— Не, госпожо!
Беше й забранено да пипа каквото и да било, чувстваше се като двегодишно дете в присъствието на строга бавачка.
Направи само един опит да отвлече вниманието му.
— Отдавна ли служите при капитан Воркосиган? — попита невинно тя.
— Да, госпожо.
— А харесвате ли го? — направи нов опит Корделия, след продължителното мълчание.
— Не, госпожо.
Ново мълчание.
— Защо?
На този въпрос едва ли би могъл да отвърне само с „да“ или „не“… Мълчанието се проточи. Тя вече реши, че няма да получи никакъв отговор, когато Ботари въздъхна и каза:
— Той е Вор.
— Класови различия? — хвърли се в тъмното тя.
— Не обичам Вор.
— Аз не съм Вор…
Очите му се заковаха върху лицето й, блясъкът им беше мрачен.
— Приличате на Вор, госпожо.
И Корделия се предаде.
* * *
След обяд се изтегна в койката и започна да разглежда картотеката на библиотечния компютър. Избра една видеохолограма с невинното заглавие „Бараярски забележителности“ и натисна съответния бутон на екрана.
Разказът беше банален точно колкото заглавието, но изображенията бяха направо фантастични. За бетианските й представи светът на чужденците изглеждаше прекрасен и слънчев, с наситени пастелни тонове. Хората се движеха свободно, без кислородни маски и защитни екрани срещу прекомерната топлина. Климатът и топографията бяха изключително разнообразни, на тази планета имаше истински океани с приливи и отливи, които едва ли можеха да се сравняват с жалките солени локвички, които на Бета величаеха с името „езера“.
На вратата се почука.
— Влезте — вдигна глава Корделия.
В кабината се появи Воркосиган и я поздрави с леко кимване. Беше странно, че е облякъл парадната си униформа по това време на денонощието, но Корделия призна пред себе си, че тя му стои чудесно. Сержант Ботари остана отвън, пред полуотворената врата. Воркосиган започна да обикаля кабината, сякаш търсеше нещо. Накрая разчисти таблата, с която й бяха сервирали обяда и я пъхна между бравата и металната каса. Веждите на Корделия учудено се повдигнаха.
— Наистина ли е необходимо? — попита тя.
— Да — въздъхна той. — Вече чувам какви ли не подмятания за привилегиите на командира и трябва да запуша устите на майтапчиите. Освен това не обичам затворените врати… Човек никога не знае какво се крие зад тях…
— Това ми напомня за една приказка, в която момичето казва: „Да не правим нищо, но нека другите си мислят обратното“… — засмя се Корделия.
Воркосиган направи гримаса на съгласие и се отпусна върху металния стол, завинтен в пода срещу бюрото. Протегна крака, лицето му стана сериозно, очите му се насочиха към холограмата.
— Какво гледате?
— Природата на Бараяр. Планетата ви наистина е прекрасна. Ходил ли сте на океана?
— Като бях малък, мама всяко лято ме водеше в Бонсанклар… Това е един от елитните ни морски курорти, гористите склонове на планината стигат почти до брега. Баща ми никога не идваше с нас, зает със своята армия. Запомнил съм зарята, с която изпращахме Деня в средата на лятото — рождения ден на стария император. Беше фантастично, имах чувството, че целият океан гори… Всички се изсипваха на пристана. Никой не носеше оръжие, на рождения ден на императора бяха забранени дори дуелите… Тичах като бесен и се радвах на неограничената свобода… — Очите му се сведоха към пода: — От години не съм ходил там… Много бих искал да ви заведа, особено ако се освободим за фестивала…
— Би било чудесно! — възкликна Корделия. — Но това зависи от заповедите, които ще получите… Има ли шанс скоро да се насочите към Бараяр?
— Едва ли. Докато сте тук, ще бъдете военнопленник — друг начин просто няма… Но когато се приберем, вашият кораб отдавна ще е изчезнал и това ще бъде повод да поискаме освобождаването ви… Ще можете да се явите в посолството на Бета и да заминете за родината си. Ако желаете, разбира се…
— Ако желая! — повтори с известна несигурност Корделия и на лицето й се изписа колеблива усмивка. Очите му неотстъпно я наблюдаваха. Привидно отпуснато, тялото му потръпваше от скрито напрежение. Ботушът му ритмично потупваше по пода. Погледът му се сведе надолу, лицето му се смръщи, потупването спря. — А защо да не желая?
— Помислих си, че след като пристигнем на Бараяр и бъдете свободна, вие… може би ще решите да останете…
— За да посетим онзи курорт… как му беше името… Бонсанклар? Е, не крия, че би ми било интересно, но всичко ще зависи от продължителността на отпуската, която се надявам да получа… С удоволствие бих пообиколила планетата ви…
— Нямах предвид туризъм, а нещо постоянно — глухо уточни той. — Например, като госпожа Воркосиган… — На лицето му се появи смутена усмивка: — Вече имам достатъчно опит, за да не смятам бетианците за страхливци… И май съм готов да се закълна, че вашите обичаи съдържат повече смелост и от най-самоубийствените състезания на бараярските младежи…
Въздухът излетя през полуотворените й устни с тихо свистене.
— Не си губите времето с дреболии, а? — прошепна тя и неволно се запита кой глупак е казал, че в моменти като този се свива сърцето. Защото усещанията й бяха съвсем различни и бяха свързани пряко със стомаха. Усети женствеността на тялото си внезапно, като силен тласък. Едновременно с това почувства и мъжествеността на неговото.
— Не мога — поклати глава Воркосиган. — Особено, когато става въпрос за вас. Вие заслужавате най-доброто и веднага ви предупреждавам, че аз едва ли съм в състояние да ви го предложа… Но, скъпа К… командор Нейсмит, май наистина съм прекалено прям, според бетианските стандарти… Чаках подходящия момент в продължение на дни, но той все не идваше…
— Дни? Откога сте си намислили това признание?
— За пръв път ми хрумна, когато ви видях просната на онази полянка…
— Какво? Там, сред онази кал?
— Да, особено, след като погребахме вашия офицер… — По лицето му пробяга усмивка: — Тогава вече бях сигурен…
— Някой да ви е казвал, че не сте наред? — облиза пресъхналите си устни Корделия.
— Не, поне не в този смисъл…
— Но аз… Вие ме обърквате…
— Но не ви обиждам, нали?
— Не. Разбира се, че не…
Напрежението му видимо намаля.
— Не е нужно да отговаряте веднага — тръсна глава той. — Разполагате с месеци за размисъл. Но не искам да се смятате за затворник, защото това променя нещата. Предложението ми несъмнено би ви се сторило обидно…
— Нищо подобно — замаяно отвърна тя.
— Искам да споделя с вас и други неща — промърмори той, отново заковал поглед в ботушите си. — Животът ни няма да бъде лесен. Откакто ви срещнах, започнах да мисля, че военната кариера едва ли е най-добрия избор за човек, който се е провалил в политиката. Може би трябва да предотвратя провала още в зародиш, но това е доста по-опасно от службата в армията. Тогава несъмнено ще се натъкна на предателства, скалъпени обвинения в измяна, убийства… И мога да завърша живота си в заточение, ако не бъда убит… Ще се налага да правя компромиси с лоши хора, без да имам гаранции за успех. Този живот едва ли е много обещаващ, но по-добре да спечеля аз, отколкото враговете ми… Особено, ако човек вярва в децата и по-доброто им бъдеще…
— Вие положително знаете как да омайвате момичетата със светли мечти — поклати глава Корделия и разтърка брадичката си.
Воркосиган я погледна, в очите му изгря надеждата.
— Как се започва политическа кариера на Бараяр? — попита тя, усетила прилив на увереност. — Предполагам, че искате да тръгнете по стъпките на дядо си, принц Хав… Но как ще го направите, след като сте лишен от благородническа титла?
— Начините са три: назначение лично от императора, назначение по наследство или издигане по общата за всички стълбица на кариерата. Министерският съвет предпочита хората, издигнали се именно по тази стълбица. Там е голямата им сила, но за съжаление аз не мога да поема по този път. Най-лесно е да търся назначение в Съвета на графовете, по силата на наследството. Ала това означава да чакам смъртта на баща си. Пък и този Съвет е крайно консервативен, единствената грижа на членовете му е да запазят своите привилегии. Не съм сигурен, че графовете могат да вземат далновидни политически решения, тяхната роля е обречена на гибел… — Замисли се за миг, после по лицето му пробяга усмивка: — Това, последното, го казвам само на вас…
