— Би ли ви застрелял в гърба?
— Никога! Може да ме удари в лицето, но в гръб — никога! — Воркосиган замислено разтърка брадичката си: — Именно за такъв удар го наказах последния път… Но по време на бой спокойно го оставям да ме прикрива, при това въоръжен до зъби…
— Изглежда наистина е смахнат.
— По-скоро странен — поклати глава той. — Макар че много хора мислят точно като вас… Аз обаче го харесвам.
— Още ли твърдите, че само аз командвам бетиански цирк, а не космическа експедиция?
Воркосиган сви рамене и се усмихна:
— За мен е полезно да тренирам с човек, който не ме щади… Изпитвам истинска гордост, ако след поредния ръкопашен бой с Ботари все още съм цял… Все пак предпочитам тези наши двубои да стават само в тренировъчната зала… Предполагам, че именно жестокият начин, по който се налагаме, е заблудил Раднов и той е включил Ботари в екипа си без по-подробни проверки. Защото сержантът е идеалния човек за мръсната работа и Раднов положително се е изкушил. Горкият! Свят ще му се завие от стария Ботари!
Корделия хвърли кос поглед към Дубауер, който равнодушно се поклащаше до нея.
— Страхувам се, че не споделям вашия ентусиазъм — промърмори тя. — Той за малко не ме уби!
— Не твърдя, че е гигант в морално или интелектуално отношение. Той е човек със сложна душа и ограничени изразни средства, преживял доста лоши мигове в живота си… Но е човек на честта, макар и по странен, свой начин…
Теренът под краката им незабележимо започна да се издига към склоновете на планината. Промяната личеше по-ясно по околната растителност. Тревата постепенно отстъпи място на високи храсти и малки дръвчета, очевидно появили се тук благодарение на подпочвените води. Насочиха се на юг, към подножието на конусовиден, гъсто залесен връх, който се издигаше на около 1500 метра от нивото на платото.
Корделия почти влачеше препъващия се Дубауер след себе си. За стотен път прокле избраното от Ботари оръжие, но търпението й преля, чак когато изтощеният мичман се просна по очи и дълбоко поряза челото си на острите камъни.
— Защо не използвате свестни оръжия, дявол да го вземе? — изкрещя тя. — Нали уж сте цивилизовани хора? Започвам да мисля, че е по-добре да дам невропаралитичен заряд в ръцете на шимпанзе, отколкото на някой празноглав бараярец!
Дубауер замаяно се надигна и тя млъкна. Избърса кръвта с мръсната си носна кърпа и тежко се отпусна до него.
Воркосиган ги последва и внимателно изпъна подутия си крак. Не каза нищо и по този начин извънредната почивка се превърна във факт. След малко вдигна глава, отправи продължителен поглед в смръщеното й лице и бавно промълви:
— Лично аз в подобна ситуация не бих прибягнал до станър. Когато противникът има числено превъзходство, той не мисли за пораженията на станъра. С очите си видях как загива човек, който прекалено много се уповаваше на този вид оръжие. Ако беше блокирал врага с плазмен лък или с друга част от арсенала си, сигурно и до днес щеше да е жив…
— Но никой не се колебае да използва станър — отбеляза Корделия. — И това дава възможност за грешки…
— Искате да кажете, че вие бихте се поколебали да използвате невропаралитичен заряд? — учудено я изгледа той.
— Да. Дори бих го изхвърлила от употреба.
— Аха…
Тя помълча, после отстъпи пред обзелото я любопитство:
— Как, за Бога, е загинал човекът със станъра, на когото споменахте?
— Той не загина от станъра. Отнеха му го, а после го убиха с ритници.
— О! — промълви Корделия и усети как стомахът й се присвива. — Не е бил ваш приятел, надявам се…
— За съжаление, беше — поклати глава Воркосиган. — Но и той като вас имаше неправилно отношение към оръжията… — Млъкна и отправи поглед към далечния хоризонт.
След известно време се изправиха на крака и поеха към гората. Бараярецът направи опит да й помогне с Дубауер, но мичманът упорито се дърпаше и той побърза да се откаже. И без това имаше сериозни проблеми с подутия си крак.
Продължаваше да върви напред, мрачен и затворен. От предишната му словоохотливост нямаше и следа. Концентрираше се върху всяка отделна стъпка, тласкан напред единствено от волята си. Корделия с тревога забеляза, че си мърмори нещо под нос — първият признак на близкия делириум. Потръпна от уплаха. Просто не се виждаше в неговата роля, не знаеше нито как да влезе в контакт със совалката, нито как да разпознае враговете от приятелите му… Даваше си сметка, че евентуалната грешка ще бъде фатална. Не би казала, че всички бараярци й изглеждат еднакви, но въпреки това в главата й изплува вече позабравената гатанка, която започваше с думите: „Всички кретианци са лъжци…“
Малко преди залез слънце най-сетне излязоха от гъстата гора и изведнъж се озоваха в края на приказно красива долина. На броени метри от тях бълбукаше малък водопад, пяната кипеше около черни и лъскави като обсидиан скали. Полегатите лъчи на слънцето пронизваха свежата трева по брега на поточето и й придаваха вълшебен златист цвят. Дърветата наоколо бяха високи и стройни, наситенозелените им листа хвърляха дълбока сянка.
Воркосиган се облегна на пръчката и мълчаливо се огледа. Корделия си помисли, че никога не е виждала по-уморено човешко същество, но после си даде сметка, че все пак не разполага с огледало…
— Остават ни около петнадесет километра — проговори той. — Но аз не искам да стигнем до склада през нощта, затова спираме тук… Утре сутринта ще продължим.
Отпуснаха се в дълбоката трева и отправиха мълчаливи погледи към прекрасния залез. Приличаха на двойка старци, които са прекалено уморени, за да изключат телевизора. Светлината на деня бързо се топеше и това ги подтикна към действие. Измиха се на потока, после Воркосиган най-сетне се реши да извади неприкосновения запас от колана си. Дори след четири дни диета от овесена каша и рокфоров пастет, кондензираната бараярска храна се оказа пълно разочарование.
— Сигурен ли сте, че това не са ботуши на прах? — мрачно го изгледа Корделия. На цвят, вкус и миризма таблетките действително наподобяваха стрита на прах кожа за обувки, пресована между две тънки вафлени кори.
— Имат органичен характер и са много хранителни — поясни с иронична усмивка Воркосиган. — Създадени са да траят с години…
Корделия поклати глава и започна да дъвче. Не забрави да нахрани и Дубауер, който за малко не се задави с противните дори на вид таблетки. После го изми и го приготви за сън. През деня не бе имал припадъци и това й даде основание да се надява, че състоянието му бавно се подобрява.
Земята беше приятно затоплена от дневната жега, поточето тихо мърмореше в дълбоката тишина. Изведнъж й се прииска да заспи за сто години, като омагьосаните принцеси от приказките. Но вместо това стана на крака и изяви желание да поеме първото дежурство.
— Мисля, че тази вечер е ваш ред да поспите повече — обърна се тя към Воркосиган. — През две от трите нощи на прехода аз поемах по-кратките дежурства, сега е ваш ред…
— Няма нужда от… — понечи да протестира той.
— Ако рухнете накрая, цялата експедиция пропада — хладно го прекъсна Корделия. — Нито аз ще се оправя, нито той — палецът й отскочи по посока на Дубауер. — Утре трябва да сте свеж и това е основната ми грижа!
Воркосиган мълчаливо отстъпи. Глътна още половин хапче от болкоуспокоителното и се отпусна в тревата. Но сънят отказваше да дойде, в душата му се настани безпокойството. Лежеше неподвижно и я наблюдаваше през полуспуснати клепачи. Лицето му отново се зачерви. Изчака я да се върне от кратката обиколка на околността, седна и кръстоса крака.
— Аз… — Думите заседнаха в гърлото му, обзе го необяснимо смущение. — Съвсем не отговаряте на представите ми за жена-офицер — успя да смотолеви най-накрая той.
— Така ли? И вие не отговаряте на моите представи за бараярски офицер, следователно сме квит… — После любопитството й надделя и въпросът й бе зададен с далеч по-мек тон: — А какво очаквахте?
— Не зная — колебливо отвърна той. — Държите се професионално, не по-зле от най-добрите офицери, които познавам. При това, без дори да правите опит да подражавате на мъжете… Направо е невероятно!
