— Аз съм съвсем нормален човек — поклати глава тя. — У мен няма нищо необикновено.

— Значи Колония Бета е необикновено място…

— Нищо особено — сви рамене Корделия. — Дори и климатът е противен…

— Чувал съм — кимна той, строши една клонка и започна да дупчи земята до краката си. — При вас няма предварително уговорени бракове, нали?

— Разбира се, че няма — стреснато го погледна тя. — Как само го казахте — прозвуча като нарушение на гражданските права! Господи, нима искате да кажете, че на Бараяр се занимавате с подобни неща?!

— При аристократите това е почти задължително…

— И никой НЕ ПРОТЕСТИРА?! — смаяно попита Корделия.

— Нещата не стават насила — поясни той. — Обикновено се постига споразумение между родителите… В повечето случаи то се оказва напълно достатъчно.

— Разбирам — кимна тя. — Предполагам, че е напълно възможно.

— А как стават нещата при вас? Сигурно е много неудобно без посредници… Особено, когато се налага да откажете на някого направо в лицето…

— Не зная. Предполагам, че влюбените се разбират помежду си, когато са сигурни в чувствата си… После подават молба за раждане на дете… А това с посредниците, за което говорите, ми се струва съвсем невероятно. Все едно, че се жениш за напълно непознат човек. Именно тогава би трябвало да се чувствате неудобно!

— Хм — промърмори той и си отчупи нова клечка. — По време на Голямата изолация се е смятало за престъпление да си вземеш любовница, особено от кастата на войниците. Наказанието е било смърт. Този обичай е просъществувал твърде дълго, с годините се е превърнал в източник на безброй драми и трагедии. Днес се намираме някъде по средата. Старите обичаи са мъртви, а ние се опитваме да налагаме нови — в болшинството си неудобни като зле скроено облекло. Вече не знаем кое е правилно и кое погрешно… — Помълча малко, после вдигна глава: — Какво очаквахте вие?

— От бараярците ли? Не зная. Сигурно нещо престъпно… Мисълта, че съм бараярски пленник, ми навява доста мрачни предчувствия…

— Разбирам какво имате предвид — сведе очи Воркосиган. — И не отричам, че съществува… Това е една зараза, една болест на въображението, която се предава от човек на човек. Най-лошото е, когато върви отгоре надолу. Страда преди всичко морала, но се отразява и на дисциплината… Лично аз тръпна от начина, по който поразява младите офицери, особено, когато откриват тази болест у хора, на които би трябвало да подражават. Те все още не притежават достатъчно опит и не могат да определят кога началниците им рушат авторитета на императора, за да задоволят личните си страсти… И се корумпират още преди да разберат какво става…

Гласът му прозвуча напрегнато в мрака.

— Признавам, че разглеждам проблема само от собствената си гледна точка на пленник — обади се Корделия. — И мисля, че имам късмет по отношение на този, който ме е пленил…

— Те са истински боклуци! — прошепна той. — Не са чак толкова много, но по-опасни от тях са онези, които ги гледат и си затварят очите… Заразата е дълбока и не мислете, че се лекува лесно. Но от мен няма защо да се страхувате, това ви го обещавам!

— Аз… Разбрах го и без вашето обещание.

Замълчаха. Нощта бавно встъпваше в правата си. Изумруденото небе постепенно потъмня, блеснаха първите ярки звезди. Скоро сиянието им се усили дотолкова, че водите на малкия водопад блеснаха като живи. Корделия помисли, че той най-после е заспал, но почти в същия миг тялото му се размърда. Не виждаше лицето му, в мрака просветваха само очите и зъбите му.

— Вашите обичаи ми се струват безкрайно свободни и спокойни — долетя гласът му. — Невинни като слънчева светлина. Няма болка и мъка, няма непоправими грешки… Момчетата не стават престъпници от страх. Не съществува глупава ревност, никой не губи честта си…

— Това е заблуда — поклати глава тя. — И при нас човек може да изгуби честта си, просто не става за една нощ. Понякога се точи в продължение на години, като безкрайна агония… Някога имах една приятелка. Близка приятелка. Бяхме колежки в института. Беше някак… как да кажа… неприспособима. Всички около нея намираха близки души и бяха щастливи. А тя си оставаше сама, паниката й растеше с годините…

Най-сетне хареса един мъж. Той имаше смайващото качество да превръща златото в олово… В негово присъствие тя не беше в състояние да говори за любов, чест или доверие, тъй като той я засипваше с хапливи подигравки. Отношенията им бяха наситени с порнография и напълно лишени от поезия.

Случи се така, че когато се освободи мястото за капитан на кораба им, и двамата бяха с еднакъв ранг. Тя беше готова да се бори със зъби и нокти за него, просто защото цял живот бе мечтала за това… Знаете какво е, сигурна съм. Местата за командири са силно ограничени, а желаещите са много. Любовникът й успя да я убеди да се откаже в негова полза… Къде с лъжливи обещания, къде с перспективите за общи деца… Както и да е. Зае командирския пост и побърза да скъса с нея. Хладно и пресметливо, без излишни емоции.

Тя така и не намери друг мъж, с който да свърже живота си. В крайна сметка излиза, че бараярците от старата гвардия са имали известно основание за суровите си закони… Защото има хора, които никога не могат да се оправят в живота без твърдо определени правила…

Тишината беше величествена, нарушаваше я единствено тихият ромон на водопадчето.

— Аз също познавах един младеж — прозвуча гласът му в мрака. — Ожени се на двадесет за момиче от знатен род, което току-що бе навършило осемнадесет… Бракът им беше уговорен, разбира се, но това съвсем не го правеше по-малко щастлив.

През по-голямата част от времето той беше зает, даваше дежурства. Жена му се почувства богата и свободна, свърза се със съответното общество. Не всичките й приятели бяха лоши и пропаднали, но бяха доста по-възрастни от нея. Богати безделници, паразити… Омаяха я, бързо я направиха като себе си. Започна да сменя любовниците си. Едва ли е изпитвала нещо към тях, вършеше го от суета… Мъжът й имаше буен характер и безумно я обичаше. В един момент научи истината и пиедесталът рухна…

Пердето му падна, извика любовниците й на дуел. Бяха двама, не мога да кажа кой кого е използвал… Младежът беше бесен, не го интересуваше дали ще бъде убит, или ще го арестуват. Честта му бе наранена и нищо не можеше да го спре. Уреди да се бие с двамата последователно, в интервал от половин час, на едно пусто място в покрайнините на града.

Воркосиган замълча. Корделия чакаше със затаен дъх, страхуваше се дори да помръдне. Мълчанието му се проточи, но тя не посмя да го подкани. Когато отново проговори, гласът му стана някак плосък и безизразен:

— Първият любовник бил празноглав аристократ като самия него и играел по правилата. Бил майстор на боя с две саби едновременно, силен и ловък. Почти ме… Почти убил приятеля ми. А последните му думи били, че винаги е мечтал да бъде убит от ревнив съпруг, но след като навърши осемдесет…

Корделия веднага отчете издайническата грешка и неволно се запита дали и нейната история е била толкова прозрачна. Сигурно, сви рамене тя.

— Вторият бил високопоставен правителствен служител, доста по-възрастен… Не искал да се бие, макар че приятелят ми на няколко пъти го повалял и вдигал на крака. Молел за пощада, но приятелят ми бил бесен от предсмъртната шега на първия си противник и не чувал молбите му. Убил го и го зарязал в калта.

Отбил се у дома колкото да каже на жена си какво е направил, после се прибрал на кораба и зачакал да го арестуват. Всичко се случило в рамките на един следобед. Тя била бясна, имала чувството, че би могла да се дуелира с мъжа си и да го убие. Достойнството й било наранено толкова дълбоко, че грабнала служебния му плазмен лък и се застреляла в главата. Никога не бях допускал, че плазменият лък може да бъде оръжие в ръцете на жена. Винаги съм си представял, че те предпочитат да глътнат отрова или да си прережат вените… Но тя беше истински Вор. Лицето й изгоря до костите… А имаше прекрасно лице…