По този начин искаше да му каже „внимавай!“… Просто и ясно, съвсем по човешки.

Воркосиган разбра какво се крие зад думите й, махна с ръка и тръгна към гората. Накуцването му личеше доста по-силно отпреди.

Корделия помогна на Дубауер да се изправи и Куделка ги поведе към отвора на пещерата. Този младеж приличаше на Дубауер толкова силно, че тя не можеше да бъде враждебна към него.

— Какво е станало с крака на стареца? — попита той, като хвърли кос поглед през рамо.

— Малка драскотина, която се инфектира — отвърня тя, инстинктивно почувствала, че трябва да играе играта на Воркосиган. Пред него стоеше трудната задача да възвърне авторитета си пред един недостоен за доверие екипаж. — Трябва да се обработи с по-силни лекарства, но преди това е необходимо някой да го убеди, че за целта все пак се изисква и време…

— Такъв си е нашият старец — поклати глава Куделка. — Никога не съм виждал толкова енергичен човек на неговите години!

— На неговите години? — вдигна вежди Корделия.

— Е, на вас сигурно не ви изглежда чак толкова стар — съгласи се Куделка и озадачено изгледа развеселеното й лице. — Всъщност, нямах предвид точно определението „енергичен“…

— Може би, властен — подсказа му тя, вътрешно доволна от факта, че Воркосиган има поне един верен почитател. — Състоянието, което се получава, когато енергията е целенасочена…

— Точно! — възхитено я изгледа младежът. А Корделия си напомни да не споменава за малките сини хапчета, до които бе принуден да прибегне Воркосиган.

— Изглежда интересен тип — промърмори тя. — Как е позволил да го изработят?

— Имате предвид Раднов?

Корделия кимна.

— Как да ви кажа… Не бих искал да критикувам стареца, но… Не съм чувал някой друг командир да е посрещал политическия си офицер с предложението да не му се мярка пред очите, ако иска да е жив след изпълнението на мисията…

Корделия последва младежа зад завоя на скалата и изведнъж застана нащрек. Много странно, рече си тя. Воркосиган ме подведе… Лабиринтът от пещери беше дело на природата само отчасти — повечето от тях бяха издълбани с помощта на плазмен лък — зле осветени, влажни и хладни.

Претъпкани догоре с кашони и сандъци, те съвсем не приличаха на малък склад с животоспасяващи запаси от храна и медикаменти, както й бе обяснил бараярският командир. Това тук си беше депо, в което имаше всичко необходимо за поддръжката на цяла космическа флота. Корделия облиза устни и притеснено се огледа. В съзнанието й се появиха някои доста неприятни перспективи за близкото бъдеще.

В единия край на просторната пещера се издигаше стандартен бараярски заслон — полукръгла тръбна конструкция, върху която бе опъната гумирана материя. Това беше кухня с трапезария, доста гола и мрачна. Самотен младеж в униформа на доброволец почистваше трохите от масите.

— Старецът се оказа жив! — извика вместо поздрав Куделка.

— Тъй ли? — изненадано вдигна глава онзи. — Аз пък мислех, че бетианците са му прерязали гърлото! Нали вече правихме прощална вечеря в негова памет?

— Тези двамата са негови ПЕРСОНАЛНИ пленници — поясни Куделка и им представи готвача. Корделия веднага изпита подозрението, че този младеж е попаднал тук случайно и едва ли има качествата на готвач. Приличаше на обикновен боец, изтеглил неблагоприятния жребий. — Знаеш какво означава това, нали? Мъжът е получил солидна доза невропаралитичен газ… Старецът каза да им дадем истинска храна, затова гледай да не им пробутваш обичайната помия…

— Всички критикуват! — промърмори готвачът-доброволец и изгледа гърба на отдалечаващия се Куделка. — Какво предпочитате?

— Каквото и да е, стига да не включва овесена каша и пастет от рокфор — отвърна Корделия.

Доброволецът изчезна във вътрешното помещение. Няколко минути по-късно се появи с две димящи купи в ръце. Вътре имаше нещо, което приличаше на задушено. Хлябът обаче беше истински, щедро намазан със зеленчуков сос. Корделия без колебание се нахвърли на храната.

— Как е? — попита почти безгласно доброволецът, а главата му потъна в раменете.

— Вкусно! — промърмори тя с пълна уста. — Страхотно!

— Наистина ли? — поизправи се той. — Значи ви харесва?

— Много — кимна Корделия и се зае да храни Дубауер. Топлото ядене бързо го извади от вцепенението, челюстите му ентусиазирано се раздвижиха.

— Искате ли аз да го храня? — предложи услугите си доброволецът.

— Разбира се, защо не — отвърна тя и го възнагради с ослепителна усмивка.

След по-малко от час вече знаеше, че името на младежа е Нилеса. Научи почти всички подробности от живота му, като междувременно се запозна с пълното съдържание на бараярските хранителни запаси, които се оказаха ограничени по асортимент, но в замяна на това силно питателни. Младежът очевидно изгаряше от желание някой да похвали кулинарните му умения и се чудеше какво още да й предложи.

После се появи Воркосиган и тежко се отпусна на пейката до Корделия.

— Добре дошли, сър — поздрави го готвачът. — Всички мислехме, че бетианците са ви убили…

— Да, зная — махна с ръка Воркосиган. Очевидно му беше дошло до гуша да слуша този поздрав. — Дай нещо за хапване.

— Какво желаете, сър?

— Всичко, без овесена каша.

Скоро и пред него се появи купа задушено и пресен хляб. Той започна да се храни, но апетитът му беше далеч по-слаб от този на Корделия. Причина за това очевидно беше комбинираното въздействие на треската и стимулантите.

— Какво стана с командор Готиан? — тихо попита Корделия.

— Всичко е наред. Отново пое задълженията си.

— Как успяхте?

— Развързах го и тикнах плазмения лък в ръцете му. Казах, че не мога да работя с човек, от когото ме засърбява между лопатките в момента, в който му обърна гръб. Дадох му да разбере, че това е последният му шанс да остане на служба и да очаква близко повишение, после седнах с гръб към него. Десетина минути не помръднахме, след което той ми върна лъка и заедно се прибрахме в лагера.

— Питам се дали ще имате успех с подобен подход — със съмнение каза Корделия. — И не съм убедена, че на ваше място бих прибягнала до него…

— Аз също, но бях дяволски уморен. Просто трябваше да поседна… — В гласа му се появи леко оживление: — Отлитаме на „Генерала“ веднага след арестите. Корабът е чудесен. За вас е определена кабината за гости, екипажът я нарича „адмиралския апартамент“. Но не очаквайте Бог знае какво — тя е кабина като всички останали… — Воркосиган разбърка задушеното на дъното на купата: — Как беше храната?

— Прекрасна.

— Малко хора използват подобни суперлативи…

— Доброволецът Нилеса беше изключително любезен.

— Така ли? Имах чувството, че говорим за различни хора.

— Според мен, той се нуждае от съвсем мъничко похвали… Опитайте.

Воркосиган облегна лакти на масата и се усмихна:

— Някой друг път.

Останаха да храносмилат около желязната масичка — уморени, но доволни. Воркосиган се облегна в стола си и затвори очи. Корделия подпря глава на дланите си и се наведе над масата. Половин час по-късно почивката им беше прекъсната от Куделка.

— Хванахме Сенс, сър — докладва той. — Но с Раднов и Даробей имахме… хм… малък проблем… Успяха да разберат какво ги чака и изчезнаха в гората… Пратих патрул да ги търси.

Воркосиган го погледна така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Трябваше сам да се заема — промърмори той. — Въоръжени ли са?

— Имат невропаралитични заряди — кимна Куделка. — Но не успяха да вземат плазмени лъкове.

— Е, хубаво… Не искам да губим излишно време тук. Извикай патрула обратно и се заемай със запечатването на хранилището. Нека и те разберат как се живее в горите на тази планета… — В очите му се появи блясък: — Ще ги приберем по-късно, няма къде да се дянат…

Корделия помогна на Дубауер да седне на една от свободните седалки, после се настани до него. Совалката беше малка и гола, претъпкана с бараярски войници. В дъното натикаха арестантите с белезници на ръцете и нещастни физиономии. Всички бяха млади и огромни, Корделия получи възможност да се увери, че Воркосиган наистина е най-дребният сред тях.