Библиотеката беше задръстена от книги по военна стратегия и тактика, история на Бараяр и околните планети. Това можеше да се очаква. Но Корделия се изненада истински, когато видя широката художническа папка, запълнена с избледнели акварели.

— Твои ли са? — любопитно попита тя. — Изглеждат доста добри…

— Рисувах малко като младеж — поясни той, заровил се сред стотиците дреболии в чекмеджето на бюрото. — Някъде на двадесет се отказах… Имах прекалено много други задачи…

Колекцията му от медали и почетни нашивки се оказа наистина внушителна. Ранните и по-незначителни награди бяха старателно подредени на кадифени платна, под всяка от тях имаше обяснителна бележка. Обратно, по-скорошните и далеч по-високи отличия бяха небрежно нахвърляни в стъклен буркан. Прищипан в дъното на чекмеджето се оказа един от най-високите правителствени ордени на Бараяр…

Корделия седна на леглото и започна да разглежда рисунките. Повечето от тях бяха старателно изработени архитектурни скици, сред тях имаше само няколко портрета и пейзажи, направени с видимо неопитна ръка. Повечето от портретите принадлежаха на красива млада жена с къса, леко къдрава коса. Беше рисувана както облечена, така и гола. От надписите под картините Корделия стреснато установи, че това е първата жена на Воркосиган. За пръв път я виждаше, тъй като той никога не носеше снимката й. Други три скици изобразяваха ухилен младеж със смътно познати черти. Името „Гес“ под тях обясняваше всичко. Прибавяйки тридесетина килограма и двадесет години към фигурата, Корделия с тръпка на ужас разпозна адмирал Ворутиер. И побърза да затвори папката.

Воркосиган най-после откри това, което търсеше: чифт стари кървавочервени нашивки на лейтенант.

— Така е добре — въздъхна с облекчение той. — Няма да се наложи да ходим в щаба…

На входа на Имперската болница ги спряха.

— Часовете за посещения свършиха, сър — обяви някакъв санитар.

— Никой ли не ви предупреди от щаба? Къде е онзи хирург?

Изминаха няколко минути преди да открият лекаря на Куделка — онзи, който бе намествал ръката му при първото посещение на Корделия.

— Адмирал Воркосиган, сър! Разбира се, че часовете за свиждане не се отнасят за вас! Моля, заповядайте… А вие сте свободен, ефрейтор!

— Не съм дошъл на свиждане, докторе. Искам още тази вечер да ви освободя от пациента, стига това да е възможно физически… Куделка получи ново назначение.

— Ново назначение ли? — учудено попита лекарят. — Но той трябва да остане в болницата поне още една седмица! За какво ново назначение става въпрос? Та той едва ходи…

— Работата му ще бъде на бюро — отвърна Воркосиган. — Надявам се, че поне ръцете му са наред…

— Относително — сви рамене хирургът.

— Очакват ли го още процедури?

— Нищо особено. Няколко контролни теста и толкова. Исках да го задържа до края на месеца, за да направи пълни четири години… Това малко ще вдигне пенсията му…

Воркосиган извади купчина документи и дискети от джоба си, подбра необходимите и ги тикна под носа на доктора:

— Ето, вкарайте ги в компютъра си и подпишете заповедта за изписване. — Обърна се към Корделия и добави:

— Ела, отиваме да го изненадаме!

На лицето му грееше доволна усмивка.

Завариха Куделка облечен в черните дрехи, които носеше през деня. Зачервен и потен, той се бореше с някакъв апарат за координация на движенията и ругаеше под нос.

— Здравейте, сър — намусено поздрави той. — Проблемът с тези изкуствени нерви е там, че не можеш да ги НАУЧИШ на нищо! Тренировките помагат само на органичната тъкан. Някой ден ще превъртя и положително ще си разбия главата в стената! — От гърдите му се откъсна дълбока въздишка, упражненията бяха прекратени.

— Не го прави — усмихна се Воркосиган. — Имам чувството, че през следващите дни главата ще ти трябва…

— Сигурно — сви рамене Куделка. — Макар да не е най-добрата част от тялото ми… — Остана за известно време загледан в уредите, после изведнъж се сети, че трябва да бъде по-любезен с командира си. — Но какво правите тук по това време, сър?

— Дойдох по работа. Какви са плановете ти за следващите няколко седмици, мичман?

— Ами… Другата седмица ще ме изпишат. Ще се прибера у дома, после вероятно ще тръгна да си търся работа… Понятие нямам каква…

— Лошо — въздъхна с каменно лице Воркосиган. — Това, което ще ти кажа, вероятно ще промени плановете ти, но няма как… Лейтенант Куделка, вие имате ново назначение! — Протегна ръка и положи на нощната масичка заповед за назначение, заповед за повишение в чин лейтенант и чифт червени нашивки.

Корделия с интерес наблюдаваше промените по изразителното лице на Куделка. Първо се появи смайването, бързо заместено от надеждата. Бавно взе заповедите и започна да ги чете.

— О, сър! — извика той. — Зная, че не е шега, но сигурно е станала някаква грешка! Личен секретар на новоизбрания регент! Господи, нямам представа от подобна работа! Не, това е невъзможно!…

— Същото каза и новоизбраният регент, когато му предложиха тази длъжност — намеси се с усмивка Корделия. — Предполагам, че двамата заедно ще навлизате в задълженията си…

— Но защо се е спрял на мен? Вие ли ме препоръчахте, сър? Като се замисля… — Ръцете му отново разгънаха заповедите, очите му пробягаха по редовете. — Всъщност, кой ще е новия регент? — Отправи въпросителен поглед към Воркосиган и най-после включи: — Мили Боже! — За изненада на Корделия, нито се усмихна, нито направи опит да поднесе поздравления: — Но това е… Това е страхотна работа, сър! Тия в правителството най-сетне свършиха нещо свястно! Ще бъда горд да ви служа, сър! Благодаря!

Воркосиган доволно кимна.

Куделка най-накрая се усмихна, в ръката му останя единствено заповедта за повишение.

— Особено много ви благодаря за това, сър!

— Не бързай с благодарностите, защото възнамерявам да ти извадя душичката!

— Нищо ново! — разшири се усмивката на Куделка, а пръстите му неловко опипаха червените нашивки.

— Може ли аз да свърша тази работа, лейтенант? — обади се Корделия.

— За мен ще бъде чест, милейди.

Корделия се наведе и внимателно прикрепи нашивките към якичката му. После отстъпи крачка назад, огледа го и кимна със задоволство.

— Моите поздравления, лейтенант.

— Утре сутринта можеш да получиш чисто нови — обади се Воркосиган. — Но аз реших, че и тези ще свършат работа. Тази вечер ще спиш в резиденцията на баща ми, тъй като утре рано сутринта започваш работа.

Куделка нежно попипа червените ромбове:

— Ваши ли са, сър?

— Някога бяха мои — кимна Воркосиган. — Дано не ти донесат и моя късмет… Носи ги със здраве…

Куделка кимна и се усмихна. Оценил по достойнство жеста на командира си, той просто нямаше думи да изрази чувствата, които го вълнуваха. Но двамата прекрасно се разбираха и без думи.

— Мисля, че не ми трябват нови, сър — промълви след известно време той. — Така хората няма да ме мислят за току-що произведен новобранец…

По-късно, вече в удобната спалня на градската резиденция на Воркосиган, Корделия изведнъж си спомни нещо.

— Какво си казал на императора за мен? — любопитно се надигна на лакът тя.

Арал се размърда, загрижено покри голото й рамо с чаршафа и я притисна към себе си.

— Хм… — Колебанието му беше явно. — Езар ме разпитваше за теб, особено много го интересуваше спора ни относно Ескобар… Беше склонен да вярва, че ти си оказала фатално влияние върху решенията ми… Тогава още не знаех, че ще бъдем заедно… Искаше да научи какво толкова съм видял в теб… И аз му казах… — Замълча, после някак срамежливо добави: — Казах му, че около теб се плиска чест, като истински фонтан…

— Не, това вече е прекалено! Никога не съм се чувствала изпълнена с чест… А по-скоро с объркване…

— Това е нормално. Фонтаните не умеят да задържат нищо в себе си.

Разбитият кораб висеше в пространството, една черна точка в непрогледния мрак. Все още гореше, единият му край беше нажежен до бяло, като странна звезда. Прожекторите на спасителния екип проблясваха над оголения скелет на корпуса.