— Ясно — въздъхна Спраг. — Имаме и друг подобен случай. Едно момиче е било изнасилено от Ворутиер и хората му, но бараярските лекари са прикрили престъплението чрез изкуствено предизвикана амнезия. Предполагам, че са го направили, за да спасят репутацията му…

— О, мисля, че видях това момиче на борда на флагманския кораб… Не беше ли в моята палатка след това?

Спраг не отговори, но по изненадания й поглед Корделия разбра, че е улучила.

— По отношение на нея сте права — продължи тя. — Радвам се, че ще се погрижите за момичето. Но по отношение на мен грешите, както грешите и за репутацията на Ворутиер… Зад фабрикуването на цялата глупава история около мен се крие един прост факт — те са предпочели да пуснат слуха, че Ворутиер е бил убит от една беззащитна жена, за да прикрият истинския извършител — човек от собствената му охрана…

— Не мога да ви повярвам — поклати глава Спраг. — Дори само поради данните от медицинския ви преглед…

— Какъв медицински преглед? — стреснато я изгледа Корделия.

— Онзи, който по категоричен начин доказва, че сте била подложена на изтезания — отвърна лекарката и мрачно поклати глава.

— Нищо подобно! — възрази Корделия. — Никой не ме е изтезавал!

— Прикрили са се отлично — поясни доктор Спраг. — Но само в психологичен аспект. Останали са физическите следи от насилието… Да ги изброявам ли? Счупена ръка, две пукнати ребра, многобройни контузии по шията, главата и цялото ви тяло… Да не говорим за биохимическия тест, който ясно показва присъствието на стрес, намалена чувствителност, нарушения в съня и излишъци от адреналин в кръвта ви. Да продължавам ли?

— О, това ли? — неволно попита Корделия.

— Какво значи „о, това ли“? — изви вежди доктор Спраг.

— Това мога да го обясня — усмихна се Корделия. — За него до известна степен са отговорни вашите сънародници-ескобарци… По време на отстъплението бях затворена в една килия на флагманския кораб. Бяхме улучени от пряко попадение, имах чувството, че съм камък в консервна кутия… Именно там получих всичките тези счупвания и наранявания.

— Отлично — кимна лекарката и си записа нещо. — Наистина отлично. За съжаление обаче недостатъчно достоверно. Защото счупванията на костите ви са станали по различно време…

— Уф… — въздъхна Корделия. Как мога да обясня действията на Ботари, без да замеся и Воркосиган? Тръсна глава и направи опит за поредната версия: — Един приятел ме нарани, докато…

— Много ви моля да помислите внимателно — прекъсна я доктор Спраг. — Става въпрос за вероятността от умишлено предизвикана амнезия. Бараярците са издигнали наистина безупречна бариера пред паметта ви, далеч по-добра от тази, с която са изтрили спомените на другото момиче… Вероятно са имали причини да го направят, нали? Затова искам да получа пълното ви съдействие…

— Господи — изпъшка Корделия, изпъна се на койката и придърпа одеялото към брадичката си. Нима наистина й бяха инжектирали препарати? Кръвта й изстина от ужас. Ще се наложи ли да се подложи на пречистващи процедури? Няма ли да разкрие тайните на Воркосиган по време на тази терапия? Прегърна възглавницата и се сгуши под завивките. Погледът й попадна върху загриженото лице на доктор Спраг. — Още ли сте тук?

— Аз винаги ще бъда тук, Корделия…

— Точно от това се опасявах.

Спраг не успя да изтръгне нищо повече. Корделия се страхуваше да заспи, тъй като лесно биха я манипулирали по време на сън. Задрямваше за по десетина минути, но отваряше очи при всяко раздвижване в кабината. Не изпитваше никакво възхищение от тайните цели на Езар Ворбара в току-що приключилата война, но не можеше да отрече, че в крайна сметка тези цели бяха постигнати. При мисълта за безсмислените жертви я обземаше хладен ужас. Дори смъртта на Ворутиер и лагерния комендант й се струваше безсмислена…

В края на пътуването беше съвсем разнебитена, на прага на нервната криза. Имаше ужасно главоболие, сънят изчезна съвсем, появиха се такива гадни неща като неудържимо треперене на лявата ръка и тежко заекване…

Пътуването от Ескобар до Колония Бета беше далеч по-леко. Отне й само четири дни, при това на борда на бърз куриерски кораб, изпратен специално за нея. Остана доста изненадана от тази проява на внимание, но си замълча.

Затворена в кабината си, тя започна да преглежда холовидните дискове с последните новини. Изпитваше смъртна умора, беше й втръснало да слуша за войната. Споменаха името на Воркосиган в момента, в който се готвеше да изключи екрана. Вниманието й моментално се изостри.

С ужас разбра, че цялата му дейност като председател на Юридическата комисия беше изопачена от пресата на Бета и Ескобар, която стоварваше върху него цялата вина за лошото отношение към военнопленниците. Старата и напълно скалъпена история за Комар отново се раздухваше, името на Воркосиган се споменаваше само в отрицателен смисъл. Пламнала от гняв, Корделия побърза да изключи апаратурата.

Най-сетне влязоха в орбита около Колония Бета и тя отиде в командната зала да хвърли един поглед към родината си.

— Ето я най-сетне нашата пясъчна красавица — усмихна се командирът на кораба и й отстъпи мястото си пред екрана. — Изпращат специална совалка да ви вземе, но над града има пясъчна буря и изстрелването й малко ще се забави…

— Не бързам за никъде — отвърна Корделия. — Бих могла да се обадя на мама, но не виждам смисъл да я безпокоя по време на работа. Болницата е на хвърлей място от площадката за изстрелване. Ще изпия едно питие и спокойно ще изчакам да ме вземе след работа…

— Да, защо не… — промърмори капитанът и я изгледа с любопитство.

Скоро се появи и совалката. Корделия се ръкува с екипажа на куриерския кораб, благодари за приятното пътуване и се прехвърли в тесния пътнически отсек. На входния люк я чакаше стюардеса с комплект нови дрехи в ръце.

— За какво е всичко това? — учуди се Корделия. — Господи, униформата на Експедиционния корпус най-после е готова! По-добре късно, отколкото никога…

— Защо не я облечете? — попита с многозначителна усмивка стюардесата.

— Наистина, защо не — кимна Корделия. Отдавна й беше омръзнала ескобарската униформа, която бе взела назаем. Ръката й попипа блестящата небесносиня материя, очите й изненадано се спряха на ботушите за езда. — А какво е това? На Колония Бета коне могат да се намерят единствено в зоологическата градина… Странно, много странно!…

Оказа се, че е единственият пътник в совалката и може да се преоблече на спокойствие. Стюардесата й помогна да нахлузи ботушите.

— Този, който ги е измислил, трябва да бъде принуден да спи с тях! — изпъшка Корделия. — Кой знае, може и да го прави…

Совалката започна да се снижава и тя пристъпи към прозореца, жадна за панорамата на родния град. Жълтеникавата мътилка бе започнала да се разсейва и приземяването стана гладко, без никакви инциденти.

— Събрал се е доста народ — отбеляза Корделия.

— Президентът ще произнесе реч — поясни стюардесата. — Страшно вълнуващо! Дори за такива като мен, които не са гласували за него…

— „Стабилният Фреди“ ще се перчи пред тълпата? — учудено попита Корделия. — Е, още по-добре… Така ще имам възможност да се измъкна незабелязано… Жалко, че тази униформа е толкова ярка. Днес бих предпочела нещо в по-убити тонове…

Започна да усеща последиците от стреса. Макар да бъркаше с фактите, ескобарската психоложка беше права по принцип — емоционалното напрежение продължаваше да присъства в душата й, възприело формата на оловна топка в стомаха.

Двигателите на совалката заглъхнаха с уморено свистене. Корделия се надигна от креслото и с леко заекване попита:

— Нали няма да бъда посрещната от някоя официална делегация? Днес просто не съм в състояние да изтърпя нещо от този сорт…

— Ще ви помогнат — усмихна се стюардесата. — Ето го, вече идва…

На входния люк се изправи мъж с официален саронг.

— Добре дошла, капитан Нейсмит — поздрави с широка усмивка той. — Аз съм Филип Гулд, секретар по печата на президента. — Корделия смаяно го погледна. Президентският секретар по печата имаше ранг на министър. — За мен е чест да ви посрещна…