— Respice post te, hominem te memento! („Погледни назад, помни, че си смъртен.“)

Макар че Помпей Велики бе твърде суетен, за да се придържа към старата традиция, Цезар я следваше. Беше боядисал лицето и ръцете си с яркочервен киновар, подобно на теракотените лице и ръце на Юпитеровата статуя в храма.

Точно зад триумфалната колесница вървеше бойният кон на Цезар — с копита, набраздени като човешки пръсти (първият от тези коне му бе подарен от самия Сула), — покрит с аленото наметало на пълководеца. За Цезар триумфът би бил немислим без този кон — символ на пословичния му късмет.

След бойния му кон вървяха хора, които смятаха, че с кампанията си Цезар ги е освободил от робство. Всички носеха конични шапки, символизиращи свободния човек.

Зад тях следваха легатите от Галската война в бойно снаряжение и възседнали конете си.

И накрая крачеха петте хиляди мъже от единайсетте легиона и крещяха:

— Io triumphe!

По-късно щяха да запеят и една особена песен.

Когато Цезар се качи в триумфалната си колесница, едното предно колело се откачи и той политна напред. Мъжът в задницата на возилото падна, а конете се разцвилиха и се изправиха на задните си крака.

През тълпата премина тревожен възглас.

— Какво има? Защо са толкова уплашени хората? — обърна се Клеопатра към Секст Перквитиен, който бе пребледнял като тебешир.

— Това е лоша поличба! — прошепна той и вдигна ръка, за да направи магическия знак срещу Окото на злото.

Клеопатра последва примера му.

Забавянето беше кратко. Колелото бе сменено като по магия. Цезар се изправи, раздвижи устни. Макар че Клеопатра не го чуваше, той явно казваше някакво заклинание.

Главният авгур, Луций Цезар, притича.

— Не, не — усмихна се Цезар. — Ще неутрализирам тази поличба, като изкача стъпалата към храма на Юпитер Оптимус Максимус на колене.

— В името на Полукс, Гай, не можеш! Те са петдесет!

— Мога и ще го направя. — Той посочи един съд, закрепен от вътрешната страна на колесницата. — Имам и магическа отвара.

Триумфалната колесница скоро потегли и войниците закрачиха на известно разстояние зад първите сенатори.

На Форум Боариум триумфаторът трябваше да спре и да отдаде почит на статуята на Херкулес, винаги гола, с изключение на триумфалния ден, когато и тя бе облечена с празнични одежди.

В Големия цирк бяха натъпкани сто и петдесет хиляди души. Ревът и ликуването им, когато Цезар влезе, достигнаха и до ушите на Клеопатрините слуги в двореца й. Щом обаче колесницата обиколи половината цирк, за да излезе пак от капенския изход, и всички легионери влязоха след нея, възгласите на тълпата позаглъхнаха. И така, когато Десети запя новата си маршова песен, всички утихнаха, за да я чуят.

Цезар извика Фабий и Корнелий, които вървяха зад останалите ликтори.

— Идете да кажете на Десети, че ако не престанат да пеят, ще ги лиша от плячката и от полагащата им се земя!

Посланието бе предадено и песента секна, но ликторите вече обсъждаха кой от куплетите е нанесъл най-голяма обида на Цезар. Фабий и Корнелий залагаха на този за задника, но други смятаха, че е фразата за „царя на Рим“. Със сигурност не мръсните думи в песента го дразнеха; това беше стандартна практика.

Церемонията свърши по мръкване. Разпределението на плячката щеше да почака до сутринта. Марсово поле се беше превърнало във военен лагер, защото всички ветерани бяха дошли да гледат триумфа. Всеки трябваше да вземе дела си от плячката лично, освен ако (както бе в случая) някои ветерани не живееха в Италийска Галия. Те се бяха събрали на групи и бяха излъчили представители, което без съмнение облекчаваше войнишките счетоводители.

Редовите войници получиха по двайсет хиляди сестерции (повече от редовната заплата за двайсетгодишна служба), младшите центуриони взимаха над четирийсет хиляди, а старшите — до сто и двайсет хиляди. Досега историята не помнеше такива огромни възнаграждения дори при Помпей Велики, след като бе завзел Изтока и удвоил съдържанието на Хазната. Въпреки това богатство всички войници си тръгнаха ядосани. Защо ли? Защото Цезар бе отделил известен процент за най-бедните жители на Рим, всеки от които получи по четиристотин сестерции, осемнайсет литра зехтин и петнайсет модия жито. Какво бяха сторили тези голтаци, за да заслужат такова внимание? Въпреки че тълпата ликуваше, ветераните никак не бяха доволни.

Във войската се зароди общото мнение, че Цезар е намисли нещо. Но какво? Все пак нищо не пречеше на безимотните свободни граждани да се записват във войската. Така че защо Цезар правеше подаръци на онези, които не го бяха сторили?

Триумфите за Египет, Мала Азия и Африка последваха бързо един след друг. Никой от тях не беше толкова зрелищен като този за Галия, но въпреки това и трите надминаваха обичайните стандарти. На триумфа за Азия имаше платформа, изобразявала Цезар при Зела, заобиколен от всичките си корони. Над нея се развяваше красив плакат с безсмъртните думи: VEDI, VIDI, VICI. Триумфът за Африка дойде последен и спечели най-малко одобрение сред елита на Рим, защото гневът бе заслепил Цезар и той използва платформите, за да осмее водачите на републиканците. Метел Сципион се забавляваше с порнография, Лабиен изтезаваше римски войници, а Катон се наливаше с вино.

Триумфите не бяха краят на забавленията за тълпата през тази година. Цезар организира и великолепни заупокойни игри за дъщеря си Юлия, спечелила любовта на всички обикновени жители на Рим. Тя бе израсла сред тях в Субура и никога не се беше възгордяла от знатния си произход. Точно затова я бяха изгорили на Форум Романум, а гробницата й бе издигната на Марсово поле — нечуван прецедент.

В каменния театър на Помпей и на временни дървени сцени се играеха известни пиеси. Комедиите на Плавт, Ений и Теренций бяха особено популярни, но простичките ателански пантомими се харесваха най-много на тълпата. Това бе вид фарс с нелепи, дебели герои, който се играеше без маски. Всеки вкус трябваше да бъде задоволен, затова на една малка сцена се представяха дълбоко философски драми от Софокъл, Есхил и Еврипид.

Цезар положи началото на съревнование за нови пиеси и предложи голяма награда за най-способните драматурзи.

— Защо не опиташ да пишеш и драма, освен исторически обзори, драги ми Салустий? — каза той на стария си приятел.

Салустий бе отзован от провинция Азия, след като я ограби безскрупулно. Случаят бе потулен и Цезар лично плати обезщетения на потърпевшите търговци и едри земевладелци. Въпреки това той продължаваше да харесва Салустий.

— Не, аз не съм драматург — отвърна другият мъж и поклати глава, отвратен от самата мисъл за това. — В момента съм зает с писането на много подробен обзор за заговора на Катилина.

Цезар примигна удивено:

— В името на боговете, Салустий! В такъв случай сигурно възвеличаваш Цицерон до небесата.

— Нищо подобно — отвърна развеселено безскрупулният грабител на провинции. — Хвърлям цялата вина върху Цицерон. Той раздуха кризата, за да се самоизтъкне.

— Когато го публикуваш, ще разбуниш духовете в Рим.

— Да го публикувам ли? О, не, не смея да публикувам такова нещо, Цезаре. Поне не преди смъртта на Цицерон. Надявам се, че няма да се наложи да чакам двайсет години.