— Тази вероятност доведе до огромен скандал — промърмори той и опипа ромбчетата на петлиците си. — Естествено, при закрити врати… Все пак не посмяха да ме отмъкнат посред нощ, както става обикновено. Все още се страхуват от името Воркосиган… Но вече имам мощни врагове…

— Сигурно.

Изложена без украса или опит за измъкване, тази история й прозвуча съвсем правдиво. Корделия инстинктивно му повярва, макар да нямаше видими причини за това.

— А вчера май сте бил с гръб към тях, а? — небрежно подхвърли тя.

— Напълно възможно е. — остро я погледна той, после замислено поклати глава: — Макар че в тази теория има и известна неяснота…

— Каква?

— Още съм жив. Не допускам, че ще рискуват да започнат открити действия срещу мен, без да доведат нещата докрай. А сега имаха прекрасната възможност да се измъкнат, като припишат убийството ми на вас, бетианците…

— Уф! А аз си мислех, че имам най-тежките проблеми на света и няма нищо по-трудно от изглаждането на отношенията между няколко интелектуални примадони на Бета, събрани в общ екип… Благодаря на Бога, че ме държи далеч от политиката!

Воркосиган леко се усмихна.

— Задачата ви не е от най-леките, съдейки по това, което съм чувал за бетианците… Не бих сменил мястото си с вас. Сигурно ще полудея от нерви, ако членовете на екипажа оспорват всяка моя заповед…

— Те не оспорват ВСЯКА заповед. — засмя се Корделия, очевидно припомнила си някакъв весел епизод. — Човек просто трябва да се научи да ги убеждава…

— Къде се намира корабът ви в момента?

Усмивката й изчезна, на нейно място дойде мрачната загриженост.

— Това зависи от местонахождението на ВАШИЯ кораб!

Воркосиган сви рамене, изправи се и намести раницата на гърба си.

— Значи не трябва да си губим времето — отсече той, наложи обичайната навъсена маска на лицето си и протегна ръка да й помогне. — Нека час по-скоро се опитаме да установим това.

Спускането по могъщите планински склонове им отне целия ден. Най-накрая пред очите им се появи равнина с червеникава почва, насечена от коритата на буйни реки. Очевидно наскоро бе валяло, тъй като повечето от реките се бяха разлели и водата стигаше чак до подножието на скалистите хълмове. Зърнаха няколко стада от шестоноги тревопасни. От поведението им Корделия стигна до заключението, че наблизо са и съответните хищници, най-вероятно скрити в дълбоката трева до спускането на нощта.

Воркосиган не беше склонен да даде почивка, но Дубауер получи продължителен пристъп от конвулсии, след който тялото му омекна и краката му отказаха да се движат. Корделия бе категорична, че трябва да прекарат нощта тук. За бивак си избраха една полянка сред дърветата, на около триста метра над плоската като тепсия равнина. Всъщност, нямаше никакъв бивак — просто седнаха сред тревата и извадиха оскъдните си хранителни запаси — овесена каша и пастет от рокфор. Хапнаха в пълно мълчание, после Воркосиган счупи цилиндъра на поредната походна лампа и седна на един широк заоблен камък. Корделия легна в тревата, протегна уморените си крака и го гледа, докато потъна в люлката на съня…

Той я събуди след полунощ. Тя се протегна, схванатите от умора мускули болезнено пропукаха. Пристъпи към камъка да поеме дежурството и с изненада установи, че Воркосиган й подава станъра.

— Не забелязах нищо обезпокоително наблизо, но от време на време долу в ниското се вдига адски шум…

Обяснението изглеждаше достатъчно за проявата на доверие.

Тя отиде да погледне Дубауер, после пристъпи към камъка. Настани се удобно и вдигна глава към тъмната грамада на планината. Някъде там, високо горе, спеше Розмънт. Тялото му бе далеч от човките и ноктите на отвратителните лешояди, но все пак беше обречено на бавно разлагане. Въздъхна и насочи мислите си към Воркосиган, легнал в тревата на крачка от нея, но напълно невидим в защитното си облекло.

Този човек бе истинска загадка, призна пред себе си тя. Явен представител на офицерите-благородници от старата школа на Бараяр, Воркосиган несъмнено беше влязъл в остър конфликт с поколението млади технократи, което търсеше място под слънцето. Милитаристичните крила на двете страни бяха сключили принудителен съюз, за да държат под контрол както правителството, така и въоръжените сили, но на практика между тях съществуваше дълбока вражда. Деликатното равновесие се поддържаше единствено от Императора, но след смъртта на този мъдър старец, Бараяр без съмнение щеше да навлезе в период на политически канибализъм или открита и кръвопролитна гражданска война. Защото никой не очакваше, че наследникът на трона ще има достатъчно сила и авторитет, за да се справи с положението. Корделия изпита желанието да знае повече за сложните взаимоотношения и роднински връзки, върху които се градеше властта на тази далечна планета. Но познанията й се изчерпваха единствено с асоциацията между името на планетата и фамилното име на императора — Ворбара… Всичко останало тънеше в мрак.

Пръстите й опипаха малкия станър, в главата й се появи любопитен въпрос: кой сега е пленник и кой — победител? Спокойно би могла да се отърве от Воркосиган. А после? Даваше си ясна сметка, че сред тази пустош не би могла да се грижи за Дубауер сама, още повече че бараярецът мъдро й спести точното местонахождение на склада с хранителни припаси. По този начин я лиши от избор — волю-неволю трябваше да вървят заедно… Но имаше и нещо друго — тя му даде думата си. А от начина, по който Воркосиган я прие — без колебание и без никакви допълнителни условия, — тя разбра, че спази ли своята дума, ще може да разчита и на неговата.

Небето на изток най-сетне започна да посивява. После поруменя, появиха се златистозелени отблясъци — прекрасно повторение на пастелния залез от снощи. Воркосиган се надигна. Протегна се, размаха ръце и крака, за да раздвижи кръвта в жилите си, после й помогна да измият Дубауер във водите на близкия поток. Закусиха с овесена каша и пастет от рокфор. Този път Воркосиган направи опит да ги смеси, докато Корделия ги опита поотделно. Не се получи кой знае какво, но и двамата си спестиха коментарите.

Воркосиган ги поведе на северозапад. Почвата в равнината бе песъчлива, с тухленочервен цвят. През сухия сезон очевидно се превръщаше в пустиня, но сега беше свежа и красива, покрита с жълто-зелена трева и дребни, но изключително красиви цветя. Корделия тъжно отбеляза, че Дубауер е сляп и глух за прекрасните цветове наоколо, а състоянието му продължава да е тежко.

След три часа бърз ход стигнаха до първото сериозно препятствие в маршрута си. В дъното на камениста долина течеше буйна река, водата й имаше цвета на кафе с мляко. Пенливи пръски летяха покрай огладените камъни на брега. Тримата бавно поеха по него, очите им търсеха брод.

— Онази скала долу мърда! — изведнъж се обади Корделия.

Воркосиган извади бинокъла и го насочи в указаната посока.

— Права сте.

Пет-шест шоколадови издатини, които по нищо не се различаваха от крайбрежните камъни, на практика се оказаха добре охранени шестокраки зверове, които лениво се припичаха под топлите лъчи на утринното слънце.

— Изглеждат ми земноводни — отбеляза Воркосиган, — Но не зная дали са месоядни…

— Ако не бяхте прекъснали експедицията ми, сигурно щях да ви дам отговор на този въпрос — погледна го обвинително Корделия. — Я вижте какви летящи мехурчета! Не предполагах, че могат да бъдат толкова големи!

Над реката се появиха десетина прозрачни балона, чийто радиус надхвърляше тридесет сантиметра. Част от тях се насочиха към шестокраките и лениво кацнаха върху дебелите им гърбове. Крилцата им пърхаха с въртеливи движения — като витлата на хеликоптер. Корделия взе бинокъла от ръката на Воркосиган и го насочи натам.

— Дали не са като онези земни птички, които почистват добитъка от паразити? — попита тя, после поклати глава: — О, не… Едва ли…

Шестокраките животни се изправиха с предупредително съскане и тромаво навлязоха във водата. Мехурите се напълниха с въздух и литнаха, телата им този път имаха цвят на чаши, пълни с гъсто бургундско.