— Сержант Ботари? — колебливо попита Корделия.

Той отдаде чест и леко кимна с глава:

— На ваше разположение, госпожо.

Първият бараярец, който й отдаде чест.

— Искам да отида в лазарета — с лека несигурност заяви тя.

— Да, госпожо.

Гласът му беше басов и някак монотонен. Направи кръгом и тръгна по коридора, Корделия го последва. Вероятно е сменил Куделка през нощта, съобрази тя. Присъствието му я изненада и предпочете да мълчи, вместо да му зададе невинните въпроси, с които положително щеше да обсипе Куделка. Той също мълчеше. Докато наблюдаваше широкия му гръб, Корделия бавно си даде сметка, че охраната пред вратата й може да означава не само загриженост за сигурността й, но и недвусмислен намек за пленнически статут. Станърът на бедрото й изведнъж натежа.

В лазарета отбеляза, че Дубауер — сресан и измит — е облечен в същата черна униформа без отличителни знаци, която носеше и самата тя. Беше подстриган и обръснат, медицинската помощ очевидно му се отразяваше добре. Тя му подхвърли няколко окуражителни думи, но той само мълчеше и я гледаше. Млъкна. Думите звучаха в ушите й някак кухо, изпразнени от съдържание.

Пред себе си видя малка болнична кабина с открехната врата. Зад нея зърна лицето на Воркосиган, който енергично й махаше. Бутна вратата и влезе. Бараярският командир носеше обикновена пижама от зелен плат, в ръката си държеше светлинна показалка, с която леко докосваше екрана на портативен компютър, прикрепен към рамката на леглото. Въпреки цивилните дрехи и липсата на оръжие, във вида му продължаваше да присъства военния авторитет. Корделия с изненада установи, че той е от хората, които дори голи биха излъчвали авторитет и биха накарали подчинените си да се чувстват прекалено облечени. Усмихна се на тази мисъл и махна с ръка за поздрав. До леглото се бе изправил единият от офицерите, които снощи го бяха довели тук.

— Командор Нейсмит, позволете да ви представя своя заместник, лейтенант Воркалонер. Моля да ни извините за секунда… Капитаните идват и си отиват, но бюрокрацията е вечна.

— Амин.

Воркалонер беше типичен професионален воин, сякаш свален направо от обявите за набиране на доброволци в Бараяр. Но в очите му проблясваха весели искрици и Корделия автоматично го причисли към групата на добродушните и любознателни младежи от рода на Куделка. Вероятно преди десетина години този лейтенант е бил точно такъв.

— Капитан Воркосиган говори с дълбоко уважение за вас — подхвърли Воркалонер и очевидно не видя притеснението, което се изписа върху лицето на командира. — Предполагам, че сме извадили късмет да имаме такъв бетиански пленник…

Гримасата на Воркосиган придоби опасни оттенъци, но Корделия го помоли да пропусне гафа с леко поклащане на глава. Той сви рамене и започна да чука по клавиатурата пред себе си.

— Бих приела вашите думи за истина, само ако моите хора бъдат оставени да се приберат у дома без повече инциденти — каза на глас тя. — Поне тези, които са живи… — Духът на Розмънт изведнъж изплува в съзнанието й, Воркалонер вече не й изглеждаше толкова симпатичен. — Между другото, защо изгаряте от желание да ни затворите в клетка?

— Такива са заповедите — отвърна лейтенантът с убеждението на религиозен фанатик от миналото, който се оправдава с един-единствен аргумент: „Бог пожела така“… После на лицето му се изписа нещо като съмнение, на устата му се появи усмивка: — Всъщност, през цялото време имам чувството, че ни изпратиха да патрулираме в този район, за да ни накажат…

— За какви грехове? — намеси се Воркосиган и в очите му заигра весела искра. — Доколкото те познавам, Аристид, ти притежаваш доста егоцентрично чувство за космология… — Остави младежа да размишлява върху тези думи и се обърна към Корделия: — Вашето задържане трябваше да стане по безкръвен начин, но нещата се объркаха… Зная, че това не е извинение, но такова е действителното състояние на нещата… — Тя разбра, че командирът на бараярския кораб отлично помни погребението на Розмънт в студената мъглива нощ. — Същевременно зная, че това не може да бъде оправдание и ще понеса личната си вина… Особено след като изпратя този доклад. — На лицето му се появи мрачна усмивка, пръстите му отново зачукаха по клавишите.

— Не бих казала, че съжалявам — поклати глава Корделия. — Особено по отношение на вашите планове за инвазия…

— Каква инвазия? — стреснато я погледна Воркалонер.

— Страхувах се, че ще стигнете до подобно заключение — въздъхна Воркосиган. — Особено след като видяхте складовете в онези пещери… В щаба имаше разгорещени дебати по този въпрос. Страхувам се, че в тях надделяха привържениците на агресията… Всичко това е мое лично мнение и на практика е без никакво значение. Просто защото съм военен и изпълнявам своите заповеди…

— Каква агресия? — продължаваше да любопитства Воркалонер.

— Никаква, ако имаме късмет — отвърна Воркосиган, неволно пожелал да бъде искрен. — Достатъчно е човек да преживее този кошмар само веднъж в живота си… — Лицето му потъмня от неприятни спомени.

Воркалонер очевидно бе озадачен, съвсем не очакваше да чуе подобни думи от Героя на Комар.

— Победата беше велика, сър — отбеляза той. — С минимални загуби в жива сила…

— От наша страна — въздъхна Воркосиган, приключи доклада си и го подписа. После взе светлинната показалка и поиска от компютъра нов формуляр.

— Нали това е целта?

— Зависи дали възнамеряваш да останеш, или просто продължаваш напред… На Комар оставихме доста противоречиво политическо наследство, не бих искал да си представя как ще подходи към него следващото поколение… — Пръстите му продължаваха да тичат по клавиатурата.

— Кого са мислели, че нападат? — натъртено попита Корделия.

— Защо не съм чувал нищо от това, което казахте току-що? — озадачено го погледна Воркалонер.

— По принцип, тази информация е поверителна — въздъхна Воркосиган. — Дебати по нея е имало на ниво Генерален щаб, смесената комисия на Съветите и императора. Което означава, че спираме дотук, Аристид.

Воркалонер хвърли изпитателен поглед към Корделия.

— Но ТЯ не е представител на Генералния щаб — започна той. — А като се замисля…

— И аз вече не съм — прекъсна го Воркосиган. — А що се отнася до нашата гостенка — не съм й разкрил нищо извън това, което и сама може да види… Аз самият нямах право на глас, просто ми искаха мнението по определени въпроси… Не им хареса, но въпреки това ме изслушаха… — Усмивката му съвсем не беше от добродушните.

— Затова ли са ви прогонили от града? — попита Корделия. Вече започваше да разбира как се действа по отношение на непокорните граждани на Бараяр. — Значи лейтенант Воркалонер е прав за охраната. Поиска ли ви мнението някой от… хм… старите приятели на баща ви?

— Мога да кажа, че мнението ми не беше искано от Министерския съвет — отвърна Воркосиган и побърза да смени темата: — Добре ли се отнасят с вас хората ми?

— О, да.

— Хирургът се закле, че днес следобед ще ме пусне, но при условие да остана в леглото поне до обяд… Ще бъде ли удобно да се отбия по-късно в кабината ви? Бих желал обсъдим някои лични въпроси…

— Разбира се — каза Корделия и се дръпна да направи място на хирурга.

— Би трябвало да почивате, сър — промърмори той и хвърли намръщен поглед към Корделия и Воркалонер.

— Да, добре — кимна Воркосиган и се обърна към помощника си: — Аристид, моля те да изпратиш по пощата това, което току-що написах. Прибави към него вербалните ноти и официалните обвинения.

Докторът изтика посетителите навън, а Воркосиган продължи да чука по клавиатурата.

През останалата част от предиобеда Корделия се разхождаше из кораба и проверяваше границите на относителната си свобода. Оказа се, че корабът на Воркосиган е истински лабиринт от тесни коридори, блиндирани врати и изолирани помещения на различни нива. Измина доста време, преди да разбере причината зад тази на пръв поглед безсмислена приумица на конструкторите. Всичко това беше изградено така, че да осуети проникването на евентуалния враг до командната зала и останалите невралгични пунктове за управление. Сержант Ботари крачеше до нея в пълно мълчание. Тя усещаше присъствието му само в случаите, при които се насочваше към някой от забранените за външно посещение периметри. Тогава той просто й препречваше пътя и тихо заповядваше: