— Не си ли чувал за нея? — изненадано го погледна Ворхалас, после поклати глава: — Всъщност, точно това можеше да се очаква… Нима никога не си се питал защо твоите екипажи гъмжат от откачени типове?

— Никога не съм очаквал да ми изпратят каймака на армията…

— Твоите екипажи получиха прякора си в щаба… „Колонията на прокажените на Воркосиган“…

— И аз — старши-прокажен, а? — Воркосиган беше по-скоро развеселен, отколкото обиден. — Е, след като това е най-лошото, с което разполага армията, все пак имаме известни шансове… Пази се, моля те! Никак не се виждам като заместник на принца!

Ворхалас се засмя и стисна протегнатата му ръка. На прага се спря и попита:

— Как мислиш, дали ще контраатакуват?

— Господи! Разбира се, че ще контраатакуват! Тук не става въпрос за някакви търговски спорове, хората се бият за собствените си домове!

— Кога?

Воркосиган се поколеба само за миг, после тръсна глава:

— Най-вероятно, след като започнете да прехвърляте пехотата, но далеч преди да сте свършили. Това е най-подходящото време, евентуалното отстъпление ще предизвика пълен хаос. Совалките няма да знаят дали да излитат, или да се приземяват, корабите-майки ще бъдат подложени на интензивен обстрел… Необходимите доставки няма да се приземят, на тяхно място ще кацнат ненужните… Връзката с щаба ще бъде прекъсната и операцията ще се окаже в ръцете на някой неопитен младок…

— Стига, тръпки ме побиват като те слушам!

— Ами да, какво друго очакваш? Опитай се да протакаш, отлагай старта до последния момент… През това време проведи допълнителен инструктаж на корабните командири… Те трябва да имат кристално ясни заповеди и стриктно да се придържат към тях.

— Принцът не е на твоето мнение…

— Естествено, той мисли единствено за парада след победата.

— Какво ще ме посъветваш?

— Този път не съм твой командир, Ръф…

— Вината не е моя, опитах се да те препоръчам на императора…

— Зная. Аз пък препоръчах теб. Не бих приел този пост за нищо на света!

— И се насадихме на онзи извратен тип Ворутиер! — въздъхна Ворхалас. — Нещо не е наред, приятелю…

Воркосиган внимателно го насочи към вратата, затвори я зад гърба му и изпусна въздишка на облекчение. Остана на място, дълбоко замислен. После вдигна очи и срещна погледа на Корделия, върху устните му се появи иронична усмивка.

— Нямаше ли някаква пиеса на тази тема? Древните римляни празнуват поредната победа, но край тях винаги се навърта един мрачен тип и шепне в ушите им, че всички сме смъртни… Вероятно и те са го приемали като трън в задника…

Корделия запази мълчание.

Воркосиган и Илиан влязоха в банята и освободиха Ботари от оковите на малката седяща вана. Помъкнаха го навън, после Воркосиган изведнъж се закова на място.

— Той не диша!

Илиан изпусна въздуха от гърдите си с пронизително свистене, издърпа тялото на сержанта и го просна по гръб на гумирания мокет. Воркосиган залепи ухо на гърдите му, пръстите му трескаво започнаха да търсят пулс.

— Кучи син! — изръмжа той, вдигна юмруци и ги стовари с пълна сила върху гръдния кош на Ботари. После отново залепи ухо до униформата му. — Нищо!

Облегна се назад, лицето му беше смръщено.

— Илиан! Бягай да намериш глупака, който ти е дал тази котешка пикня! Поискай му противоотрова и веднага се връщай! Но внимавай!

— Как да… — започна Илиан, преглътна и добави: — Защо вие не… — Размаха ръце в знак на отчаяние и хукна навън.

Воркосиган премести поглед върху лицето на Корделия.

— Имаш избор, в случай че искаш да ми помогнеш — да натискаш гърдите му или изкуствено дишане, уста в уста…

— Предпочитам да натискам гърдите му — отвърна тя. Коленичи до Ботари, а Воркосиган застана зад главата му, наведе я назад и му вкара първата порция въздух. Корделия залепи длани за гърдите му и натисна с всичка сила. Продължи по същия начин с високо темпо, скоро на челото й се появиха ситни капчици пот. Ръцете й се разтрепериха, под лъжичката й се появи остра болка.

— Май трябва да се сменим — промърмори след известно време тя.

— Готово, и без това въздух не ми остана — надигна се Воркосиган.

Размениха местата си. Воркосиган възобнови сърдечния масаж, а Корделия стисна ноздрите на Ботари и залепи устата си в неговата. Устните му бяха влажни от слюнката на Воркосиган и тя неволно си представи, че го целува. Какво съм чудовище, Господи, укори се мислено, но тръпката на желанието все пак пробяга по тялото й.

Лейтенант Илиан най-накрая се върна, беше останал без дъх. Отпусна се на колене и заби иглата на спринцовката в областта на сънната артерия на Ботари. Ефект нямаше. Воркосиган продължи с масажа.

Изведнъж тялото на сержанта се разтърси от могъща конвулсия, гърбът му се изви като дъга. Устата му трескаво пое въздух, после отново спря.

— Хайде, дишай! — примоли се сякаш на себе си Корделия.

Дробовете на нещастника се раздвижиха рязко, сякаш с помощта на ритник. После се възстанови и дишането — плитко, но стабилно. Корделия се отпусна върху мокета, на лицето й се появи тържествуваща усмивка:

— Още ще се мъчиш на този свят, проклетнико!

— Мислех, че виждаш смисъл в страданието — обади се Воркосиган.

— Само по абстрактен начин. То постоянно е около нас, още от деня на зачатието. Блъска се в мрака и се чуди защо боли…

Воркосиган избърса потта от лицето си и се втренчи в Ботари. После изведнъж скочи на крака и се затича към писалището.

— Протестът! Трябва да го напиша преди излитането на Ворхалас, иначе си губи смисъла!

Плъзна се в стола и започна да чука по клавиатурата на компютъра.

— Толкова ли е важен? — изви вежди Корделия.

— Тихо! По-късно ще ти обясня.

Писането продължи десетина минути, после нотата бе изпратена по електронен път в компютъра на командващия.

Дишането на Ботари беше стабилно, но лицето му запази мъртвешкия си цвят.

— Сега какво ще правим? — попита Корделия.

— Ще чакаме, какво друго? И ще се молим дозата да е точна… — Очите му гневно стрелнаха Илиан: — Ще се молим и този приятел да не получи нервно разстройство, разбира се!

— Не е ли по-добре да потърсим начин да ги разкараме оттук? — гневно извика Илиан.

— Само ако имаш конкретно предложение — отвърна Воркосиган и започна да зарежда компютъра с новополучените дискети. — Моята кабина има две основни предимства пред всяко друго скривалище на кораба. Разбира се, ако си толкова добър, колкото твърдиш… Първото е, че тя не се наблюдава нито от главния политически офицер, нито от хората на принца…

— Готов съм да заложа репутацията си за това! — вирна брадичка младежът.

— В момента си заложил живота си, затова гледай да не бъркаш! Второ, в коридора има въоръжена охрана и никой не може да припари дотук. Мисля, че това е повече от достатъчно…

Илиан отчаяно извърна очи.

— Забавих претърсването колкото мога! Продължа ли да шикалкавя, подозренията неминуемо ще се насочат към мен.

— Ще се задържи ли положението такова още 24 часа?

— Може би — намусено отвърна Илиан, а в очите му се появи открито подозрение: — Намислил сте нещо, нали, сър?

— Аз ли? — попита Воркосиган, без да прекъсва работата си. Цветни отражения от екрана тичаха по безстрастното му лице. — Просто се надявам на някоя благоприятна възможност. Когато принцът отлети за Ескобар, същото ще сторят и повечето от тайните агенти на негово разположение. Търпение, Илиан…

Набра един код на конзолата и доближи устни до микрофона:

— Воркосиган търси тактическата зала.

— Командор Вен слуша, сър.

— А, Вен, ти ли си? Слушай ме внимателно: от момента, в който принцът и адмирал Ворхалас излетят, искам пълна информация за обстановката, ще ми я изпращаш на всеки кръгъл час. Ако се появи нещо непредвидено, веднага ще ме уведомиш.

— Слушам, сър. Принцът и адмиралът току-що тръгнаха, сър.

— Много добре, действай.

Облегна се назад и започна да барабани с пръсти по бюрото.