книга шеста от поредицата  "Господарите на Рим"

Октомврийските иди били приети за край на военния сезон. В този ден на Марсово поле, непосредствено пред Сервиевите стени на Рим се провеждало състезание.

Организирала се надпревара с най-добрите бойни коне от изминалата година, впрегнати по два в колесници. Десният от победилата двойка бил обявяван за октомврийски жертвен кон и убиван с копие от фламен Марциалис, главния жрец на Марс, бога на войната. Сетне главата и гениталиите на октомврийския кон се отрязвали. Гениталиите се оставяли да кървят върху свещеното огнище на Регията, най-стария римски храм, след това ги давали на весталките, за да ги изгорят в свещения огън на Веста. Пепелта се смесвала с брашно и от него се приготвяли сладкиши, принасяни в дар на боговете в деня на основаването на Рим от първия му цар Ромул. Главата на октомврийския кон се украсявала и се хвърляла между два отбора обикновени граждани: едните — от района Субура, другите — от Сакра Виа. Всеки от отборите се стремял да отнеме главата от другия. Ако победителите били жителите на Субура, главата се окачвала на Турис Мамилия. Ако победели тези от Сакра Виа, закачвали я на фасадата на Регията.

Този ритуал бил толкова древен, че никой не помнел откъде води началото си. В него най-добрите коне на Рим се принасяли в жертва на двете сили, носещи разцвета на държавата — войната и земята. От тях идвали мощта, благоденствието и бойната му слава. Смъртта на октомврийския кон символизирала едновременно скръб по миналото и устременост към бъдещето.

— Знаех си, че съм прав. Било е земетресение — рече Цезар и остави свитъците на масата.

Калвин и Брут изненадано го изгледаха.

— Какво значение има това? — попита Калвин.

— Признаците за моята божественост, Гней! Въртящата се статуя на Виктория в онзи храм в Елиада, трясъкът като от далечни битки в Антиохия и Птоломеида, тътенът под храма на Афродита в Пергам, не помниш ли? Като съдя от опита си, боговете не се месят в делата на смъртните, поне не се наложи, за да победя Великия при Фарсал. Направих някои справки за божествените явления в Гърция, провинция Азия и Сирия. Всички те са се случили по едно и също време в един и същи ден. Било е леко земетресение. Погледнете дневниците на нашите жреци в Италия, всички пишат за тътен изпод земята и статуи, извършващи странни движения. А то било просто земетресение.

— Ти отнемаш илюзиите ни, Цезаре — усмихна се Калвин. — Тъкмо започвах да си мисля, че работя за истински бог. — Обърна се към Брут: — Не си ли разочарован и ти, Бруте?

Големите му, тъжни черни очи под тежките клепачи не проблеснаха развеселено; взряха се замислено в Калвин.

— Не съм разочарован, Гней Калвине, макар че не се бях замислял за природно обяснение. Приемах тези послания като чисто ласкателство.

Цезар присви очи:

— По-лошо е, ако са ласкателство.

Тримата мъже седяха в стаята, осигурена им от родоския етнарх за работно помещение. От прозореца се виждаше кипящото от живот пристанище, намиращо се на главния търговски път от Егейско море към Кипър, Киликия и Сирия. Дълбоките сини води между многобройните кораби и високите планини на Ликия представляваха красива гледка, но никой не й обръщаше внимание.

Цезар счупи печата на поредното писмо, прочете го набързо и изръмжа:

— От Кипър е. Младият Клавдий съобщава, че Помпей Велики заминал за Египет.

— Бях готов да се закълна, че ще се присъедини към братовчед си Хир в двора на партския цар. Какво ще търси в Египет? — недоумяваше Калвин.

— Вода и провизии. Движи се със скоростта на охлюв. Летните пасати ще задухат, преди да е отплавал от Александрия. Помпей явно е решил да се присъедини към останалите бегълци в провинция Африка — отвърна с известно разочарование Цезар.

— Значи, войната още не е свършила — въздъхна Брут.

— Готов съм да я прекратя веднага щом Великия и неговият „сенат“ дадат съгласието си да се кандидатирам за консул ин абсенция, скъпи ми Бруте!

— О, за това на хората на Катон ще е нужен твърде много здрав разум, какъвто не притежават — отбеляза Калвин, но Брут нищо не каза. — Докато Катон е жив, няма да получиш разрешение от Великия и неговия сенат.

— Това ми е пределно ясно.

Цезар беше преминал в провинция Азия през Хелеспонт преди три нундини. След това бе обиколил егейското крайбрежие, за да види резултатите от безчинствата на републиканците при трескавото им търсене на пари и кораби. Плутократите и публиканите, събиращи данъци, бяха лишили храмовете от най-ценните им богатства. Съкровищниците на банките бяха разбити и изпразнени. Управителят на Сирия Метел Сципион бе останал в Азия по пътя си към войските на Помпей в Тесалия и беше наложил незаконни данъци за всичко: прозорци, колони, врати, роби, безимотни, зърно, добитък, оръжия, обсадни оръдия и прехвърляния на имоти. Когато това се оказало недостатъчно, той наложил и събрал данъци за десет години напред, а ако някой се противопоставел, го екзекутирал.

Макар че вестите, достигащи в Рим, засягаха повече темата за божествения произход на Цезар, отколкото тези събития, сегашният поход на Великия мъж имаше за цел както установяването на фактите, така и финансовото облекчаване на ограбената провинция. Той разговаряше с градски управници и изтъкнати търговци, прогонваше публикани, отменяше всякакви данъци и такси за пет години напред, издаваше заповеди за връщане на намерените в противниковия лагер при Фарсал съкровища на храмовете, от които бяха иззети, и даваше обещания за конкретни мерки за подпомагане на мизерстващата провинция Азия веднага щом установи стабилна власт в Рим.

Точно затова, мислеше си Гней Домиций Калвин, докато го гледаше как чете документите, затрупали бюрото му в Родос, жителите на провинция Азия смятаха Цезар за бог. Последният управител на Азия, който бе имал представа от търговия, бе Сула, чиято изключително справедлива система за облагане бе отменена преди петнайсет години не от друг, а от самия Помпей Велики. „Може би — размишляваше Калвин — човек трябва да има много древен патрициански произход, за да си даде сметка за задълженията на Рим към провинциите му. Останалите не сме свързани толкова здраво с миналото, затова живеем в настоящето, без да се замисляме за бъдещето.“

Великият мъж изглеждаше много уморен. О, беше стегнат и бодър както винаги, но определено изглеждаше състарен. Тъй като никога не докосваше вино или изтънчени лакомства, той бе лишен от порока на чревоугодничеството. Нужни му бяха само няколко часа сън, за да се чувства бодър. За съжаление имаше твърде много за вършене, а не се доверяваше достатъчно на помощниците си, за да им прехвърли някои от задълженията си.

„Брут — мислеше мрачно Калвин, който ненавиждаше този човек — напълно оправдава това отношение. Може да е корифей на търговските дела, но цялата му енергия е насочена към частната му лихварска фирма и съдружниците му Матиний и Скапций. Би трябвало да я нарекат «Брут и Брут»! Всеки жител на провинция Азия, който се ползва с някакво обществено положение, дължи на Матиний и Скапций милиони. Царете Дейотар на Галатия и Ариобарзан на Кападокия също са затънали. Брут не престава да го изтъква, а Цезар мрази да му се натяква.“