Разкопча канията на ножа си и пъргаво се прехвърли оттатък просеката. Затаиха дъх и зачакаха. Измина четвърт час, после втори. Гората дремеше под топлите слънчеви лъчи.

Най-накрая откъм пътеката се разнесе шумолене на листа, придружено от тропот на тежки ботуши. Корделия замръзна, очите й отчаяно търсеха пролука сред тревата. Първо видя високата мъжка фигура в новичка бараярска униформа, след това зърна и лицето на притежателя й: набраздено от бръчки, с посивели бакенбарди отстрани. Воркосиган бавно се надигна от храстите.

— Корабик! — тихо, но развълнувано промълви той. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, на лицето му грееше щастлива усмивка.

Готиан рязко се завъртя, ръката му се стрелна към невропаралитичния заряд на колана. После на лицето му се изписа дълбоко смайване.

— Арал! Разузнавателният екип докладва, че си бил убит от бетианците!

За учудване на Корделия, офицерът не се втурна към своя командир, а отстъпи крачка назад. Ръката му продължаваше да стиска капсулата с невропаралитичен заряд, пръстите му върху спусъка побеляха. Корделия усети как стомахът й се превръща в оловна топка.

Воркосиган посрещна хладното му поведение с леко учудване. После поклати глава, на лицето му отново грейна усмивка:

— Радвам се, че не си суеверен — направи опит да се пошегува той.

— Би трябвало да те смятам за мъртъв, само ако те видя с прободено сърце — поклати глава Готиан, а в гласа му прозвуча тъжна ирония.

— Какво има, Корабик? — стана сериозен Воркосиган. — Нима си станал подлога на Министерството, като всички останали?

Невропаралитичният заряд в ръката на Готиан се насочи право към гърдите на Воркосиган и той замръзна на място.

— Нищо подобно — отвърна сивокосият. — Веднага разбрах, че в тази история с бетианците има нещо гнило. И възнамерявах да предизвикам разследване, веднага след като се приберем у дома. Но… — Замълча за миг, преодоля колебанието си и продължи: — Но тогава щях да имам шест месеца стаж като и.д. командир и можех да разчитам на официално повишение… Какви са според теб шансовете на офицер на моите години, особено ако трябва да чакам рутинно повишение? Пет процента? Два? Нула?

— Не са чак толкова малки — спокойно отвърна Воркосиган. — Предстоят събития, за които малцина подозират. Ще се построят нови кораби, ще има нов щат…

— Обичайните слухове! — махна с ръка Готиан.

— Значи не повярва, че съм мъртъв, така ли? — смени темата Воркосиган.

— Напротив, бях сигурен в това. Поех командването и… Между другото, къде си скрил запечатаните заповеди? Обърнахме наопаки цялата ти кабина, но не успяхме да ги открием.

Воркосиган се усмихна и поклати глава:

— О, не. Няма да ти кажа, защото това би засилило изкушението в душата ти…

— Както искаш — отвърна Готиан, без да отмества дулото на капсулата от гърдите на командира си. — Онзи ден имах посещение в кабината. Психопатът Ботари ми разказа какво в действителност се е случило в лагера на бетианците. Останах доста изненадан, тъй като очаквах, че с удоволствие ще ти пререже гърлото. Върнахме се тук под претекста за наземни учения, но аз знаех, че ще се появиш… Даже доста се забави.

— Имах проблеми — кратко отвърна Воркосиган и незабележимо се отмести малко встрани. Така Корделия можеше да стреля, без никакви затруднения. — Къде е Ботари сега?

— В единична килия.

— Лошо — намръщи се Воркосиган. — Надявам се, че не си споделил с никого новината за моето оцеляване…

— Дори Раднов не знае. Продължава да мисли, че Ботари те е заклал.

— Гадно копеле, а?

— Аха. С удоволствие бих му видял сметката, особено ако ти се беше натъкнал на нещо неприятно по време на пътешествието си дотук…

— Май не знаеш какво искаш — усмихна му се Воркосиган. — Затова ще ти направя едно предложение… Още не е късно да застанеш на моя страна.

— Никога няма да се справиш — поклати глава Готиан, но в гласа му се долови несигурност.

— Ако бях по-млад и по-твърдоглав — сигурно… Но честно ще ти призная, че вече се уморих да сека вражески глави, за да им давам урок… — Воркосиган вирна брадичка и заби поглед в очите на Готиан: — Давам ти думата си, ти знаеш колко струва тя. Сам ще решиш дали да я приемеш, или не…

Невропаралитичният заряд в ръката на сивокосия офицер едва забележимо потрепна. Затаила дъх, Корделия забеляза влагата в очите му. Човек не плаче за живите, а за мъртвите, помисли си тя. Което означава, че всеки момент ще натисне спусъка. Нима Воркосиган не усеща това?

Вдигна станъра, прицели се и стреля. Зарядът излетя с немощно свистене, но все пак беше достатъчно силен, за да повали Готиан. Офицерът се олюля и падна на колене, главата му се извърна по посока на храстите. Воркосиган скочи като тигър, изби капсулата от ръката му, после побърза да му отнеме и плазмения лък.

— Да те вземат мътните! — изруга полузамаяният Готиан. — Никога ли не са те надхитряли?

— Това би означавало сега да не съм тук — сви рамене Воркосиган и се зае да претърсва бившия си помощник. Конфискува ножа му и няколко дребни вещи, после попита: — Кого си изпратил на пост?

— Сенс на север, Куделка на юг…

Воркосиган свали колана на Готиан и стегна китките му зад гърба.

— Май наистина си бил някъде по средата — констатира той и се обърна към Корделия: — Сенс е от хората на Раднов, а Куделка е от моите… Прилича ми на ези-тура…

— Такива ли са всичките ви приятели? — изви вежди тя. — Според мен, единствената разлика между тях и враговете ви е продължителността на диалога, след който се готвят да ви застрелят…

— Така е — призна Воркосиган. — С армия като нашата бих превзел цялата галактика, но при условие, че успея да насоча в една посока всички оръжия, с които разполагаме… Имам една молба, командор Нейсмит… Бихте ли ми заели колана си, разбира се, ако това не пречи на тоалета ви…

Стегна краката на Готиан с колана й, натъпка носната си кърпа в устата му, после се изправи и огледа просеката.

— „Всички кретианци са лъжци“… — промърмори на себе си Корделия, после повиши глас: — А сега? На север или на юг?

— Интересен въпрос. Какъв отговор бихте предложили вие?

— Имах учител, който приемаше въпросите ми по този начин. Методът на Сократ или нещо подобно… Бях страхотно впечатлена, а после открих, че той прибягва до метода само когато не знае отговора…

Очите й се насочиха към тялото на Готиан, заело мястото й зад пъна. Дали беше искрен, или бе направил отчаян опит да се отърве завинаги от командира си? Срещна погледа му, враждебен и малко озадачен.

— На север — реши най-после тя. Воркосиган я погледна с разбиране и кимна.

— Тогава да вървим.

Поеха по пътеката и скоро тялото на Готиан изчезна зад затревеното хълмче.

— Отдавна ли го познавате? — попита Корделия.

— Вече четири години служим заедно. Мислех, че е отличен офицер от кариерата. Опитен и разумен, напълно аполитичен. Има и семейство…

— Бихте ли го взел отново? Имам предвид, на по-късен етап…

— Да простя и забравя? — погледна я той и поклати глава. — Дадох му шанс, но той не се възползва от него… Дори два, ако вашият избор на посоката се окаже правилен… — Започнаха продължително изкачване. — Постът трябва да е на върха. Скоро ще ни засече… Останете тук да ме прикривате. Ако чуете стрелба… — Направи кратка пауза, после тръсна глава: — Действайте по собствена преценка…

Корделия се усмихна, а Воркосиган разкопча кобура на невропаралитичния заряд и тръгна открито по пътеката, като вдигаше възможно най-голям шум.

— Постови, обади се! — долетя иззад дърветата спокойният му глас.

— Произшествия няма… — отвърна някакъв мъжки глас, после изведнъж смени октавата си: — Просвети Боже, та това е КАПИТАНЪТ!

Смехът, който последва, беше най-приятната музика за ушите на Корделия. Краката й изведнъж омекнаха и тя неволно се облегна на близкото дърво. Как стана така, че престана да се страхуваш от него и започна да се страхуваш ЗА него?! — удивено се запита Корделия. Защо този нов страх е далеч по-силен от предишния? Май нещо става с главата ти!