При поредната почивка любопитството му надделя и той се насочи надолу. Надникна през вратата на кабината и видя, че масата за аутопсии е все още празна, а жената с червена униформа седи зад бюрото си.

— Здравейте…

Тя рязко вдигна глава, на лицето й се появи усмивка:

— О, пилот! Заповядайте…

— Благодаря… — Поколеба се за миг, после добави: — Знаете ли, можем да престанем с тези официалности… Наричайте ме Фалко…

— Правилно — кимна тя. — Моето име е Терса…

— Така ли? Братовчедка ми се казва Терса…

— Това име се среща често — усмихна се жената. — В училище бяхме три Терси… — Стана и пристъпи към някакъв уред, прикрепен за вратата на товарния отсек. — Предполагам, че вече е готов да бъде изтеглен на брега… Образно казано, разбира се…

Ферел се размърда на стола и нерешително се покашля. Не знаеше дали да остане, или да се извини и да се оттегли.

— Доста гротескна форма на риболов — промърмори той. МАЙ Е ВРЕМЕ ДА СЕ ОТТЕГЛЯ…

Тя взе контролния панел на въздушния палет и влезе в товарния отсек. Оттам се разнесе някакво думкане, после фигурата й отново се показа на вратата. След нея плуваше въздушният палет. Трупът бе облечен в тъмносинята униформа на офицер от пехотата, покрит от главата до петите с дебел пласт лед, който вече беше започнал да се топи. Ферел потръпна от отвращение.

КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА СЕ ИЗВИНЯ И ДА СЕ ОТТЕГЛЯ! Но вместо това се облегна на вратата и зачака.

Терса взе някакъв инструмент с размерите на молив, свърза го с натрупаните върху рафта компютри и го насочи към очите на трупа. От върха на молива блесна синкава светлина.

— Ретинална идентификация — поясни тя, после взе някакъв друг уред с размерите на бележник и го притисна към чудовищно подутите длани. — Пръстови отпечатъци… Винаги ги комбинирам, след което ги подлагам на сравнителен анализ. Понякога очите са напълно унищожени и могат да станат грешки… А това никак няма да е приятно за роднините на покойния, нали? — Премести поглед към показанията на екрана и започна да си тананика. След малко престана и вдигна глава: — Ето, всичко е наред… Лейтенант Марко Делео, двадесет и девет годишен… Добре дошъл, лейтенант, нека видим какво мога да направя за теб…

Опря някакъв инструмент до дрехите му и конците се разхлабиха. После се зае да го съблича.

— Често ли им говорите? — попита с одрезгавял глас Ферел.

— Винаги — отвърна тя. — Имам чувството, че така им отдавам някаква почит… Особено на фона на нещата, които съм принудена да върша с тях.

— Мисля, че това е непочтено — поклати глава Ферел.

— Непочтено ли?

— Имам предвид цялата тази акция по събиране на трупове — поясни той. — Губим време и пари, а на тях изобщо не им пука… Петдесет или сто кила гниеща плът, нищо повече… Далеч по-хигиенично е да ги оставим в космоса…

Тя сви рамене и спокойно продължи да работи. Разгъна дрехите, обърна джобовете и започна да подрежда съдържанието им на масата.

— Обичам да преглеждам джобовете им — каза. — Това ме връща в годините на детството… Когато отивахме някъде на гости, аз винаги се отделях, уж до тоалетната, и започвах да надничам из стаите… Беше ми любопитно да видя какво има в тях, как са подредени. Особено много ме впечатляваха чистите и подредени стаи, може би защото никога не успявах да въведа ред в своята… А когато се натъквах на бъркотия, ми ставаше още по-приятно, тъй като откривах сродни души… Вещите на хората са нещо като външна морфология на душата им. Като черупката на охлюва… От съдържанието на джобовете им си вадя заключение за характера, който са имали… Подредени ли са били или прахосници… Дисциплинирани или не… Да вземем, например, лейтенант Делео… Трябва да е бил изключително подреден и дисциплиниран офицер. Единствената непозволена вещ в джобовете му е този малък видеодиск от дома… Предполагам, че на него е записан образът на съпругата му. Мисля, че е бил приятен човек…

Отвори един пластмасов плик и започна да подрежда вещите в него.

— Няма ли да пуснете диска? — любопитно я изгледа Ферел.

— О, не. Това би било проява на нетактичност…

— Нещо не мога да ви разбера — язвително се усмихна той и хвърли многозначителен поглед към голото тяло на масата.

— Не се притеснявайте — спокойно отвърна тя и се зае с миенето на трупа. Ръцете й постепенно се спускаха надолу, към областта на гениталиите. Когато докоснаха мръсотията под тях, предизвикана от неизбежното освобождаване на мехура, Ферел най-сетне не издържа и се махна.

Тази жена е побъркана, помисли си той. Питам се обаче, дали това е причината да избере подобна професия, или е последица от нея…

Изминаха цели двадесет и четири часа преди да хванат следващата си „риба“. Ферел се възползва от нощния си цикъл и потъна в дълбок сън. Присъни му се, че е на борда на океански траулер, а в мрежите му се мятат подути, мазно блестящи трупове. Събуди се потен, с ледени крака. С облекчение се върна в пилотската кабина, надяна шлемофона и се сля с кораба си. Този кораб беше най-доброто нещо в живота му — чист, безупречен механизъм, безсмъртен като бог. И най-важното — лишен от пикочен мехур и сфинктерни мускули, които имат неприятната способност да се разпускат…

— Странна траектория — отбеляза той, когато медицинският техник се настани в съседното кресло.

— Така е — отвърна Бони, вгледа се в екрана и добави: — Може би, защото е бараярец… Захвърлен на цяла вечност от родния си дом.

— Защо тогава не го откачите?

— Не мога. Имаме списък с особените белези на всичките им хора, които се водят изчезнали. Това е част от примирието, също като размяната на военнопленници…

— Мисля, че не им дължим нищо, особено ако вземем предвид начина, по който са се отнасяли към пленените ни сънародници…

Бони само сви рамене.

Бараярецът се оказа висок широкоплещест офицер с командорски нашивки на петлиците. Медицинският техник обработи трупа му със същите грижи, с които бе дарила и лейтенант Делео. Употреби доста усилия, докато изправи сгърчените му крайници, особено много се измъчи с масажа на посивялото му лице. Ферел наблюдаваше действията на ръцете й с нарастващо отвращение.

— Бих искала устните му да не са толкова зловещо разтеглени — поясни тя, без да прекъсва работата си. — Иначе вечно ще изглежда като озъбен пес… Би било жалко, защото приживе положително е бил красив мъж.

Сред личните вещи на бараяреца се открояваше малка кутийка със секретна ключалка, която съдържаше нещо като стъклено мехурче, запълнено с прозрачна течност. Вътрешността на златното капаче беше гъсто изписана с бараярски букви.

— Какво е това? — любопитно попита Ферел.

— Вероятно нещо като талисман или спомен… — промълви замислено Бони, докато пръстите й бавно въртяха кутийката под светлината на лампата. — През последните три месеца научих много нови неща за бараярците… Ако обърнеш десет от тях с главата надолу, от тях ще изпаднат поне девет амулета, талисмана или медальона. При висшите им офицери тази цифра може да бъде дори по-висока…

— Глупави предразсъдъци!

— Не съм сигурна дали става въпрос за предразсъдъци, или просто за обичай… Веднъж оказахме първа помощ на един ранен военнопленник… Той твърдеше, че това е обичай. Войниците получават подобни неща като подарък и ги пазят, макар че почти никой не вярва в чудодейната им сила… Същият този пленник обаче започна да се бие с нас, когато се заехме да го събличаме за операцията. Наложи се да го държим трима едновременно, докато го хване упойката… Доста добро постижение за човек, на когото и двата крака бяха току-що откъснати… Плачеше и се бореше… Разбира се, за това допринасяше и шоковото му състояние.

Ферел хвана късата верижка на кутийката и леко я разлюля. Любопитството му беше възбудено.

— Нещо като светена вода, а? — попита той.

— Може би. Често се натъкваме на подобни амулети. Наричат ги „майчина сълза“… Дайте да погледна надписа, може би ще успея да го разгадая… Да, ето тук пише „мичман“ и има някаква дата. Вероятно датата на произвеждането му…