Корделия стана и отиде да хвърли поглед на пораженията.

За място на експлозията бараярецът бе избрал една сравнително равна площадка на брега на реката, точно там, където се разделяха двата ръкава. В момента тя представляваше яма с дълбочина пет метра и диаметър около петнадесет, с безупречно изсечени стени. От дъното продължаваше да излиза дим. Още докато гледаше, водата от източния ръкав започна да прелива над ръба, до слуха й достигна оглушително съскане. След час ямата щеше да се запълни и да се превърне в обикновен, с нищо незабележим вир.

— Не е лошо — одобрително промърмори тя.

Докато огънят бавно гаснеше и се превръщаше в дълбока жар, двамата вече бяха набучили късове месо на дълги пръчки, готови за печене.

— Как предпочитате своето? — попита Воркосиган. — Алангле или добре изпечено?

— Мисля, че ще е по-разумно и двамата да изпечем месото си добре — отвърна Корделия. — Не успяхме да довършим микробиологичното проучване, следователно нямаме представа за евентуалните бактерии…

Воркосиган хвърли поглед към апетитните късове месо на пръчката си и кимна с глава:

— Права сте…

Дълго въртяха импровизираните шишове в жарта. Най-накрая решиха, че е достатъчно и лакомо се нахвърлиха на полуобгореното месо. Дори Дубауер успя да преглътне няколко залъка. Типично за дивеча, месото се оказа жилаво и полусурово под изгорялата кожица, но никой не предложи да го гарнират с пастет от рокфор или овесена каша.

Чувството за хумор на Корделия се завърна заедно със засищането. Униформата в защитен цвят на Воркосиган беше мокра и мръсна, опръскана с кръвта на убитото животно. Нейната не й отстъпваше по нищо. По лицето му бе набола тридневна брада, мазнината на шестокракото се смесваше със засъхналата пот и образуваше мътна, проблясваща маска. Тя подозираше, че не изглежда много по-различно, с изключение, разбира се, на брадата… А и едва ли миришеше по-хубаво. Изведнъж усети присъствието на здравото му мъжко тяло, на стегнатите мускули и гладката кожа… В душата й помръднаха отдавна забравени чувства и тя ги прогони с доста голямо усилие на волята. Сега не беше време за подобни неща, трябваше да се мисли за оцеляването…

— За три дни от космонавти се превърнахме в пещерни хора — промълви на глас тя. — Как е възможно да се заблуждаваме, че цивилизацията е вътре в нас? Оказва се точно обратното — тя се съдържа единствено във вещите, с чиято помощ оцеляваме…

Воркосиган стрелна с поглед спокойно отпуснатото тяло на Дубауер, на лицето му се появи крива усмивка:

— Но вие май съумявате да вкарате малко от цивилизацията и вътре в себе си, нали?

Корделия се изчерви от смущение. Силно се надяваше, че отблясъците на огъня ще го прикрият.

— Човек трябва да изпълнява своя дълг — промърмори тя.

— Дългът е доста разтегливо понятие — поклати глава Воркосиган. — Влюбена ли сте в него?

— В Дубауер?! Не, за Бога! Не си падам по хлапетата. Но той е добро момче и бих се радвала, ако успея да го върна у дома, при семейството му…

— А вие имате ли семейство?

— Разбира се. Имам майка и брат, живеем заедно на Колония Бета. Баща ми също е работил по научноизследователски програми.

— Един от онези, които не са се завърнали?

— Не. Загина при катастрофа със спомагателна совалка, само на десет километра от дома… Отпуската му беше свършила и се връщаше на кораба…

— Моите съболезнования.

— О, това се случи преди много години — отвърна на глас тя, а в съзнанието й проблясна тревожен въпрос: „Не става ли прекалено интимен?“ Все пак така бе по-добре, отколкото да я подложи на военен разпит. От сърце се надяваше да не засягат парливи теми — като, например, последните достижения на бетианската космическа техника. — А вие? Имате ли семейство? — Изведнъж си даде сметка, че това е любезен начин да го попита дали е женен.

— Баща ми — граф Воркосиган, още е жив — някак колебливо отвърна той. — А майка ми беше наполовина бетианка…

Корделия стигна до заключението, че воинът Воркосиган — прям, решителен и мъжествен — е далеч по-привлекателен от Воркосиган кавалерът, решил да води светски разговор. Все пак любопитството й надделя и тя не прекрати този разговор.

— Така ли? — любопитно изви вежди Корделия. — Как се е получило?

— Дядо ми по майчина линия се казваше принц Хав Ворбара — известен дипломат. На млади години, още преди Първата четагандийска война, бил назначен за посланик на Бета. А баба ми е работела във вашето Бюро за междузвездна търговия…

— Добре ли я познавахте?

— След смъртта на майка ми и края на Гражданската война на Юри Ворбара прекарвах летните си ваканции в дома на принца. Той беше на нож с баща ми, между двамата съществуваха непреодолими политически различия. Хав беше лидер на либералите, докато баща ми винаги е бил представител на старата военна аристокрация…

— Щастлива ли е била баба ви на Бараяр? — попита Корделия, механично пресметнала, че ученическите ваканции на Воркосиган са били поне преди тридесетина години.

— Мисля, че тя никога не успя да се адаптира изцяло към нашето общество — поклати глава той. — Особено след Гражданската война… — Помълча малко, после тръсна глава и продължи: — Чужденците, в това число и бетианците, имат доста погрешна представа за Бараяр. Вие ни приемате като едно монолитно цяло, но на практика нашето общество е дълбоко разделено. Една от главните задачи на всяко правителство е да се бори с центробежните тенденции в него.

Воркосиган се наведе и хвърли няколко съчки в огъня. От жарта изскочи рояк искри — малки оранжеви звезди, устремили се към небето. Корделия изведнъж изпита болезнено желание да отлети заедно с тях.

— А вие на коя страна симпатизирате? — попита тя с надеждата да насочи разговора в по-малко лична посока: — Споделяте ли възгледите на баща си?

— Приблизително, поне докато е жив… Аз винаги съм искал да бъда войник и да се държа настрана от политиката. Мразя политиката, дори я ненавиждам. Тя е причина за всички нещастия, сполетели семейството ми. Едновременно с това не мога да бъда равнодушен към арогантността на новата бюрокрация, към недостойните й методи… Тези хора си въобразяват, че бъдещето е на тяхна страна, но на практика е точно обратното — породата им е болна и слаба, животът неизбежно ще я изтрие от лицето на земята…

— Не се учудвам, че политиците искат да ви отстранят, особено ако и на Бараяр изразявате мнението си по подобен начин — отбеляза Корделия и замислено тикна върха на пръчката си в огъня. Нов рояк искри пое към небето…

Успокоен от действието на лекарството, Дубауер потъна в дълбок сън. Но Корделия остана будна с часове, в главата й постоянно се връщаха подробности от разговора край огъня. Защо? — питаше се тя. Какво ме интересуват проблемите на този бараярец, очевидно решил да си счупи главата? Да прави каквото иска, аз нямам причини да се намесвам. Никакви причини! Дори и след като си призная, че го харесвам, че обичам да гледам силните му, мускулести ръце…

Събуди се в тишината на нощта и рязко седна. Оказа се, че всичко е наред. Просто Воркосиган беше хвърлил в огъня по-голямо количество съчки и ушите й бяха регистрирали пукота.

— Добре, че се събудихте — пристъпи към нея той. — Имам нужда от помощта ви. — Притисна в дланта й дръжката на бойния нож и добави: — Дивечът очевидно привлича някакви хищници и искам да го хвърля в реката. Ще ми светите ли?

— Разбира се.

Корделия стана, протегна се и избра една по-голяма главня. Разтърка очи и го последва към брега. Трепкащата жълта светлина хвърляше бледи отблясъци наоколо, безсилна пред величественото сияние на звездите по нощното небе. В момента, в който спряха край водата, някъде отстрани долетя познатото съскане, изтропаха отронени късове скала.

— Охо! — рязко извърна глава тя. — Вляво от нас, нагоре по течението, май има цяло стадо лешояди!

— Точно така — кимна Воркосиган и хвърли остатъците от вечерята им в реката. Разнесе се силен плясък, последван като ехо от още един и още един… Повърхността на водата остана спокойна, нищо не се виждаше. После отново се чу противното съскане, но вече надолу, по течението… В близост до тях се разнесе кръвожаден рев и Воркосиган бързо измъкна станъра.