Да, ето ги и входовете за подземните складове. Вече никой не го беше грижа за маскировката им. Напротив — бяха разширени и укрепени, а пред тях имаше равни площадки за кацане на совалки. Водопадът с красивото езеро в скалите бе изчезнал. Корделия любопитно въртеше глава. Изненадата отмина, сега вече беше сигурна, че е трябвало да кацнат именно тук. Поклати глава, от устата й се изтръгна безсилна въздишка.

Равнодушен пазач записа имената на Корделия и младата й спътница, после ги насочи към един от близките навеси. Отметнаха платнището на входа и се озоваха в просторно помещение, предназначено да побере поне петдесет души. Вътре имаше само единадесет жени и много свободни койки.

Пленничките ги наобиколиха веднага, жадни за свежи новини. Едра жена на около четиридесет години възстанови реда с авторитетен глас, после пристъпи към новодошлите и се представи:

— Аз съм лейтенант Марша Алфреди, старши офицер на тази палатка. Имам нелеката задача да поддържам ред и спокойствие в гадната дупка. Ще ми кажете ли какво става, по дяволите?

— Аз съм капитан Корделия Нейсмит от Експедиционния корпус на Бета.

— Ох, слава Богу! Най-сетне по-старши офицер, на когото да прехвърля този ад!

— Първо кажете за какво става въпрос — въздъхна с леко притеснение Корделия.

— Наистина беше ад… Тези типове от охраната са отвратителни свини! Вчера следобед пък изведнъж се изтърсиха един куп старши офицери от Бараяр… Отначало помислихме, че идват да си изберат жертви на нагона, като предишния път… Но сутринта се оказа, че половината от охраната е подменена. Махнаха най-големите свини и на тяхно място се появиха нови бойци, които се държат като на парад… Но после се случи най-невероятното!… Изкараха коменданта на лагера на пистата и го РАЗСТРЕЛЯХА! Ей така, пред всички!

— Разбирам — кимна Корделия. — Вероятно още не знаете, че бараярците са разбити и прогонени от космическото пространство на Ескобар. В момента по всяка вероятност се водят преговори за нашето освобождаване…

Мигът на смаяна тишина бързо отлетя, палатката се изпълни с ликуващи викове. Пленничките се смееха и плачеха, а някои просто стояха като вцепенени. Новината светкавично се разнесе из целия лагер, а Корделия бе принудена да разказва всичко, до най-незначителните подробности. Успя да се справи сравнително успешно, като пропусна изцяло личните си премеждия. Радостта на хората около нея я накара да се отпусне. За пръв път от седмици насам дишаше с пълни гърди.

— Е, сега вече разбирам защо бараярците промениха отношението си — доволно заяви лейтенант Алфреди. — Преди битката са били сигурни, че никой за нищо няма да им търси сметка…

— Имат нов главнокомандващ — поясни Корделия. — А той държи на достойно отношение към пленниците, не зависимо дали армията му печели или губи…

— О, така ли? — погледна я с недоверие Алфреди. — И кой е той?

— Командор Воркосиган — отвърна с равен глас Корделия.

— Воркосиган, „Касапинът на Комар“?! — извика Алфреди и в очите й се появи паника. — Сега вече наистина я втасахме!

— Бързо забравяте демонстрацията на добра воля, за която току-що ми разказахте — хладно отбеляза Корделия.

— Сега обаче мисля, че това не е толкова израз на добра воля, колкото доказателство за неговата непредсказуемост — отвърна Алфреди. — Защото комендантът на лагера нито веднъж не взе участие в оргиите на подчинените си и съвсем не беше най-гадния от тях!

— Но отговорността е била негова. Бил е длъжен да държи изкъсо юздите на хората си. Фактът, че не го е направил, издава некомпетентност и съвсем не го освобождава от вина… — Осъзнала, че защитава една бараярска заповед за екзекуция, Корделия изведнъж млъкна, после поклати глава и добави: — Не зная… Не съм адвокат на Воркосиган…

Навън се разнесоха викове, после в палатката нахлуха нови, жадни за новини пленници. Пазачите се отдръпнаха отвъд охранявания периметър. Корделия бе принудена да разказва отново и отново… После откъм мъжкото отделение се появиха членовете на собствения й екипаж, предвождани от Парнел.

Той скочи на масата и вдигна ръка. Над тълпата радостни хора с оранжеви дрехи бавно се възцари тишина.

— Тази дама не ви казва всичко! — извика Парнел. — А аз успях да науча цялата история… Разказа ми я един от бараярската охрана… След като бяхме взети на абордаж и откарани на флагманския кораб на врага, тази дама е успяла да избяга и да убие със собствените си ръце адмирал Ворутиер — върховния главнокомандващ на бараярската армия! Ето я истинската причина за разгрома на врага! Да живее капитан Нейсмит!

— Това не е вярно — опита се да възрази Корделия, но гласът й потъна в радостните викове на тълпата, която я понесе на ръце. — Моля ви, пуснете ме! Не съм убила адмирал Ворутиер!…

Воден от Парнел, екипажът й пое инициативата в свои ръце. Корделия бе прехвърлена върху раменете на хората си и тържественият парад в лагера започна.

— Това не отговаря на истината! — напразно крещеше тя. — Прекратете този цирк, моля ви!

Всичко беше напразно. Все едно да спреш океанския прилив с лъжичка за чай, отчаяно си помисли тя. Душите на измъчените пленници просто копнееха за свобода и отмъщение. Новината за поражението на врага бе истински балсам за тях. Първите, които я чуха, започнаха да я преразказват на новопристигналите. Всеки добавяше по нещо от себе си, подробностите ставаха все по-невероятни, дори фантастични. В рамките на двадесет и четири часа вече се превърна в легенда, а няколко дни по-късно Корделия окончателно се отказа да я опровергава…

Истината беше прекалено сложна, за да бъде възприета като такава. А и самата Корделия не бе в състояние да говори убедително, тъй като пропускаше всичко, което би компрометирало Воркосиган. В крайна сметка разказът й наистина престана да звучи достоверно, превърна се в плоска и доста наивна за интелигентни събеседници история… Единственото й желание беше да се прибере у дома, при майка си и брат си. Да се наслаждава на спокойствието и грижите им, да се освободи от мислите, които поддържаха ужаса в душата й…

Лагерът постепенно се завърна към ежедневието си. Последваха дни и седмици на очакване. Преговорите за размяна на пленници се водеха бавно, през това време в палатките се говореше само за едно — кой какво ще прави, като се прибере у дома. Отношенията между Корделия и останалите жени в палатката станаха почти нормални, макар че от време на време някоя от тях се опитваше да й угажда и да я глези. Новини от Воркосиган нямаше.

Един следобед се бе изтегнала на койката със затворени очи, без да може да заспи. Лейтенант Алфреди се изправи пред нея и я побутна:

— Един бараярски офицер иска да говори с теб…

Придружи я до изхода, на лицето й беше изписано враждебно подозрение.

— Мисля, че не трябва да те пускаме сама — промърмори Алфреди. — Скоро ще си бъдем у дома, а тези типове може да са надушили за теб…

— О, не се безпокой, Марша… Всичко ще бъде наред.

Пред палатката стоеше Воркосиган. Беше облечен във всекидневната зелена униформа, на крачка от него, както обикновено, стърчеше Илиан. Изглеждаше напрегнат, уморен и тъжен.

— Мога ли да поговоря с вас, капитан Нейсмит? — официално попита той.

— Да, но не тук — отвърна Корделия, която ясно усещаше разтревожените погледи на колежките си по съдба. — Не искате ли да се поразходим?

Той кимна, сключи ръце зад гърба си и пое напред. Корделия натика своите дълбоко в джобовете на оранжевия халат. Илиан им даде няколко крачки аванс и ги последва, невъзмутим като стражево куче. Излязоха от лагера и поеха по пътечката сред гората.

— Радвам се, че дойде — обади се първа Корделия. — Отдавна искам да ти задам няколко въпроса…

— Не успях да се освободя по-рано — обясни той. — Имах ужасно много работа.

— Честито повишение — усмихна се тя и кимна към новичките жълти нашивки на реверите му.

— О, това ли? — разсеяно попита Воркосиган и докосна с длан униформата си. — Това е без значение, просто узаконяване на пълномощията, които имам…