Антоний, Лепид, Вентидий, Планк и Полион с двайсет и трите им легиона плашеха Освободителите много по-малко от Октавиан. Форум Юлии изглеждаше на края на света в сравнение с Бонония, на събирането на Емилиевия и Аниевия път — и двата водещи към Рим. Дори Брут в Македония смяташе Октавиан за по-голяма заплаха за мира от Антоний.

Причинителят на тези страхове седеше в Бонония, мълчеше и бездействаше. Така името му се забули с тайнственост — никой не знаеше какво е намислил Цезар Октавиан. Говореше се, че искал консулския пост, но когато ги питаха, Филип и Марцел Малкия просто поклащаха многозначително глави.

Долабела беше убит и Касий вече управляваше Сирия, но също като Форум Юлии Сирия изглеждаше на края на света в сравнение с Бонония.

Сетне за ужас на Цицерон (макар че неведнъж бе обмислял идеята) се чу, че Октавиан искал да стане младши консул под крилото на Цицерон като старши. Младежът — седнал в краката на опитния стар политик, учейки занаята му. Каква романтична сцена. Прекрасно. Ала въпреки изтощението от многобройните речи против Марк Антоний на Цицерон все още му бе останал малко здрав разум, за да осъзнае, че това е невъзможно. Не можеше да вярва на Октавиан.

В края на юли в Рим пристигнаха четиристотин центуриони и изтъкнати ветерани и поискаха да се срещнат със сената в пълен състав. Те бяха упълномощени представители на легионите си и носеха предложения от младия Гай Юлий Цезар Филиус. За себе си искаха обещаните заплати. За младия Цезар — консулския пост. Сенатът отказа категорично и двете.

На последния ден на месеца, наречен на осиновителя му, Октавиан пресече Рубикон и навлезе в Италия с осем легиона. Избърза напред с два от тях, съставени от специално подбрани войници. Сенатът изпадна в паника и изпрати свои представители при Октавиан с молба да спре. Щяха да му разрешат да се кандидатира за консул, без да се явява лично в града, така че какъв смисъл имаше да продължава?

Междувременно в Остия пристигнаха два легиона от провинция Африка. Сенатът побърза да ги приеме и ги прибра в укрепленията на Яникулума, откъдето се откриваше гледка към обществения парк на Цезар и празния дворец на Клеопатра. Конниците от първата класа и от горните прослойки на втората дариха оръжия. Беше образувана и стража от млади конници, която да патрулира по Сервиевите стени.

Това бяха отчаяни действия. Върхушката не знаеше какво да прави, а обикновените граждани не се интересуваха какво ще става. Когато се стигнеше до кръвопролития, богатите винаги страдаха най-много. Народът даваше жертви само при бунтове, а сега дори безимотните нямаха настроение за размирици. Зърненият запас за годината бе осигурен, търговията вървеше. Големите игри се организираха за следващия месец и никой разумен човек не припарваше до Форум Романум, където обикновено ставаха кланетата.

Властниците продължиха с отчаяните си действия. Когато се чу, че два от първоначалните Октавианови легиони, Марсовият и Четвърти, смятали да го изоставят и да се притекат на помощ на града, силните на деня си отдъхнаха — ала сетне изпаднаха в още по-жестоко отчаяние, защото слухът се оказа лъжлив.

На седемнайсетия ден на секстил наследникът на Цезар влезе в Рим, без да срещне съпротива. Войниците в Яникулума сложиха оръжие и посрещнаха нашественика с ликуване и цветя.

Единствената кръв, която се проля, бе тази на градския претор Марк Цецилий Корнут, който се прободе с меча си при влизането на Октавиан във Форума. Обикновените хора го посрещаха с буйна радост, но от сенаторите нямаше и следа. Както подобаваше, Октавиан се оттегли на Марсово поле и разположи хората си на лагер.

На следващия ден сенатът капитулира и смирено се поинтересува дали Октавиан желае да се кандидатира за консул в изборите, които щяха да се състоят веднага. За втори кандидат предлагаха Квинт Педий, племенника на Цезар. Октавиан прие и беше избран за старши консул с подвластник Квинт Педий.

На деветнайсетия ден на секстил, повече от месец преди двайсетия си рожден ден, Октавиан принесе в жертва един бял бик и влезе в длъжност. Над мястото за жертвоприношения закръжиха дванайсет орела, необикновено и злокобно предзнаменование, невиждано от времето на Ромул. Октавиан любопитно оглеждаше лицата на присъстващите — от недоверчивия му втори баща до разтрепераните от страх сенатори. Квинт Педий беше обзет от тревожни мисли, за които младият му братовчед не можеше да се досети, а и не го беше грижа.

„Този млад Цезар излиза на световната сцена твърде преждевременно, ала не ще я напусне толкова бързо.“

На Марк Виспаний Агрипа се падаше ролята на най-предания последовател и той я приветстваше с цялото си сърце. Не изпитваше завист и нямаше амбиция да бъде пръв. Изпитваше към Октавиан само приятелски чувства, възхищение и желание да го защитава. Нека други го хулят, осъждат или осмиват, Агрипа единствен разбираше кой всъщност е Октавиан и не му мислеше зло въпреки всички крайности на характера му. Ако интелектът на Цезар му бе позволил да се издигне, Октавиан притежаваше коренно противоположна душевност, размишляваше Агрипа — тя му позволяваше да се потопи в подземния свят. Никой човешки недостатък не му убягваше, никоя слабост не оставаше незабелязана, никоя случайна реплика — непретеглена. Инстинктите му бяха като на влечуго — той чакаше неподвижно жертвата да направи погрешната стъпка. Сетне нападаше мълниеносно или се преместваше толкова бавно, че движенията му оставаха незабелязани.

Агрипа виждаше своята роля — да се погрижи Октавиан да оцелее и да достигне великата съдба, която смяташе, че му е отредена. За Агрипа най-голямата награда бе да остане най-близък приятел и довереник на Октавиан. Той не се стараеше да отвлича вниманието на идола си от мъже като Салвидиен и Меценат или Гай Статил Тавър, който бързо бе спечелил приятелството му. Нямаше нужда, защото Октавиан сам пазеше най-съкровените си мисли дори от тях. Споделяше ги само с Агрипа.

— Преди всичко трябва да вкарам теб, Салвидиен, Меценат, Луций Корнифиций и Тавър в сената — рече Октавиан. — Няма време за избори, затова ще се наложи да ви назнача за квестори. Филип ще ми помогне. После ще създадем специално съдилище за убийците. Аз ще съдя Касий, а Луций Корнифиций ще съди Марк Брут. По един от приятелите ми за всеки убиец. Естествено очаквам всеки съдебен заседател да гласува с „виновен“. Ако някой гласува с „невинен“, искам да знам името му. За да внимавам в бъдеще, нали разбираш? Винаги е полезно да знаеш кой е достатъчно смел, за да държи на присъдата си. Дори да е оправдателна — добави със смях.

— Лично ли ще създадеш специалното съдилище? — попита Агрипа.

— О, не, не би било разумно. Квинт Педий може да го направи.

— Явно искаш да стане бързо — намръщи се Агрипа. — Само че скоро ще се наложи да отида в планината за нов товар дъски.

— В момента не ни трябват повече, Агрипа. Сенатът се съгласи да изплати на всеки от първите ми легионери по двайсет хиляди сестерции. Парите ще дойдат от Съкровищницата.

— Мислех, че е празна, Цезаре.

— Не съвсем, но не прелива. А и аз не възнамерявам да я изпразвам напълно. По традиция златото е неприкосновено. Докладите на плебейските едили обаче са обезпокоителни — обяви Октавиан, давайки да се разбере, че не възнамерява да си губи времето. — Миналогодишната реколта е била слаба, но тазгодишната е катастрофална. Не само в нашите житни провинции, а във всички земи от западния до източния океан. Нил не се е разлял, Тигър и Ефрат са с ниско ниво и никъде не са паднали достатъчно пролетни дъждове. Световна суша. Точно затова астмата ми се влоши толкова.