Литмир - Электронная Библиотека

— Какъв господар, Господи! — иронично подметна тя, но сърцето й се сви. Имаше чувството, че е на прага на истерията.

Забележката й предизвика слаба усмивка, разказът продължи:

— Той чува гласове, също като Жана д’Арк… Но за разлика от нея, чува гласовете на демони, а не на светци… Понякога има и видения… Иначе е огромен и здрав мъжага, често съм го използвал… Защото не е от тези, които привличат жените, знаеш…

На вратата се почука и Ворутиер отиде да отвори.

— О, сержант! Влизай, влизай… Тъкмо за теб говорех.

— БОТАРИ! — едва си пое въздух тя.

На прага се изправи високата фигура на човека, който бе служил при Воркосиган. Но КАК е възможно това? Как е успял да се вмъкне в кошмарите й? През съзнанието й пробягаха калейдоскопични видения: горска поляна, пропукване на невропарализиращи капсули, лицата на убитите и все още живите, високата сянка на мъжа, който се превърна в олицетворение на смъртта…

С усилие се върна в действителността. Дали ще я познае? Очите му все още не бяха я докоснали, заковани в лицето на Ворутиер. Познатите близко разположени очи, които сякаш никога не можеха да застанат на едно ниво. Именно заради тях лицето му имаше странен, асиметричен вид и ставаше толкова грозно…

Пипалата на пламналото й въображение заопипваха тялото му. Днес това тяло изглеждаше някак прегърбено в черната униформа, нямаше дори следа от гордата стойка, която Корделия помнеше от кораба на Воркосиган. Макар и една глава по-висок от Ворутиер, този човек изглеждаше смачкан, готов да изпълни всяка заповед на господаря си. В погледа му се четеше непознато напрежение, сякаш Ворутиер беше не само негов началник, но и мъчител… Какво ли може да постигне Ворутиер с човек като Ботари? — запита се тя. В каква насока би тласнал духовната му енергия? За Бога, Ворутиер! Нима си въобразяваш, че можеш да контролираш стихийната първична сила на този мъж? Нима си толкова суетен, че не виждаш лудостта в тези близко разположени очи? Мислите препускаха в главата й със скоростта на кръвта, която свистеше във вените й. В тази стая жертвите са две, осъзна Корделия. В тази стая жертвите са две! В тази стая…

— Ей там, сержант — промърмори Ворутиер и махна с палец по посока на леглото. — Искам да изнасилиш тази жена пред мен! — Придърпа един стол и се настани до леглото, готов за представлението: — Хайде, почвай!

Ботари разкопча колана си и бавно пристъпи към леглото. Лицето му беше безизразно, както винаги. После очите му за пръв път се насочиха към лицето й.

— Да имаш някакво последно желание, „капитан“ Нейсмит? — иронично подхвърли Ворутиер. — Или най-сетне ще млъкнеш?

Тя втренчено гледаше Ботари. В сърцето й потрепна жалост, силна почти колкото любовта. Той приличаше на лунатик. В това, което предстоеше да извърши, имаше лъстивост без удоволствие, очакване без надежда… Горкият нещастник, помисли си Корделия. На какво са го превърнали! Потърси някакви думи в пламналото си съзнание. Не за защита, не за извъртане. Просто думи за Ботари. Думи, които биха облекчили страдащата му душа, изправена пред прага на лудостта… Въздухът в стаята изведнъж й се стори хладен, тялото й потръпна. Мъка и отчаяние сграбчиха сърцето й. Той се надвеси над нея, леглото проскърца под тежестта на огромното му тяло.

— Мисля, че страданието ни доближава до Бога — прошепна накрая тя. — Съжалявам, сержант…

Той се втренчи в нея, лицето му се закова на тридесетина сантиметра от главата й. Остана в тази поза безкрайно дълго, Корделия започна да се чуди дали изобщо е чул думите й. Дъхът му беше лош, но тя не отмести глава. После, за нейно огромно смайване, тялото му се надигна, ръцете трескаво закопчаха колана.

— Не, сър — избоботи басово Ботари и ехото се блъсна в стените на помещението.

— Какво?! — надигна се от мястото си Ворутиер. — Какво значи това „не, сър“?

Отговорът на Ботари излетя от устата му на мъчителни порции:

— Тя е… Тя е пленник на командор Воркосиган, сър!…

Ворутиер му хвърли един объркан поглед, после лицето му изведнъж се проясни:

— Значи ТИ СИ прочутата бетианка на Воркосиган? — Оживлението напусна лицето му заедно с произнасянето на името, думите просъскаха като капки вода върху нагорещена плоча.

Бетианката на Воркосиган? В душата й пламна искрата на надеждата, изпита чувството, че името на Воркосиган ще е спасителната парола. После надеждата се стопи. Шансовете бяха нула. Нямаше начин, просто нямаше начин отвратителен тип като Ворутиер да е приятел на Воркосиган. Очите му я пронизваха, но очевидно гледаха отвъд нея, някъде далеч. БЕТИАНКАТА НА ВОРКОСИГАН…

— Е, сега вече стиснах за топките този дървен пуритан! — злобно изръмжа Ворутиер. — Имам всички шансове да изпитам по-голяма наслада дори от деня, в който му съобщих новината за жена му! — Изражението на лицето му се промени по наистина плашещ начин. Привидната изисканост се стопи, на нейно място блесна мрачна жестокост. Сякаш препънат в нещо тежко, той се олюля и направи последен опит да се овладее.

— Знаеш ли, ти наистина ме развълнува — призна с одрезгавял глас Ворутиер. — Защото ми предлагаш невероятен шанс… Осемнадесет години не са чак толкова дълъг срок, когато след тях получавам възможност за едно толкова сладко отмъщение! Жена воин! Ха! Той със сигурност те е възприел като идеално средство за разрешаване на нашите… хм… общи затруднения… Арал! Моят съвършен боец, моят скъп лицемер! Предполагам, че имаш какво да научиш от него… Но знаеш ли какво? Имам предчувствието, че нито веднъж не ти е споменал за мен…

— Наистина е така, поне по име — кимна тя. — Но не и като категория…

— И в каква категория попаднах?

— „Срам за пагона“, доколкото си спомням…

На лицето му се появи хладна усмивка.

— В твоето положение не бих си позволил употребата на подобни епитети! — изръмжа той.

— Значи си съгласен с определението, така ли? — механично попита Корделия, но сърцето й се сви. Какво общо има Воркосиган с този луд? — отчаяно се запита тя, забелязала как очите му потъмняват и стават жестоки като на Ботари.

— Приемал съм какво ли не — отвърна с напрегната усмивка Ворутиер. — Дори пуританското поведение на любовника ти… Дай свобода на въображението си и се опитай да си представиш какво означава това, сладка моя! Без съмнение ще ти е трудно да повярваш, но нашият скъп Воркосиган беше един доста щастлив вдовец… Преди… Преди да придобие дразнещия навик да се прави на светец… — От устата му се изтръгна остър, подобен на лай смях. — Имаш чудесна бяла кожа… Вероятно той те е докосвал… Ей така… — Нокътят му се плъзна по меката кожа от вътрешната страна на ръката й и тя неволно потръпна. — Ами косата? Сигурен съм, че е бил влюбен в косата ти! Толкова пухкава и мека, с такъв необичаен цвят! — Пръстите му сграбчиха един кичур и болезнено го извиха: — Трябва да помисля какво може да се направи от тази коса… Веднага се сещам за свалянето на целия скалп, но сигурно ще открия и нещо по-изтънчено… Може би ще си отрежа един кичур и небрежно ще го въртя в ръце по време на поредното заседание на Генералния щаб… Ще го галя и разресвам, докато привлека вниманието му… А после ще подсиля съмненията и страха в душата му с една-две уместно подхвърлени забележки… Как ли ще се отрази това на безупречните му доклади? Ха-ха! Особено, ако го пратя за седмица-две на някоя далечна мисия…

Взе ножа със скъпоценната дръжка от тоалетката и внимателно отряза един гъст кичур от косата й. Акуратно го сгъна, после го пъхна в горния джоб на униформената си куртка. На лицето му се появи мазна усмивка:

— Разбира се, с такива като него трябва да се внимава… Изпуснеш ли ги от контрол, стават непредвидими. — Вдигна пръст и го прокара по брадичката си, очертавайки Г-образния белег, който имаше Воркосиган. — Тръгнат ли веднъж, спиране няма… Макар че напоследък той проявява забележителна сдържаност. Ти ли му повлия в тази насока, съкровище? Или просто е започнал да остарява?

Небрежно хвърли ножа върху тоалетката, ухили се и потърка ръце. После се наведе към ухото на Корделия:

29
{"b":"283169","o":1}