— „Надут рак“, а? — задави се от гняв Корделия. — Ех, този Стабън! Ще го скалпирам! — Изведнъж млъкна, смаяна от грозния си, необичайно писклив глас.

Воркосиган избърса острието на ножа си от кръвта и го върна в канията.

— Мисля, че гробът трябва да бъде поне два метра дълбок — промърмори той. — А дори и повече…

Корделия кимна, от гърдите й се отрони тежка въздишка. Изправи скъсения прът и попита:

— Как е кракът ви?

— Ще се оправи. Вие по-добре се погрижете за вашия мичман.

Ръмженето и съскането беше събудило Дубауер от дрямката. Изправен на колене и лакти, той се готвеше да запълзи нанякъде. Корделия направи опит да го успокои, стреснато установи, че раненият отново изпада в шок.

Воркосиган обработи драскотината на крака си с комплекта за спешна помощ, който се поклащаше на колана му. После отново хвана лопатата. Скоро ямата стана толкова дълбока, че от нея стърчаха единствено шията и главата му. Пръстта изхвърляше с помощта на кутията за ботанически мостри, която без колебание опразни от съдържание. Някъде към полунощ изпълзя от ямата и уморено въздъхна:

— Мисля, че е достатъчно… Ако имахме плазмен лък, щяхме да се оправим за пет секунди…

Дишаше тежко, лицето и ръцете му бяха покрити с кал. Край потока в долния край на поляната започна да се трупа мъгла.

Заедно завлякоха тялото на Розмънт до ръба на ямата. Воркосиган вдигна глава и колебливо попита:

— Искате ли дрехите му за вашия мичман?

Въпросът беше практичен и напълно уместен. Корделия потръпна при мисълта, че трябва да спусне Розмънт в земята гол, едновременно с това съжали, че не се бе сетила по-рано, когато Дубауер трепереше от студ. Поклати глава и започна да съблича униформата от вкочаненото тяло на Розмънт. Имаше чувството, че обработва някаква гигантска кукла. Най-накрая свърши и побърза да бутне трупа в ямата. Той се плъзна надолу и падна по гръб на дъното с тежък тътен.

— Само минутка — прошепна тя, извади носната кърпичка от дрехите на Розмънт и скочи в гроба. Наведе се и внимателно покри лицето му. Жестът беше безсмислен, но така Корделия се почувства далеч по-добре. Воркосиган протегна ръка и я издърпа обратно.

Запълниха гроба много по-бързо, отколкото го бяха изкопали. Отъпкваха го дълго и внимателно.

— Ще прибегнете ли до някакъв ритуал? — попита Воркосиган.

Корделия мълчаливо поклати глава. Не беше в състояние да рецитира кухите и лишени от смисъл думи на погребалната церемония. Просто коленичи до гроба и отправи към небето една безмълвна, но затова пък къде по-искрена молитва. Стори й се, че духът на мъртвия другар проплясква с криле, издига се към небесната шир и изчезва, лек като перце…

Воркосиган търпеливо я изчака да свърши.

— Стана късно — промълви той. — Имаме най-малко три основателни причини да се въздържим от препъване в мрака. Затова предлагам да прекараме тук остатъка от нощта. Аз пръв ще остана на пост. Още ли изпитвате желание да ми пръснете главата с някой камък?

— Дори през ум не ми минава — увери го тя и беше напълно искрена.

— Много добре. Ще ви събудя по-късно.

Воркосиган започна дежурството с кратка обиколка на поляната. В ръцете си държеше един от последните фенери. Светлинката примигваше като светулка сред гъстата растителност. Корделия се отпусна по гръб до заспалия Дубауер. Звездите бяха бледи, полуприкрити от сгъстяващата се мъгла. Една от тях може би е нейния кораб… Или пък на Воркосиган. Не, вече са прекалено далеч, за да се виждат…

Изпита усещането, че е куха. Енергия, воля, желания — всичко това се източи като вода между пръсти и потъна в дълбоки пясъци. Погледна Дубауер, въздъхна и се опита да затвори съзнанието си за отчаянието. Аз все още съм командор, напомни си тя. Разполагам с кораб и екипаж, който продължава да изпълнява моите заповеди. Ти също ми служиш, мичман. Въпреки че в момента трудно можеш да служиш дори на себе си…

Тази мисъл изведнъж се превърна в тънка, но здрава нишка към прозрението. В душата й нахлу необикновено спокойствие, а после дойде и сънят.

Разпределиха багажа в импровизирани раници, съшити от парчета брезент и започнаха слизането. Утрото беше сиво и намръщено. Корделия държеше Дубауер за ръка и внимателно го водеше по тясната пътека. Тя не знаеше дали мичманът я познава, но беше сигурна, че предпочита нейната компания и се държи настрана от Воркосиган.

Гората ставаше по-гъста, дърветата — по-високи. Воркосиган се принуди да разчиства с нож храсталаците по пътя им. Излязоха на брега на потока и продължиха по течението му. Лъчите на слънцето пронизваха гъстия покров от листа, проблясваха върху водата, разкриваха за миг кафявите камъни, пръснати по дъното като бронзови монети, после пробягваха по ярката зеленина на крайбрежните мъхове.

Миниатюрните живи организми, които запълваха екологичните ниши, заети на Земята от насекомите, тук съществуваха по законите на радиалната симетрия. Над бистрата вода на потока се полюшваха прозрачни облачета от малки мушици, които бяха кръгли като медузи и мънички като сапунени мехурчета. Корделия ги гледаше и се усмихваше. Вероятно и Воркосиган изпита удоволствие от красивата им мантия над потока, тъй като забави убийственото си темпо и обяви почивка.

Пиха вода от потока, отпуснаха се на брега и с интерес загледаха танца на живите мехурчета около пръските на малкия водопад. Воркосиган се оттегли крачка назад, облегна гръб на близкото дърво и затвори очи. Корделия си даде сметка, че и той е на прага на изтощението. Започна да го оглежда с открито любопитство, възползвайки се от факта, че за момента е извън обсега на умните му, всевиждащи очи. Поведението му беше безупречно, пропито от достойнството на професионален войник. Тя обаче не можеше да се отърве от неясното чувство за тревога, което обикновено се появява, когато човек пропуска нещо важно… Изведнъж паметта й се прочисти, нещата заеха местата си със смразяваща яснота.

— Сетих се кой сте! — извика тя. — Воркосиган, „Касапинът на Комар“!

Прехапа устни, но вече беше късно. Клепачите му трепнаха и се вдигнаха, на лицето му се появи странно изражение.

— Какво знаете вие за Комар? — попита на глас той, от тона му ясно пролича, че само от възпитание пропуска някое обидно определение от рода на „невежа бетианка“…

— Това, което знаят всички. Водили сте една безсмислена война, за да прибавите към владенията си поредната топка от камък и пясъци… Превзели сте планетата с груба сила, принудили сте правителството й да приеме условията ви, а след това сте ги избили до крак! Вие сте бил командир на експедицията… Или греша? Доколкото си спомням, онзи Воркосиган, който е получил прозвището „Касапинът на Комар“, е бил адмирал… А вие твърдите, че не убивате пленниците си…

— Аз бях.

— Затова ли ви понижиха? — изненада се тя. Винаги бе вярвала, че подобно поведение е нещо обикновено за жителите на Бараяр.

— Не. Понижиха ме заради последиците. — Отговаряше с видимо нежелание, но все пак продължи: — Нещата излязоха от контрол. Бях им дал дума, че ще бъдат пощадени. МОЯТА дума! Но политическият офицер на армадата не изпълни заповедта ми и ги изби. Зад гърба ми. За това провинение го екзекутирах.

— Велики Боже!

— Извих му врата със собствените си ръце, направо на командния мостик. Нещата бяха лични, нали разбирате? Отнасяха се до воинската ми чест. Нямаше как да го изпратя на разстрел, защото всички се страхуваха от могъщото Министерство на политическото образование…

Така наричат тайната полиция, спомни си Корделия. Тя е най-силната организация на Бараяр, нейни хора има във всеки екипаж. Наричат ги политически офицери…

— А вие не се страхувате, така ли?

— По-скоро те се страхуват от мен — мрачно се усмихна Воркосиган. — Приличат на онези хищници снощи — бягат от открит сблъсък… Но човек трябва да внимава и никога да не остава с гръб към тях…

— Учудвам се, че не са ви обесили…