Облегнат на кухненската врата, Тейлър тъкмо поднасяше чашата с кафе към устата си. Погледът му се закова в нея, и двамата замръзнаха.

Очите ми положително са огромни, като на някакъв нощен хищник, помисли си Корделия. Никога не съм успявала да ги контролирам…

Устата на Тейлър странно се разкриви, погледът му остана прикован върху лицето й. После лявата му ръка бавно се надигна и отдаде чест. Не беше ръката, предназначена за тази цел, но другата бе заета с чашата… После главата му се сведе надолу, устните му докоснаха тънкия порцелан… Повече не я погледна…

Корделия тържествено се изпъна, отвърна на поздрава и безшумно се измъкна навън.

С ужас установи, че на площадката виси един от най-нахалните журналисти — същият, когото вчера бе изхвърлила като парцал. Зад него, облегнат на стената, зяпаше видеооператорът с камера в ръце. Корделия го дари с малко замаяна усмивка, чувстваше се като парашутист, миг преди да направи решителния скок.

— Още ли държите на интервю с мен?

Онзи моментално налапа въдицата, лицето му светна от възбуда.

— Спокойно, не тук — вдигна ръка тя, после гласът й стана поверителен: — Под наблюдение съм… Правителството иска да ми затвори устата… Информацията, с която разполагам, може да предизвика оставката му… Става въпрос за някои неща около военнопленниците… Имате страхотен шанс…

— Къде? — задави се от нетърпение журналистът.

— Какво ще кажете за полигона за изстрелване на совалки? Там барчето е спокойно… Ще ви черпя едно питие и ще решим каква да бъде тактиката ни… — Мозъкът й пламтеше, имаше чувството, че вратата зад гърба й всеки миг ще се отвори. — Но ситуацията е опасна. Двама агенти дебнат във фоайето, други двама са в гаража… Трябва да се измъкна без да ме забележат, разбирате ли? Видят ли ме, че разговарям с вас, край на всякакви интервюта! Пипат тънко, без грубости. Просто ще изчезна, а пресата ще получи някакво мъгляво обяснение от сорта на „серия медицински прегледи“… Разбирате ли? — Беше убедена, че нищо не разбира. Такива като него имаха опит единствено с булевардните клюки. Наложи се да изчака малко, после доволно кимна с глава. Върху лицето на репортера се плъзна бавна усмивка, очите му възбудено заблестяха.

— Йон! — обърна се към видеооператора той. — Дай на дамата сакото и шапката си, камерата също!

Корделия успя да натика гъстата си коса в широкополата шапка, дългото сако покри униформата й почти изцяло. Взе камерата и пристъпи към асансьора, който водеше към гаражите.

Двамата мъже в сини униформи стояха на крачка от вратата. Корделия сложи камерата на рамо и небрежно закрачи право към тях, майсторски прикривайки лицето си. Стигнаха до колата на репортера без никакви инциденти.

Влязоха в полупразното барче на полигона и тя поръча две големи питиета. Отпи глътка от своето, усмихна се и стана на крака.

— Ей сега ще се върна.

Репортерът остана на масата, с двете неплатени напитки пред себе си.

Следващата спирка беше компютъра за издаване на билети. Набра разписанието и с неудоволствие установи, че в следващите шест часа няма нито един пътнически кораб за Ескобар. Лошо. Полигонът за изстрелване на совалки бе първото място, на което щяха да я потърсят. Край нея мина жена, облечена в униформата на летището.

— Извинете — спря я Корделия. — Бихте ли ми помогнали да се ориентирам в разписанието на частните превозвачи? Няма значение дали са товарни, или пътнически…

Жената се намръщи, взря се в нея и изведнъж разцъфна в усмивка:

— Вие сте капитан Нейсмит!

Сърцето й се сви и пропусна един такт. Спокойно, овладей се!

— Да, аз съм… Знаете ли, репортерите не ме оставят на мира… Надявам се, че човек като ВАС ще ми влезе в положението… — Изгледа я многозначително, жената моментално се почувства поласкана. — Искам да не се вдига шум… Няма ли начин да поговорим в някоя канцелария? Зная, че вие не сте КАТО ТЯХ! Имате уважение към дискретността, ТО ПРОСТО Е ИЗПИСАНО НА ЛИЦЕТО ВИ.

— Наистина ли? — усмихна се гордо униформената служителка и побърза да я дръпне зад близката врата. Оказа се, че в кабинета има пълното разписание на частните превозвачи и Корделия забързано започна да чука по клавишите.

— Хм, този май е най-подходящ… — промърмори след минута тя. — Само след час отлита за Ескобар… Случайно да знаете дали пилотът вече е на борда?

— Но това е товарен кораб и няма право да взема пътници.

— Нищо. Искам просто да разменя две думи с пилота. Насаме… Можете ли да уредите това?

— Ще се опитам — кимна жената.

Опитът излезе успешен.

— Ще ви чака на стартова площадка 27, но трябва да побързате — обяви служителката.

— Много ви благодаря! Знаете ли… репортерите направиха живота ми черен… Не се спират пред нищо! В момента ме преследват двама нахалници, които са стигнали дотам, че се маскират като военни! Наричат себе си капитан Мехта и командор Тейлър, представяте ли си? Страхотни досадници! Ще ви бъда ужасно признателна, ако забравите, че сте ме виждали!…

— Няма проблеми, капитан Нейсмит.

— Наричай ме Корделия! — светна лицето й. — Страхотна си! Никога няма да забравя услугата ти!

Главният пилот беше съвсем млад човек. Току-що дипломиран, той караше редовния си стаж на товарни кораби. Веднага я позна и помоли за автограф.

— Сигурно се питате защо се спряхме точно на вас — подхвърли Корделия, докато слагаше подписа си в бележника му. Нямаше никаква представа какви ще бъдат следващите й ходове, но младежът й се стори подходящ. Такива като него едва ли са били победители в някакво състезание…

— На мен ли, госпожо? — объркано я изгледа пилотът.

— Тайните служби разровиха досието ви до девето коляно, можете да ми вярвате — усмихна се тя. — Оказа се, че сте напълно благонадежден… Точно така — напълно благонадежден!

— О, тогава сигурно са разбрали за кордолита! — възкликна пилотът, а на лицето му се бореха безпокойство и чувство за гордост.

— Сега виждам, че притежавате и находчивост — натърти Корделия и му отправи многозначителен поглед. Представа си нямаше какво е това кордолит, за пръв път чуваше тази дума. — Качество, което е от решаващо значение за тази мисия!

— Каква мисия?

— По-тихо, моля ви! — снижи глас Корделия и се огледа. — Изпълнявам секретна мисия лично за президента… От особено деликатен характер, дори военното министерство не знае нищичко за нея. Ако изтече някаква информация, ще се стигне до огромен политически скандал… Трябва да предам таен ултиматум лично в ръцете на бараярския император, разбирате ли? Никой не бива да знае, че съм напуснала Колония Бета!

— Аз ли съм избран да ви откарам дотам?! — смаяно я изгледа младият пилот. — Но в митническата ми декларация пише, че…

Като нищо ще го накарам да ме закара до Бараяр за сметка на работодателя си, въздъхна Корделия. Но това би означавало край на работата и кариерата му. Не можеше да си го позволи…

— Спокойно — усмихна се тя. — Няма да пипаме нищо в митническата декларация. Трябва да се срещна с един секретен сътрудник на Ескобар. Просто ще превозите една стока, която не е отбелязана в декларацията. Мен…

— Нямам право да возя пътници, госпожо.

— Господи, нима допускате, че не сме се съобразили с този факт? Защо мислите, че президентът избра именно вас, при наличието на толкова много кандидати?

— Наистина ли? А аз дори не гласувах за него!

Без повече приказки Корделия беше качена на борда на совалката и сместена между последните сандъци, които трябваше да бъдат натоварени на кораба.

— Сигурно познавате всички известни личности в Изследователския корпус, нали, госпожо? — завърза разговор младият пилот. — Такива като Лайтнър и Парнъл, например… Питам се, дали не бихте ме запознали с тях…

— Не зная ще ми остане ли време за това — поклати глава Корделия. — Но когато се върнете обратно, положително ще имате възможност да се запознаете и с известни личности от Експедиционния корпус и Силите за сигурност…