войник — Корделия и Тафас стреляха едновременно.

— Петима отстранени, петима остават — продължи с броенето Корделия, докато се спускаше на пода. Левият й крак беше изтръпнал и трудно се движеше. — Шансовете ни постоянно нарастват…

— Трябва да действаме светкавично — предупреди я Тафас. — Иначе всичко ще иде по дяволите!

— Това ме устройва — кимна тя.

Внимателно отвориха вратата и се плъзнаха в машинното. Сложната апаратура работеше на автоматичен режим, равнодушна към намеренията на създателите си. В ъгъла бяха нахвърляни няколко безжизнени тела, облечени в черни дрехи. Тафас пристъпи към коридора и предупредително вдигна ръка. Корделия кимна и спря. Вдигна станъра и зачака, очите й светкавично обходиха помещението. Беше оформено като буквата Г, в далечния му край се намираше главният вход, от който се излизаше на горната палуба. Петима мъже бяха наобиколили металната стълба, оръжията в ръцете им сочеха напред и нагоре.

— Готвят се за щурм — обади се един от тях. — Май е време да им изкараме въздуха…

24
{"b":"283169","o":1}