Литмир - Электронная Библиотека

Видя ги почти веднага. Шест бойни машини, разположени ветрилообразно около изхода. Две от тях вече се насочваха към кораба им. Май този път се бяха поразмърдали…

— Точно между тях, пилот — заповяда Корделия и набра кодираните заповеди на клавиатурата пред себе си. — Колкото по-далеч ги отведем от базата им, толкова по-добре.

Двата вражески кораба бързо се приближаваха, от бордовите им оръдия започнаха да излитат ослепителни светкавици. Действаха спокойно и сигурно, стрелбата им беше изключително точна. За тях не сме нищо повече от учебна мишена, въздъхна в себе си Корделия. Ей сега ще ви предложа едно истинско учение, закани се тя и включи защитните екрани. Корабът сякаш потъна във вулкан от плазмени експлозии, миг по-късно вече беше извън обсега на бараярците.

Натисна бутона за връзка с машинната зала:

— Готова ли е системата за проектиране?

— Напълно, госпожо.

— Включете я.

На дванадесет хиляди километра зад тях, непосредствено до топлинния изход, изведнъж се появи силуетът на бетианска фрегата. Ускорението й беше невероятно за толкова голям кораб — скоростта й, разбира се, съвпадаше с тяхната до секунда.

— Аха! — извика възбудено Корделия и преплете пръсти. — Размърдаха се! Сега вече всички набират скорост, това е чудесно!

Двата бараярски кораба прекратиха преследването и започнаха да маневрират по посока на далеч по-съблазнителната жертва. Останалите четири напуснаха зоната на топлинния скок и се подредиха за атака. Товарният кораб на Корделия получи последен плазмен залп — ей така, за довиждане, после вниманието на врага беше насочено изцяло към по-голямата му сестра. Командирите на бараярската ескадрила несъмнено бяха сигурни в превъзходната си позиция. Настъпвайки към фрегатата от всички страни, те я обсипаха с добре насочени залпове. Товарният кораб нямаше къде да се дене, тъй като пътят за Ескобар беше затворен. С него щяха да се занимаят после, след като ликвидират фрегатата…

Защитните екрани бяха изключени, ускорението рязко намаля. Проекторът гълташе огромно количество енергия, но за сметка на това бараярците все повече се отдалечаваха от изхода, който трябваше да охраняват.

— Можем да поддържаме това положение още десетина минути — предупреди от екрана бордният инженер.

— Ясно — кимна Корделия. — Оставете достатъчно енергия за дезинтеграция. Командването иска да е сигурно, че ако ни пленят, бараярците няма да открият дори следа от процеса.

— Това е истинско престъпление! — възкликна младежът. — Прекрасна машина, много ми се иска да надзърна вътре!

Може и да ти се наложи, отвърна безгласно Корделия. Особено, ако бараярците ни пипнат. Натисна няколко бутона на комуникационния панел и всички средства за наблюдение се насочиха назад. Далеч на хоризонта примигнаха светлините на първия от истинските бетиански транспортни кораби. Изскочил от изхода за топлинен скок, той се понесе с пълна тяга към Ескобар. Пътят пред него беше абсолютно свободен. Корабът бе от новото поколение транспортни машини, лишен от всякакви оръжия и защитни системи, програмиран за две неща: да поема огромно количество товар и да се движи като мълния. След него се появи втори, после трети. Готово, въздъхна Корделия. С този аванс бараярците нямаха никакъв шанс да ги настигнат.

Бетианската фрегата експлодира като фойерверк и се превърна в рубинено радиоактивно кълбо. За съжаление нямаше начин да фалшифицират и останките. Кога ли бараярците ще осъзнаят, че ги водим за носа? — запита се Корделия. Искрено се надявам да проявят чувство за хумор…

Корабът почти спря, тяга нямаше. Главата й се замая и тя разбра, че това не е обикновена психосоматична реакция. Изкуствената гравитация рязко намаля.

Срещнаха се с инженера и двамата му помощници на площадката за изстрелване на совалки. Придвижването дотам се осъществи на дълги еленови скокове, които в края на маршрута вече наподобяваха птичи полет. Гравитацията почти изчезна. Совалката, която щеше да играе ролята на спасителна лодка, беше базов модел, лишен от каквито и да било удобства. Плъзнаха се вътре и се заеха да вакуумират люковете. Пилотът седна пред командния панел и побърза да отлепи малкия космически апарат от умиращия кораб.

Инженерът бавно доплува до нея и й подаде малка черна кутийка.

— Мисля, че вие трябва да отдадете последните почести, капитане…

— Това няма да ви развали апетита за вечеря, нали? — усмихна се Корделия в опит да разведри обстановката. Съвместната им служба на този кораб възлизаше едва на няколко часа, но въпреки това болката съществуваше. — Излязохме ли на безопасно разстояние, Парнел?

— Да, капитане — отговори пилотът.

— Господа — тържествено промълви Корделия и изчака всички да извърнат глави към нея. — Изказвам служебна благодарност на целия екипаж. Моля да извърнете глава от левите люкове.

Пръстите й решително натиснаха малкото лостче, което стърчеше от кутията. Блесна ослепителна и напълно беззвучна светкавица, кабината се изпълни със синкава светлина. Веднага след това всички залепиха носове за люковете, с надеждата да зърнат за последен път разтапящия се кораб, погребал в себе си всички военни тайни, създадени от бетианската техническа мисъл.

Размениха си тържествени ръкостискания, после започнаха да се привързват към креслата. Корделия се плъзна до пилота, закопча си колана и се зае с бърза проверка на навигационните системи.

— Сега идва най-трудната част — промърмори Парнел. — Щях да бъда по-щастлив, ако имах достатъчно тяга да им избягам…

— Може би ще успеем да се изплъзнем на тежките и неповратливи броненосци — кимна Корделия. — Но куриерските им совалки живи ще ни изядат… Дано ни вземат за метеорит… — Имаше предвид артистичния камуфлаж на малкия космически апарат, който на външен вид почти не се отличаваше от обикновен къс скала.

Потъна в данните, изпълнили екраните, в кабината се възцари тишина.

— Е, добре — въздъхна най-сетне тя. — Да се измъкваме оттук, преди да е започнала веселбата.

Отпусна се на седалката и остави тялото си да бъде притиснато от ускорението. Умората беше смазваща. Никога не бе допускала, че умората може да бъде по-силна от страха. Това военно безумие подлагаше на изпитание психиката, Корделия беше почти уверена, че хронометрите грешат и операцията трае не час, а вече цяла година…

На контролния панел започна да мига малка червена лампичка. Страхът прогони умората, тялото й се стегна.

— Да се изключат всички системи — нареди тя, пръстите й бързо затичаха по клавиатурата. Светлините угаснаха, гравитацията се стопи. — Парнел, премини към свободно падане! — Свиването в стомаха и протестите на вестибуларния апарат й доказаха, че заповедта е изпълнена.

Чувството за ориентация се стопи. Нямаше представа какво става в мрака, тишината се нарушаваше единствено от проскърцването на седалката под нечие неспокойно тяло. Почти физически усети невидимите пипала на бараярските уреди, които докосваха повърхността на совалката и сякаш опипваха голото й тяло. Аз съм метеорит, обикновена скала… Аз съм нищо… Отзад някой повърна, разнесоха се тихи проклятия… Дано е успял да докопа едно от книжните пликчета… При свободно падане това никак не е лесно…

Корпусът се разтресе, внезапната гравитация ги смаза върху креслата.

— Мамка им! — простена Парнел. — Взеха ни на буксир!

Корделия изпусна загрижена въздишка и се наведе да включи контролния панел. Светлините на екрана изведнъж й се сториха ослепителни.

— Да видим поне кой ни пипна — промърмори тя. Пръстите й затичаха по клавишите. Вдигна глава към екраните на външните монитори и натисна червения бутон, който активизираше паметта на компютъра.

— Каква е тази навалица, по дяволите? — нервно попита бордният инженер, изправил се неусетно зад гърба й.

— Два бойни кораба и една куриерска совалка — информира го тя. — По всичко личи, че противникът има леко числено превъзходство…

— И на това ако му казвате „леко“! — въздъхна с отчаяние инженерът.

26
{"b":"283169","o":1}