КАТО МРАВКИ, НАПАДНАЛИ МЪРТВА ПЕПЕРУДА, помисли си Ферел. ИЛИ ПО-СКОРО КАТО ЛЕШОЯДИ…

Въздъхна и натисна няколко клавиша. Върху екрана се появи изображението на същия кораб, но такъв, какъвто е бил само преди няколко седмици — горд и ярко осветен космически кръстосвач, гледката на който неизменно му напомняше увеселителен кораб в нощно море. Пъргав, блестящ, функционален, отразяващ като огледало мислите и желанията на главния пилот. Една съвършена машина, сливаща се почти напълно с човешката воля…

Всичко това вече не съществуваше. Ферел въздъхна, прочисти си гърлото и погледна вдясно от себе си.

— Е, добре, докторе… — промърмори той към жената, изправена безмълвно до командния пулт. — Това е отправната ни точка… Предполагам, че ще искате и по-детайлно изследване.

— Да, ако обичате… — Гласът й беше дълбок алт, съвсем подходящ за възрастта й. По приблизителна преценка на Ферел, трябва да беше на около четиридесет и пет години. Върху ръкава на тъмночервената униформа на Ескобарския медицински корпус проблясваха внушително количество сребърни лентички, всяка от които обозначаваше пет години служба. Тъмната коса със сребърни нишки беше подстригана късо. Не заради модата, а по-скоро за улеснение. Тялото й все още бе стегнато, само масивният ханш издаваше тежестта на годините. Истински ветеран, помисли си Ферел. На неговия ръкав отсъстваше дори първата шевица, просто защото имаше по-малко от година служба. В замяна на това тялото му беше тънко и стройно, съвсем като на юноша.

Но тя е само медицински техник, напомни си той. Едно ниво под истинските лекари. Докато той самият е дипломиран главен пилот… Притежава пълен комплект неврологични имплантации, преминал е курс по самостоятелно биологично захранване. Разполага с всички сертификати и лицензи, които за съжаление получи малко след приключването на 120-дневната война… Това наименование е доста приблизително, тъй като всички знаят, че от момента, в който флагманският кораб на бараярската флота изстреля първия си залп към Ескобар, до момента, в който последните оцелели кораби на тази флота панически се натикаха в дупката за топлинен скок, бяха изминали точно 118 дни и няколко часа…

— Ще останете ли за наблюдение? — попита на глас той.

— Още не — поклати глава жената. — Този район беше преровен основно в продължение на няколко седмици. Не очаквам да открием нещо, преди да направим четири обиколки, макар че все пак трябва да внимаваме… Ще довърша оборудването на кабинета, после мисля да подремна… — Замълча, след което извинително подхвърли: — През последните няколко месеца имахме страшно много работа, а персоналът не достига… Моля ви да позвъните в момента, в който забележите нещо съмнително. Предпочитам сама да управлявам изкуствената ръка…

— Нямам нищо против — кимна Ферел и се завъртя заедно със стола към командния панел. — Каква е минималната маса, която бихте желали да изследвате лично? Може би четиридесет килограма, а?

— Не. Стандартът, който предпочитам, е един килограм.

— Моля? — извъртя се отново той. — Шегувате ли се?

— Да се шегувам ли? — учудено го изгледа тя, после изведнъж разбра. — О, извинявам се… Вие просто работите с общоприетите стандарти… Забравих да ви кажа, че съм специалист по идентификация на малки обекти. Често ми се налага да обработвам обекти с далеч по-малко тегло от един килограм, но в случая ще се задоволя с тази граница. Иначе цялото ви време ще отиде да проверявате разни микрометеори и други подобни космически боклуци… Един килограм е добре…

— Уф!

Ферел поклати глава, но покорно начука данните за идентифициране на обекти с минимално тегло един килограм, после ги вкара в компютъра, който управляваше сензорите на апаратурата за автоматично изследване на околното пространство.

Жената одобрително кимна и напусна тясната като килер командна кабина. Старият куриерски кораб беше наскоро изваден от орбитата, предназначена за бракувани космически апарати. Оборудваха го набързо и го предадоха в разпореждане на офицери от среден ранг, заети с прочистване на околопланетното пространство след войната. Висшите офицери вече бяха установили монопол над новите кораби — слаба утеха за випуска на Ферел, който така и не успя да вземе участие в истинските сражения. Сега трябваше да се задоволят със спомагателни операции — нещо, което Ферел вътрешно сравняваше с дейността на санитарните части, за да не прибегне до по-обидни сравнения…

Хвърли един последен поглед към оголения скелет на главния екран, главата му мрачно се поклати. После издаде лека въздишка на удоволствие и намести шлемофона си така, че да влезе в контакт със сребристите кръгчета по слепоочията му. Затвори очи и потъна в управлението на собствения си кораб.

Космосът го обгърна отвсякъде, безбрежен като океан. Той се превърна в кораб, едновременно с това в риба и тритон… Престана да диша, светът се разтвори около него.

Тук няма болка, няма страдания… Сам в безбрежния космос.

Двигателите на кораба изригнаха огнени пламъци, които сякаш изскочиха направо от върховете на пръстите му. Корабът покорно зае кръгова орбита и претърсването започна.

— Медицински техник Бони? — попита той, след като набра номера на кабината й. — Мисля, че открих нещо за вас…

Тя разтърка очи и недоумяващо се втренчи в екрана.

— Толкова скоро? Но колко е часът?… О, изглежда съм била по-уморена, отколкото си представях… Идвам веднага, пилот.

Ферел зададе на компютъра програмата за автоматична изометрия и се протегна. Дежурството му беше продължително, скучно и монотонно. Беше започнал да огладнява, но това, което се появи на екрана, бързо го накара да изгуби апетит.

Бони се появи само след минута и безшумно зае свободното кресло до него.

— Имате право, пилот — промърмори тя, включи апаратурата за външно изследване и разкърши пръсти. Операцията по управлението на изкуствената ръка, снабдена с лазерни лъчи, изискваше изключителна деликатност.

— Нямаше как да сбъркам — кимна Ферел, облегна се в креслото и се приготви да наблюдава действията й. — Защо пипате толкова леко? — попита той, забелязал как жената преминава на най-ниска тяга.

— Преди всичко, защото са замръзнали — отговори тя, без да отделя очи от показанията на екрана. — И са изключително крехки… Подходим ли грубо, лесно ще ги натрошим като бучици лед… Но първо трябва да прекратим въртеливото движение — добави повече на себе си тя. — Така вече е по-добре… Мисля, че бързото въртене не им е много приятно…

Той отмести поглед от предмета върху екрана и учудено я погледна:

— Но те са МЪРТВИ, госпожо!

На лицето й се появи лека усмивка, очите й не изпускаха подутия труп с разкривени крайници, който бавно се насочваше към товарния отсек.

— Вината не е тяхна, нали? — каза Бони и посочи екрана: — От нашите е… Личи си по униформата.

— Уф!

Върху лицето на Ферел се изписа притеснение и той направи опит да го прикрие с пресилен смях.

— Това май ви харесва, а?

— Да ми харесва ли? Не… Но вече девет години работя в Отдела за идентификация и мога да кажа, че работата в условия на вакуум е за предпочитане… Съвсем различна от онази, която сме принудени да вършим на някоя планета…

— Какво й е толкова за предпочитане? — учуди се Ферел. — Та тези трупове са напълно обезобразени от декомпресията!

— Така е, но поне не са разложени…

Той напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Разбирам… Предполагам, че след малко ще бъдете доста… хм… напрегната… Вярно ли е, че вашите хора им викат „трупове-ледници“?

— Някои наистина го правят — кимна тя. — Но аз не съм от тях…

Маневрите по вкарването на разкривения труп в товарния отсек скоро приключиха, люкът автоматично се затвори.

— Сега се налага да изчакаме няколко часа за размразяване — обясни тя. — След което ще е готов за работа…

— А вие как ги наричате? — любопитно я изгледа Феел.

— Хора.

Усмихна се на озадаченото му изражение и бавно излезе. Насочи се към помещението в съседство на товарния отсек, което беше пригодено за морга.