Литмир - Электронная Библиотека

Стомахът й се сви на топка, тялото й се отлепи от койката и заплува във въздуха. В последния момент успя да сграбчи металната рамка и това я спаси от контузия, тъй като в следващия миг гравитацията нарастна трикратно и тялото й буквално се заби в твърдия матрак. Лампите отново примигнаха, гравитацията рязко се стопи.

— Плазмена атака — промърмори на себе си тя. — Защитните екрани са претоварени…

Корпусът се разтърси от страхотен удар. Лишено от тегло, тялото й напусна койката и се понесе в мрака на килията. Пряко попадение! Удари се в насрещната стена, отскочи като топка, направи безуспешен опит да се хване за нещо твърдо… Остра болка в лакета, студено желязо до бузата… Стената? Или може би подът? Завъртя се във въздуха, от устата й се изтръгна уплашен вик. Господи! Нима ще загина от огъня на своите? Чудесен край на военната ми кариера, няма що!… Овладя се с цената на огромни усилия, стисна зъби и напрегна слух.

Тишината беше пълна, наситена с напрежение. Дали получиха пробойна? Представи си, че е останала сама в тази желязна кутия, обречена на бавно задушаване и премръзване, тялото й неволно потръпна от ужас. Килията ще се превърне в ковчег, който може би ще отворят след месеци…

Ами ако са улучили командната зала? Студените пръсти на ужаса оковаха сърцето й. Ескобарците без съмнение ще се целят именно там, в мозъка на вражеския кораб. Там, където е Воркосиган… Представи си разрухата, замръзналите в космически вакуум човешки останки, полуизпепелени от плазмения взрив…

Пръстите й най-после докоснаха нещо твърдо. Стена, много добре… Ъгъл, още по-добре! Притисна се в метала и бавно се насочи към пода. Дишаше дълбоко и на пресекулки, усилията на волята й бяха насочени само към едно — да се овладее, да накара мозъка да поеме нормалните си функции.

Времето се точеше бавно, мракът бе непрогледен. Ръцете и краката й трепереха от усилията да се задържи на място. После корпусът на кораба се разтърси и лампите светнаха.

— О, по дяволите! — простена Корделия. Оказа се, че през цялото време е била на тавана. В същия миг гравитацията се възстанови и тялото й полетя към пода. Остра болка прониза лявата й ръка. Довлече се до койката, стисна преградата с побелели пръсти, запъна крака в стената.

Нищо. Тя продължаваше да чака. Левият ръкав на оранжевата пижама беше мокър и лепкав. Погледна надолу. Ръката й бе счупена малко под лакътя, розово-жълтата кост стърчеше навън, кръвта бликаше като фонтан. Надигна се, съблече горнището на дрехата и започна да го увива над раната. Болката беше страхотна. Реши да извика за помощ. Килията положително се подслушваше.

Никой не се появи. През следващите три часа опита различни варианти: крясъци, разумни доводи, блъскане по стените и вратата със здравата си ръка. Промеждутъците запълваше със стенания, тъй като болката беше наистина ужасна. Светлините премигнаха още няколко пъти, гравитацията постепенно се стабилизира. Най-накрая изпита познатото усещане, че някой се опитва да измъкне вътрешностите й с лепкави нокти, стомахът й се сви на топка и се качи в гърлото. Това можеше да означава само едно — топлинен скок.

Вратата отскочи на пантите си, Корделия уплашено се притисна в стената. Беше новопроизведеният лейтенант, придружен от санитар. На главата му имаше огромна, кървавочервена цицина, а санитарят изглеждаше напълно зашеметен.

— Поредният тежък случай — установи с равен глас лейтенантът. — Карай наред…

Пребледняла и на ръба на силите си, Корделия мълчаливо се остави в ръцете на санитаря. Човекът си разбираше от работата, но за разлика от главния лекар, пипаше доста грубичко. Когато намести костта и започна да прикрепя пластмасовата шина към ръката й, Корделия вече беше готова да припадне.

Дадоха й чифт нови затворнически дрехи и я оставиха сама. След две посещения на дежурния с подноса осъществиха втори топлинен скок. Нямаше признаци за вражеска атака, полетът очевидно протичаше нормално. Мислите й се въртяха в кръг около източника на дълбокото й безпокойство. Скоро заспа и сънува кошмари…

Лейтенант Илиан беше един от двамата, които най-накрая се появиха да я изведат от килията. Тя толкова се зарадва да види познато лице, че почти беше готова да го разцелува. Прикри чувствата си с леко покашляне и направи опит да изглежда равнодушна:

— Как преживя атаката командор Воркосиган?

Веждите на младежа отскочиха нагоре, очите му я огледаха с нов интерес.

— Нормално.

Нормално… Нормално… НОРМАЛНО! Това предполага, че е жив и здрав! Очите й овлажняха от огромното облекчение. Направи опит да го маскира с хладен, професионален интерес.

— Къде ме водите?

Вървяха по дълъг и тесен коридор.

— В совалката. Ще бъдете прехвърлена във военнопленнически лагер на една близка планета. В момента се водят преговори за размяна на пленници, вероятно скоро ще си бъдете у дома.

— У дома ли? А войната?

— Войната свърши.

— Как така свърши? — учуди се Корделия. — Нима ескобарците не се възползваха от предимството си?

— Нямаше как, защото затворихме изходите за топлинен скок…

— Затворихте, а не блокирахте, така ли?

Илиан мълчаливо кимна.

— Но как, по дяволите, можете да затворите такъв проход?

— Идеята е доста стара — отвърна младежът. — Чрез кораби-факли…

— А?

— Вкарваме кораб в прохода, изчакваме мига на топлинния скок и предизвикваме експлозия на антиматерията… Получава се огромен по амплитуда резонанс и трябва да минат седмици, преди да утихне. За това време проходът е напълно неизползваем…

— Умно! — подсвирна Корделия. — Виж, за това не сме се досетили… Но как измъквате пилота?

— Не го измъкваме. Вероятно по тази причина не сте се сетили…

— Господи! — ахна тя и неволно потръпна. — Каква ужасна смърт!

— Разполагахме с достатъчно доброволци.

Главата й бавно се поклащаше.

— Само един бараярец може да… — Млъкна и реши да смени темата: — Много пленници ли взехте?

— Не… Най-много хиляда. Докато на Ескобар останаха над единадесет хиляди наши войници… Това ви прави доста ценна, особено ако опитаме размяна едно към десет…

Затворническата совалка се оказа тясно и мрачно превозно средство, лишено от прозорци. Вътре бяха само трима — Корделия, един от техниците на собствения й кораб и красивото ескобарско момиче, което изведоха от килията му. Техникът изгаряше от желание да разказва патилата си, макар те да не бяха кой знае какви. През цялото време бил затворен в килия с останалите двама от екипажа. Тях откарали предишния ден.

Красивата ескобарка се оказа доброволка в екипажа на малък боен кораб, получил тежки повреди в битка край един от проходите за топлинен скок към Бета, станала преди около два месеца.

— Вероятно съм изгубила чувство за хода на времето — притеснено сподели тя. — Предполагам, че така става с всеки, който е затворен в единична килия… Събудих се в лазарета едва вчера, нямам никакви спомени…

Няма и да имаш, мрачно въздъхна Корделия. Особено ако докторът се окаже толкова способен, колкото изглежда…

— Помните ли адмирал Ворутиер? — попита на глас тя.

— Кой?

— О, няма значение…

Совалката най-после се приземи, ключалките на люка изсъскаха. Ярките слънчеви лъчи нахлуха в тъмната кабина, заедно със свеж и гальовен летен ветрец. Пленниците изведнъж си дадоха сметка колко отдавна не бяха дишали истински кислород…

— Къде сме? — попита техникът, докато се промъкваше през люка, обграден от двама пазачи. — Много е красиво!

Корделия го последва. Разпозна мястото почти веднага и устните й се свиха в нерадостна усмивка.

Военнопленническият лагер представляваше три реда грозни походни палатки, обградени от предпазен екран. Сивите им цилиндрични туловища бяха издигнати в дъното на широка около километър амфитеатрална просека, зад която зееха входовете на дълбоки пещери. Небето беше яркосиньо, летният следобед — тих, ленив и спокоен. Корделия изпита чувството, че изобщо не е напускала тази земя.

38
{"b":"283169","o":1}