Репродукторът пропука и в кабината се разнесе силен мъжки глас. Корделия бързо завъртя копчето за звука.

— …и ако не се предадете незабавно, ще бъдете унищожени!

— Тук спасителна совалка А5А — отвърна с внимателно модулиран глас Корделия. — Говори командор Корделия Нейсмит от Експедиционния корпус на Бета. На борда нямаме никакви оръжия.

От репродуктора долетя едно изненадано „А“, после гласът гневно промърмори:

— Пак жена, да я вземат мътните! Кога ще поумнеете, за Бога?

До слуха им долетя неясен шепот, после гласът отново се появи, сух и официален:

— Ще бъдете взети на буксир. Стреляме при първата подозрителна маневра от ваша страна. Ясно ли е?

— Прието — отвърна Корделия. — Предаваме се.

Парнел гневно поклати глава. Тя изключи връзката и въпросително го погледна.

— Мисля, че трябва да опитаме нещо — възропта пилотът.

— В никакъв случай! Тези типове са параноици по рождение. Познавах един от най-свестните сред тях, но и той не можеше да стои в стая със затворена врата. Твърдеше, че трябва да знае какво се крие зад нея… Затова е най-добре да им повярваме. Кажат ли, че ще стрелят, значи наистина ще стрелят!

Парнел размени мълчалив поглед с бордния инженер.

— Хайде, Нел, кажи й! — настоятелно кимна той.

Парнел си прочисти гърлото, езикът му пробяга по изпръхналите устни.

— Капитане… — започна. — Искаме да ви уверим, че ако… хм… решите да взривите совалката, ние няма да имаме нищо против… Никой от нас не се блазни от перспективата да стане пленник на Бараяр.

— Много смело от ваша страна — изненадано примигна Корделия. — Но жестът е напълно излишен. Нека не се самозаблуждаваме. Всички ние бяхме избрани за тази мисия заради пълното си невежество, а не заради някакви качества. Можем само да предполагаме какво е превозвал онзи конвой, никой от нас не разполага с технически данни. Затова смятам, че единственият ни шанс да оцелеем, се крие в привидното покорство пред врага…

— Нямах предвид издаването на някакви тайни, госпожо — погледна я главният пилот. — Мислех си за отвратителните им порядки…

В кабината се възцари тежко мълчание. Корделия въздъхна и тръсна глава да прогони мрачните си мисли.

— Всичко ще бъде наред — промърмори тя. — Слуховете за техните навици са доста преувеличени… На практика и сред тях се намират достойни хора… — Особено един, добави мислено тя. Но шансовете й да го открие в тази бъркотия бяха нищожни. Разбира се, при положение, че все още е жив… Но дори да го открия, какво от това? — безмълвно се запита Корделия. Как бих могла да го предпазя от смъртоносните подаръци, които нося направо от преизподнята, като едновременно с това не изневеря на воинския си дълг? Не, положението наистина е без изход. Питай душата си и ще се увериш в това…

Парнел внимателно я наблюдаваше.

— Сигурна ли сте?

В гласа му се долови открито недоверие.

— Никога през живота си не съм убивала — заяви тя и в гласа й се прокрадна ожесточение: — За Бога, не ме карайте да започвам със своите хора!

Парнел прие думите й с леко свиване на рамене, но напрежението видимо го напусна.

— Освен това все още имам за какво да живея! — добави с нотка на извинение тя. — Тази война няма да продължава до безкрайност!

— Някой у дома? — погледна я със симпатия пилотът. Корделия поруменя и обърна глава към светещите екрани. — Или може би някъде там? — Главата му леко кимна към безкрайните простори на космоса.

— Някъде там — неохотно призна тя. — Но един Бог знае точно къде…

— Лошо — въздъхна Парнел, погледа профила й в продължение на няколко секунди, после окуражително добави: — Но вие сте права. Рано или късно добрите момчета ще прочистят небето от тези копелета…

Корделия уморено разтърка слепоочията си. Пред очите й изведнъж се появи ужасно видение: огромен боен кораб се разцепва и изсипва живото си съдържание в студения вакуум на космоса. Хората се вкаменяват, обречени да останат векове в ледената пустиня. Дали някой би разпознал чертите им? — запита се тя. После завъртя стола си — знак, че разговорът й с Парнел е приключен.

След около час една от куриерските совалки на Бараяр ги взе на буксир.

Първо усети познатата миризма на омаслен метал. Всички отсеци на бараярските кораби миришат така, независимо от озонирането на въздуха. Двама едри бараярци в черни униформи я придържаха за лактите. Прекосиха дълъг, тесен коридор и спряха пред ниска метална врата с овална форма, която по всяка вероятност водеше към ареста на големия флагмански кораб. Преди това ги бяха натикали в изолирано с решетки помещение, където свалиха дрехите им и ги подложиха на параноично изследване. Четиримата мъже и Корделия бяха прегледани от медицински екип, снеха им отпечатъци от ретината, направиха им холограма, а после им хвърлиха по една безформена пижама в оранжев цвят. След което я разделиха от останалите членове на екипажа. В съзнанието й изплува недоверчивото изражение на Парнел, когато го успокояваше, че и сред бараярците има достойни мъже, стомахът й се сви при представата, че ги режат живи, за да изтръгнат информацията, с която никой от тях не разполагаше… Успокой се, прошепна разумът й. Бараярците положително ще запазят живота им за евентуална размяна на военнопленници…

Придружителите й застанаха мирно. Корделия се извърна към вратата, на която се бе изправил бараярски офицер с висок чин. Върху петлиците на тъмнозелената му куртка грееха два златни ромба. Корделия стреснато установи, че се намира пред вицеадмирал от бараярската флота. В следващия миг го идентифицира, в очите й се мярна мрачен интерес.

Този човек се казваше Ворутиер, единият от двамата командващи бараярската космическа флота. Другият беше принцът-престолонаследник Серж Ворбара. На практика обаче, принцът имаше чисто представителни функции и цялата отговорност за бойните действия лежеше върху плещите на този мъж. Корделия бе чувала, че по всяка вероятност именно той ще бъде следващия военен министър на Бараяр. Значи така изглежда една изгряваща звезда, помисли си тя и леко поклати глава.

Във външния му вид се долавяше известна прилика с Воркосиган. Беше малко по-висок от него, по-мек и отпуснат. Косата му бе тъмна и къдрава, с по-малко сиви нишки от тази на Воркосиган. Двамата бяха приблизително на една и съща възраст, но Ворутиер изглеждаше доста по-привлекателен. Това се дължеше предимно на очите му — кадифенокафяви, с изключително дълги черни мигли. Малко са мъжете с толкова красиви очи, призна пред себе си Корделия. Същевременно в гърдите й помръднаха пипалата на ужаса. Даде си сметка, че едва сега се среща с истинския страх, че чувствата й по време на полета са били детински опасения. Странно, че изпитвам ужас от очи, които би трябвало да харесвам, отбеляза мислено тя. После отмести поглед и зачака. Реши, че притесненията й са прекомерни, плод на продължителното нервно напрежение.

— Представи се, бетианке! — заповяда с гърмящ глас амиралът и сърцето й се сви в болезнена контракция. Тялото й се стегна, ръката й отдаде чест.

— Капитан Корделия Нейсмит от Експедиционния корпус на Бета. Ангажирани сме с бойни операции и настоявам да бъдем третирани като военнопленници.

— Ха! — отвърна кратко офицерът и отстъпи крачка назад: — Съблечете я!

Двамата пазачи се ухилиха и пристъпиха към изпълнение на заповедта. Началото не е никак окуражаващо, каза си Корделия и с усилие запази безизразната маска на лицето си. Спокойствие и пак спокойствие! Тоя тип е намислил нещо, личи си по гладния му поглед… Спокойствие!

— Малко старичка, но ще свърши работа — прозвуча оценката му. — По-късно ще изпратя човек да я вземе.

Пазачите хвърлиха пижамата в ръцете й. Тя започна да се облича бавно и с безкрайно внимание. Нарочно ги дразнеше. Движенията й бяха като на стриптизьорка, натежали от изящество. Единият от войниците изръмжа, а другият я блъсна към вратата на килията. Корделия мрачно се усмихна на малката си победа. Е, това все пак е начин да контролирам хода на събитията… Дали няма да е по-добре, ако ги предизвикам да ми нанесат побой?