— Но това не са сълзите на майка му, нали?

— Напротив. Именно заради това вярват във вълшебната сила на подобни амулети…

— В случая обаче вълшебството не му е помогнало…

— Е, да…

Ироничната усмивка на Ферел бавно изчезна.

— Мразя ги тези типове! — промърмори той. — Но ми е мъчно за майката на тоя…

Бони отвори медальончето, което беше окачено на верижката, заедно с амулета. Вътре имаше малък кичур коса.

— Излишно е — обяви тя, след като с мъка разчете надписа под капачето. — Тя се оказа една щастлива жена…

— Как така? — погледна я с недоумение Ферел.

— Умряла е преди три години, този кичур е отрязан преди да я погребат.

— И той ли носи късмет?

— Не, едва ли… По-скоро е спомен, при това един от приятните… Веднъж обаче попаднах на нещо наистина ужасно. Беше скрито в кожена торбичка, окачена на шията на жертвата… Вътре имаше десетсантиметрово скелетче, увито в пръст и сухи листа. Отначало го помислих за жабешко, но когато го поставих под микроскопа, установих, че принадлежи на човешки зародиш. Странно, много странно… Заприлича ми на черна магия… Едва ли шията на един корабен инженер е най-подходящото място за подобен амулет…

— Изглежда никой от тях не действа — поклати глава Ферел.

— Ако действаха, едва ли АЗ щях да ги видя — усмихна се Бони.

Продължи с обработката на трупа. Свали униформата му и я почисти, после го преоблече и го тикна обратно в хладилната камера.

— Бараярците са щури по войната и военните атрибути — поясни тя. — Затова запазвам униформите им и след съответното почистване, отново ги обличам в тях. Така имам чувството, че ги правя по-спокойни…

— Аз пък продължавам да мисля, че трябва да го изхвърлим, заедно с останалия боклук! — намръщи се Ферел.

— Не е така — поклати глава жената. — Помислете си само колко труд е бил положен за него: девет месеца бременност, раждане, после две години в пелени… И това е само началото. Десетки хиляди закуски и вечери, хиляди приказки на заспиване, дълги години в училище… Десетки специално подготвени преподаватели, да не говорим за военната академия. Куп хора са участвали в изграждането на този човек… — Протегна ръка и приглади косата на трупа. — А тази глава е съдържала една своя вселена… — Хвърли бърз поглед към монитора и добави: — Имал е доста висок чин за възрастта си… Командор Аристид Воркалонер, тридесет и две годишен… Име на бараярски благородник… Издава го това „Вор“ отпред… Истински представител на висшата класа в Бараяр.

— Класа на самоубийци! — промълви с отвращение Ферел. — Дори на нещо по-лошо… — По неизвестни причини гневът беше започнал да го напуска.

— Е, вече се е присъединил към истинската демокрация — сви рамене Бони. — А джобовете му са безупречни…

Изминаха три пълни денонощия без да се случи нищо особено. Апаратурата ловеше единствено дребни космически отломки и Ферел сериозно започна да се надява, че бараярският благородник ще се окаже последния улов по време на дежурството им. Краят му вече се виждаше, най-накрая ще се наспи както трябва… После обаче дойде молбата на Бони.

— Фалко, много ще съм ти благодарна, ако направим още няколко допълнителни кръга — каза тя. — Летим по приблизителна траектория, в точно изпълнение на заповедта. Но понякога става така, че при избухването на улучения кораб телата получават далеч по-голямо ускорение и могат да се озоват извън предварително изчислените параметри…

Ферел не беше очарован. Но след това си представи удоволствието от още един ден свободен пилотаж и изкушението надделя. Разсъжденията на Бони се оказаха правилни — само половин ден по-късно върху екраните на мониторите изплува поредната тъжна картина.

— О! — възкликна Ферел, след като фокусира външните камери. Трупът в космоса се оказа на жена. Бони го привлече в товарния отсек с безкрайно внимание. Този път Ферел нямаше никакво желание да присъства на огледа, но медицинската сътрудничка вече беше свикнала с него.

— Аз… Аз не искам да гледам обезобразеното тяло на жена… — направи опит да се измъкне той.

— Твоя воля — сви рамене Бони. — Но според мен, не е честно да отхвърляш една личност, само защото е мъртва… Не би имал нищо против тялото й, ако беше жива, нали?

Той не можа да сдържи усмивката си:

— Равни права и за мъртвите, значи…

— Защо не? — погледна го сериозно тя. — Част от най-добрите ми приятели са трупове!…

Той само изсумтя, а Терса колебливо добави:

— Специално в този случай бих се радвала на компанията ти…

Слязоха в кабината и медицинският техник се залови за работа. Положи останките на жената върху масата, съблече я, изми я и направи всичко възможно да изпъне вкочанените крайници. Накрая се наведе и целуна посинелите устни.

— О, Господи! — извика Ферел, обзет от отвращение. — Вие НАИСТИНА сте луда! Проклета любителка на трупове, при това ЛЕСБИЙКА! — Скочи на крака и решително тръгна към вратата.

— На такава ли приличам? — попита тя. Гласът й беше тих и абсолютно спокоен. Това го накара да се закове на прага и да извие глава. Погледът й беше спокоен и нежен, почти като този, с който наблюдаваше своите трупове. — В какъв странен свят живееш, Господи… Кой знае какви мисли ти минават през главата…

Отвори някакъв куфар, отвътре извади красива рокля, фино бельо и чифт бели, богато бродирали чехли. Това е сватбена рокля, съобрази Ферел. Тази жена наистина е психопат!

Бони облече трупа, нагласи черните къдрици около лицето и едва тогава дръпна ципа на хладилния чувал.

— Мисля да я сложа до онзи висок и красив бараярец — обяви тя. — Ако се бяха срещнали на друго място и в друго време, те двамата положително щяха да се харесат… Докато лейтенант Делео все пак е бил женен…

Зае се да надписва етикета, едновременно с това в главата на Ферел започна да се оформя едно ужасно подозрение. С усилие на волята той преодоля объркването си и пристъпи напред. Нещата изведнъж дойдоха на мястото си.

НА ТОЗИ ТРУП ТЯ НЕ НАПРАВИ НИКАКВИ ПРОВЕРКИ ЗА САМОЛИЧНОСТ!

Вън, през тази врата ей там! — заповяда си той. Ето какво трябва да направиш, при това веднага! Но краката му тръгнаха в обратна посока и се спряха на метър от трупа. Очите му се сведоха към табелката.

МИЧМАН СИЛВИЯ БОНИ, ВЪЗРАСТ: ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ.

Неговата възраст!…

Тялото му се разтърси от неудържими тръпки. Господи, в тази стая НАИСТИНА е студено! Терса Бони затвори куфара и отиде да докара въздушния палет.

— ДЪЩЕРЯ ТИ?! — прошепна дрезгаво Ферел и това беше всичко, което успя да излети от скованите му устни.

Тя мълчаливо кимна.

— Какво ужасно… ужасно съвпадение!…

— Не е съвпадение — поклати глава жената. — Нарочно помолих да ме изпратят в този сектор…

— О… — Той преглътна и се обърна да си върви, после рязко извърна пламналото си лице към нея: — Извинявай за това, което казах преди малко…

— Няма нищо.

На лицето й отново се появи тъжната и замислена усмивка.

До края на деня не откриха нищо, с изключение на дребни отломки. Постигнаха негласно споразумение да направят още един кръг по леко спираловидна орбита, просто за да са сигурни, че няма да пропуснат и последната траектория. Тук откриха още един труп, далеч по-отвратителен от предишните. В корема му зееше огромна рана, червата висяха навън, замръзнали като храст с гротескна форма.

Помощницата на смъртта свърши работата си без дори да сбърчи нос. Когато остана единствено измиването — най-простата от всички процедури, Ферел внезапно пристъпи напред и каза:

— Може ли да ти помогна?

— Разбира се — кимна Бони и отстъпи крачка назад. — Последната почит не намалява, когато се споделя и от други…

И той се зае за работа. Действаше бавно и внимателно като стажант-светец, заел се да мие първия си прокажен…

— Не се страхувай — обади се тя. — Мъртвите не могат да ти причинят болка. В лицата им човек може да види единствено собствената си смърт… От личен опит научих, че това е нещо, което всеки може да понесе…